От колата слязоха двама души и едно куче и тръгнаха към хижата. Когато бяха с кучето, двамата шеговито казваха, че в тяхно лице то си има Човек 1 и Човек 2.
Но в момента не им беше весело. Човек 1 сърдито вървеше напред със скръстени ръце и намръщено лице. Ходеше бързо и отривисто. Човек 2 водеше кучето малко по-назад на дълъг повод, вървеше бавно и също мълчеше. Бяха успели да се скарат в колата и сега всеки си мислеше нещо.
Човек 1 не толкова мислеше, колкото пресмяташе нещо наум. „Четири часа до хижата. Четири часа! А ние тръгнахме в два от София. Сега е пет и половина. Ще стигнем по тъмно. Защо изобщо му се вързах да тръгнем? Толкова ли е трудно да ме вземе навреме? Един път да ме вземе навреме…. Чудо ще е….“
Човек 2 се беше спрял и говореше на кучето: „Гледай, Дейви, онова там е върхът. Утре ще се качим. Това ще ти е първият връх, момче“.
„Ето, пак се мотае.“- Човек 1 се подразни от думите на Човек 2 и тръгна още по-бързо напред. „Ще стигнем късно, а утре ще сме уморени…“
Човек 2 се загледа в посоката, в която гледаше кучето. Видя синигерите в храста до пътеката. Знаеше защо ги гледа – Дейви е птичар и винаги когато види птица, се снишава и тръгва към нея пълзешком. Тълпи зяпачи винаги се подхилват по Витошка, когато се насочва към гълъбите там. Но това нямаше значение нито за него, нито за неговите Хора. Те не се суетяха за глупости и разбираха защо се държи така.
Това поведение на Дейви беше продиктувано от неговите инстинкти и донякъде сигурно беше резултат от обучение, защото в един друг свой живот Дейви вероятно е бил ловно куче. После кой знае как се е изгубил или е бил натирен. Спасили са го добри хора. Сърцати лекари са го излекували и година е живял в приют.
Приюта, в който се запознаха Човек 1 и Човек 2. Ходеха почти всяка седмица, за да разхождат кученцата и да им носят лакомства. Той я беше настигнал и я е беше попитал дали иска да я закара до града, а тя му беше отказала, и добре че той я догони, за да я помоли втори път да й помогне да се прибере.
След няколко месеца, тя реши, че е крайно време един нов приятел да влезе трайно в дома и живота й. Реши да си вземе куче от приюта. Заедно с Борислав избраха него. Чаровен бяло-кафяв английски сетер, на година-две, любвеобилен, добър, игрив. Велина стана неговият Човек 1, Борислав – неговият Човек 2, а Дейви стана най-хубавото нещо в живота им.
Преди да се запознаят, всеки беше свикнал да преживява планината по свой начин, всеки отдаваше и приемаше от нея различна енергия. Велина си поставяше ясна цел. После планираше стриктно, следваше график, броеше километри, смяташе дни и часове. Сънуваше върхове, мечтаеше своите победи над себе си. За Борислав планината беше по-скоро място за почивка на сетивата, за попиване на зелено и слънчево, за разговори, за сплотяване, за стопяване и за разтваряне в тишина и хармония…
***
Ятото синигери излетя шумно от храста и двамата го проследиха с поглед. „Хайде, момче, Вили ще се сърди. Ама и аз съм един, как закъснях. Поне не трябваше да се караме в колата… Не я виждам вече, дай да побързаме да я настигнем, че слънцето скоро ще залезе.“
Видяха я на една открита полянка да седи и да гледа скалите отсреща. Слънцето се отразяваше в медено червената й коса. Борислав си помисли, че никога не е била по-красива. Тя ги чу и се обърна. „Дейви, ела тук, момче“. Той пусна повода и кучето седна кротко до нея.
„Имате еднакъв цвят на косата“, Борислав рискува да се пошегува, но допълни сериозно „Много сте красиви като ви огрява слънцето“.
Тя мълчеше и сърцето му пак се сви. „Ако искаш да тръгваме, че става късно.“
Тя не се обърна, но тихичко му каза „Имаме време за една глътка залез, върхът ще ни изчака.“
На следващия ден едно момче, едно момиче и един бяло-кафяв сетер си направиха нахилено селфи за спомен от върха. Всъщност Дейви май не оцени подобаващо първия си връх. За него и под върха беше също толкова хубаво, стига да беше със своите Човек 1 и Човек 2.