Галя плачеше. На екрана нахално светеше съобщение, с което Иво я уведомяваше, че има други планове за уикенда… и въобще за живота си. Не беше изненадана. Тригодишната им връзка не вървеше от известно време. Но да бъде зарязана с имейл беше прекалено. Иво беше избрал най-безконфликтния начин според него. Нямаше да има сълзи и крясъци, на които да бъде свидетел. Така избягваше проблемите. Не ги решаваше, а ги замиташе под килима. Рано или късно те го застигаха и той все оставаше недоволен.

Галя плачеше, защото беше ядосана. Прекрасно съзнаваше, че това е неадекватна реакция. Трябваше да направи нещо, чрез което да изрази гнева. Иво, който обичайно беше разхвърлян, изненадващо беше събрал методично вещите си. И ги беше отнесъл. Не ѝ беше оставил нищо, което да може скъса, да счупи или изхвърли. В действителност раздялата беше облекчение за нея. Единствено начинът я огорчаваше.

Докато погледът ѝ блуждаеше в търсене на  вещ, която да потроши, се спря върху шкафа с туристическата екипировка. Гневът ѝ малко утихна. И на негово място се загнезди идеята да се качи в планината. Въпреки че зимата горе я притесняваше, Галя инстинктивно знаеше, че това би ѝ помогнало да продължи напред. Добре поне, че си беше взела няколко дни отпуск, за да посети любимата си баба за рождения ден. Намерението ѝ беше да се види и с приятелите от детството. Но в сегашното ѝ състояние, нямаше да е добра компания. Обади се на баба си и дядо си, че ще направи това малко отклонение преди да ги посети. Искаше поне някой да знае къде е отишла.

Планината щеше да бъде нейното успокоение. След като взе решението, заряза компютъра и се зае да прегледа и подготви снаряжението си. Избра хижа и маршрут, които ѝ бяха познати. Предимството за нея беше, че до там се стига само пеш. Нямаше лифт, нито път за автомобили. Известно ѝ беше, че хижарите щяха да я приемат, независимо колко пълна беше хижата. Като тръгнеше призори, щеше да стигне в ранния следобед.

Както и очакваше, пътуването мина спокойно. Дремеше през целия път. Когато стигна, Галя седна в кафенето на центъра на селото.  Хем да пие нещо ободряващо, хем да поразпита за обстановката горе. Имаше ли натрупан сняг? Дали беше бита пъртина? По коя маркировка щеше да е добре да върви – лятната или зимната? Местните бяха отзивчиви и приветливи, както винаги. Предложиха ѝ превоз до паркинга под пътеката. Оттук тръгваше изкачването към хижата. Последният пост на цивилизацията. След това оставаше само тя и планината.

Първите крачки пренесоха Галя в свят, който ѝ беше любим и скъп. Често го забравяше, докато се залисваше с ежедневните си битки. Всяка стъпка по стръмнината изхвърляше мислите ѝ за Иво, за обидата, за скуката в работата. С всеки дъх в нея проникваше светлина. Чувстваше се силна. Планината изстискваше сивите цветове на еднообразието, проникваше в кръвта ѝ, изпъваше бялото платно на живота пред нея. Платно, по което да рисува. Даваше ѝ надежда. Напрежението в мускулите, тежестта на раницата, щипещия студ по кожата, свежият аромат на снега я подтикваха да се чувства жива. Изчистваха ума ѝ. Извисяваха духа ѝ.

Когато стигна хижата, Галя беше освободила всичкия натрупан гняв и огорчението. Беше благодарна на хрумването си да дойде тук. Заредена с добро настроение, леко изморена от стръмното изкачване се отправи да търси хижарите. Намери ги в столовата.

– Гале, защо не ни предупреди? Пълно е до дупка. Има две събития с участници от цялата страна. Къде ще те настаня сега? – хижарят я прегръщаше радостен от срещата, тъй като се познаваха отдавна – Не трябваше така да ни изненадваш.

– Спонтанно го реших, бате – Галя се чувстваше неудобно – Дано не съм ви в тежест с внезапната си поява

– Не, не, Гале. Ще ти намерим място. Просто хижата се пръска по шевовете…

В този момент в столовата нахлу шумна група от гости. Галя погледна към тях. Съзря Васил – стария си приятел от детството, който не беше виждала от години. Той също я забеляза и се втурна да я поздрави:

– Гале, сега ли пристигаш? С кого си? Колко време ще останеш? Много се радвам да те видя! – Васил беше я стиснал здраво в прегръдките си и не спираше да задава въпроси.

– Успокой се, Васе. Сега дойдох. Сама съм и ще остана три дни, ако се намери място. – Галя се усмихваше радостна от срещата – Ще можем да си поговорим на воля.

– Няма ли места, бате? – хижарят кимна утвърдително. Васил продължи – Един от нашите не дойде. Може да дойде в нашата стая, нали?

В погледите и на тримата се изписа облекчение. И проблемът с настаняването беше решен.

Вечерта премина в шеги и сладки приказки. Даже попяха. Галя разказа на Васил как беше зарязана. Олекна ѝ, когато започнаха да измислят все по-шантави и абсурдни начини да му го върне. Много се смяха на представите и измишльотините, които създаваха. Галя изпитваше облекчение и благодарност към приятелите си за подкрепата и разсейването.

Сутринта разходката из снеговете и гората наоколо подействаха освежаващо на Галя. Следобяд се отпусна в хижата с книга в ръка. Неусетно беше заспала. Здрачаваше се, когато се събуди, а сградата беше някак неестествено притихнала. Предчувстваше, че нещо се е случило и бързо се запъти към столовата, където обикновено се събираха туристите.

По стъпалата срещна групичка плачещи момичета и момчета със сериозни лица. От техния разговор не можа да разбере точно какво се беше случило. Не се спря да говори с тях и не ги попита. Продължи с по-бърза крачка към столовата.

Влезе. Всички се обърнаха към нея с проблясък на надежда, който угасна за части от секундата. Тишината беше смущаваща и потискаща. Галя се запъти към масата, до която бяха седнали Васко и хижарят. Попита:

– Какво се случило?

Отговори ѝ Васко:

– Двама от алпинистите са излезли сутринта по един от маршрутите. Единият е пълен новак. Досега трябваше да са се върнали. Нямаме връзка с тях. А и заваля гъст сняг. Опасяваме се, че нещо се е случило. Спасителите са готови да тръгнат да ги търсят.

Хижарят се изправи с мрачна физиономия:

– Отивам да опитам отново да се свържа с тях. И да се обадя долу, в града да се мобилизират и доброволците. Трябва да ги намерим.

Мълчанието и напрежението бяха превзели столовата. Всички погледи се обръщаха, когато някой влизаше, но бързо помръкваха. Галя дори не знаеше как изглеждат изгубилите се. Общото настроение на тревога обземаше и нея. Мислите ѝ се въртяха вихрено. Молеше се всичко да се разреши благоприятно, умуваше как да помогне. Бореше се с отчаянието, че спускащият се студ, мракът и силният снеговалеж създаваха само утежнения. Можеше да се е случило какво ли не. Можеше да са претърпели злополука, да са се изгубили, да са попаднали в лавина или някоя козирка да ги е затрупала. Ужасните възможности бяха безкрайни и нямаше почти нищо, което да даде надежда.

Постепенно хората започнаха да се оттеглят на групички по стаите си. Беше ясно, че едва ли някой ще заспи пред лицето на трагедията, която се разиграваше в момента. Всички бяха участници в нея. Накрая останаха само планинските спасители, хижарят и Васко.

Спасителите се подготвиха за последен опит да тръгнат по обявения от изгубилите се маршрут. Излязоха и взеха кучето си с тях. След час радиостанцията изпращя:

– Не можем да продължим. Снегът и вятърът се усилват. На спасителното куче лапите започнаха да измръзват. Ще се приберем в базата и в пет часа сутринта ще се разгърнем да ги търсим.

Васко пребледня и процеди тихо:

– Отивам да събера опитните алпинисти и пещерняци, да си прегледаме екипировката и да се разделим на групи. Сутринта, след като се координираме, всички тръгваме да търсим изгубените. – и излезе.

Галя, хижарят и персоналът останаха сами в салона. На никого не му се говореше. Унинието и отчаянието превземаха емоциите им. Отвреме-навреме само някой продумваше:

– Дано да са живи!

И после пак притихваха. Времето напредваше. Галя остана цяла нощ заедно с персонала. Планираха как да помогнат на тези, които сутринта щяха да тръгнат на спасителната акция. Приготвяха закуски, суха храна, топла супа. Сгряваха вода за чай. Без суетене и паника. Точни като часовници. Мобилизирани. Галя се включи в работата с лекота. Другите мълчаливо приеха помощта ѝ.

Нощта си отиваше минута по минута. По един, по двама започнаха да идват спасителите. Кухнята работеше под пълна пара, за да издаде всичко, което те искаха. Галя тичаше наоколо да изпълнява поръчки. Цялото ѝ същество беше съсредоточено върху непосредствените задачи. Да запомни кой какво желае, да донесе бързо поръчаните кафета, супи, гореща вода за бульон и чай. Не усещаше умора.

Екипите тръгнаха.

Лека-полека салонът започна да се изпълва с гости на хижата. Хората разговаряха тихо и замлъкваха всеки път, когато радиостанцията изпращяваше. Галя просто се беше отпуснала на един стол с омекнали мускули и празно съзнание. Не мислеше. Изтощението се наслояваше в нея. Чувстваше се изтръпнала. Но не беше в състояние да се придвижи до стаята си, нито можеше да си представи, че щеше да бъде в състояние за заспи. Така в полусън и сякаш безтегловна, с бавно и тягостно нижещи се минути, Галя прекара деня. Контролните обаждания не даваха нови сведения. В два часа от радиостанцията се разнесе гласът на Васко:

– Намерихме ги. Живи са. Здрави са. Прибираме се.

Общата въздишка беше толкова синхронна, сякаш самата сграда на хижата беше надигнала покрива си, за да си поеме въздух с облекчение. За секунда тишината се беше сгъстила. След това настана невъобразим шум. Хората плачеха, крещяха, смееха се, тупаха се по раменете и се прегръщаха. Галя се надигна и кротко се отправи към банята. Застина под течащата вода и изплака всички насъбрани чувства през последните два дена – гнева, огорчението, страха и тревогата. Изтощена се стовари в леглото и заспа. Знаеше, че вечерта ще ѝ разкажат подробностите.

Когато Галя се събуди и слезе в столовата, всичко се беше успокоило. Спасителите и спасените са бяха прибрали без произшествия. Историите бяха разказани. Спасените бяха станали герои. Възбудата и адреналина от преживяното у Васко се бяха понижила:

– Накратко, Гале. Ще ти разкажа накратко и ще отида да спя. – той изглеждаше изтощен, но щастлив – Добре, че единият е бил опитен алпинист. Когато времето е започнало да се разваля, той е преценил, че няма да успеят да се върнат в хижата. Маршрутът им бил тежък и на връщане е можело да се случи злополука. Докато било светло се захванали да си направят иглу от снега наоколо. Разпределили си оскъдната храна на порции, така че да издържат дни наред, ако се наложело. Слава, Богу, поне с водата всичко щяло да бъде наред. Така прекарали нощта. Решили да останат на място и да включат лавинния уред. Намерихме ги с лекота, благодарение на това че не са се залутали, а са останали на топло в иглуто. Сега се радват на всеобщо внимание. А аз, Гале, отивам да спя.

Останалото време на хижата беше преминало под знака на случката и в еуфория от щастливата развръзка.

Когато слезе в града за рождения ден на баба си, Галя завари Иво да я чака пред блока. Гледаше го и недоумяваше какво прави той тук. След толкова бурни преживявания, неговата личност напълно беше избледняла в съзнанието ѝ.

– Здравей, Галенце! Радваш ли се, че ме виждаш? – Иво се усмихваше гордо, сякаш ѝ поднасяше някакъв велик дар – Аз само се пошегувах. Дойдох тук да празнуваме, а ти изчезна на някаква си хижа.

– Върви си! – прошепна Галя и понеже видя, че той не я разбра изкрещя –  Животът е много по-голям и важен от тъпите ти шеги, от нервите, които ми скъса. Простила съм ти огорчението, което ми причини. Не искам никакви обяснения от теб. Никога повече не ми се мяркай пред очите!

Галя внимателно заобиколи Иво, отвори вратата на входа и я захлопна под носа му. Не отговори на нито едно от обажданията му и с времето двамата тръгнаха по пътищата си, без да ги пресичат.

Лятото, когато Галя отиде на поход в планината с Васко и неговите приятели, зимните събития вече се бяха превърнали в легенда. Всички разказваха за някакво безименно момиче, което се включило всеотдайно с каквото може, за да помогне на спасителите. Двамата с Васко съзаклятнически се споглеждаха, тайнствено се усмихваха и запазваха мълчание.