Ⅰ.
Беше ден като всеки друг. Слънцето го мързеше. Пронизваше сърцевината на нощта твърде късно и се предаваше на нейната коварност твърде рано. По това време на годината, на края на света, дните бяха къси. На лъжата краката също. И понеже снегът беше дълбок, тук никой никога не лъжеше. Хората живееха спокойно, следваха неписани закони и сплотено се справяха с неблагоприятните климатични условия, завещани им от прадедите. Земята беше останала без полюси и ледници, а Улпия бе едно от малкото места където имаше истинска зима.
Тук всеки жител имаше своя мисия, с която допринасяше за общото благо. Затова и никой не се занимаваше да философства на теми като Защо сме тук? и Какъв е смисълът? Е, почти никой! За да бъде светът автентичен, е нужно да има изключения. Господин В. беше изключението на Улпия.
В. беше ветеран от Третата Световна Война, в която воюваха хора, изкуствен интелект, природни стихии и пластмаса. Трудно е да се определи конкретното начало на войната, но ще ви кажа, че нещата станаха сериозни, след като ледове на безброй години започнаха да се разтапят. Освен предвидимите климатични катаклизми, които предизвикаха, тези ледове се бяха превърнали в кутията на Пандора. Тяхното разтопяване отприщи микроби, от времена, в които хората все още не бяха обитавали Земята.
Настъпи хаос. После война.
Никога не подценявай човешката глупост, повтаряше си В., но също така и не подценявай ловкостта, с която, по чудо или не, успяваме да се измъкнем от критични ситуации.
Той бе един малкото оцелели след последната тежка мисия на Еко Спец Части, живееше сам и почти не излизаше от дома си. В този ден, уж, като всички останали, някой потропа прецизно на вратата. Кой ли може да е? – зачуди се В.
– Здравейте, господин В.! Как сте днес? Има ли коледно настроение? – попита леко смутено, но видимо въодушевено, пощальона Ларс.
– Кажи ми Ларс, виждали ли си ме някога в коледно настроение?
– Не, сър, но реших, че тази година…
– Че тази година какво?
– Ами, че това се е променило.
– И какво те накара да мислиш така?
– Ами, това сър – Ларс протегна ръце и показа на В. колет, който бе старателно обвит в коледна хартия.
– Какво е това?
– Колет, сър. За вас.
– Как така за мен? Кой би ми пратил нещо и то обвито по този начин?
– Дядо Коледа, сър.
– Хахахаххах – В. избухна в искрен смях, а това не се беше случвало отдавна. Вярно, жителите на Улпия не лъжеха, но това съвсем не значеше, че не се шегуваха. А това си беше чиста форма на шега. – Бягай от тук, момче. Остави ме на мира. – и той хлопна вратата.
Ларс премига отчетливо няколко пъти, след което остави колета пред вратата и се насочи към следващия адрес в списъка му.
Малки келеши. Нямат си друга работа, с мен започнали да се занимават. Колет от дядо Коледа, ми вика малкия. Ще му кажа аз. Ех, колко е трудно да те оставят хората на мира!
Това бяха мислите, които закънтяха в главата на В., след като хлопна вратата. Но вместо да се занимава с ценностите на днешната младеж, той си избра да се фокусира върху изразът “да ме оставят на мира”. Зачуди се дали ако си остане така сам в тишината, това значи, че са го оставили на мира. И този мир, спокойствие ли значеше? Защото понякога В. изпитваше силно чувство на безпокойство в тази тишина, което съвсем не отговаряше на представите му на това да бъде оставен на мира. Изобщо, беше ли въпрос на външни фактори, или беше въпрос на вътрешна архитектура? Нещо, като сам да изградиш и обзаведеш кътче в себе си, което наричаш мира. После се сети, че на език, който бе научил по време на войната, мир значеше свят. Но чии свят? Така прекара остатъка от деня си В., размишлявайки върху това, какво точно има предвид когато казва, че иска да го оставят на мира.
Този ден, сякаш се проточва твърде дълго, помисли си В.
Той измерваше времето в чаши чай и според броя им вече трябваше да е тъмно. Слънцето, обаче, все още не бе притихнало лениво под завивките на нощния брокатен юрган. В. реши да излезе навън, за да провери дали всичко е наред.
Това слънце да не би да е заседнало? Или пък има космическо задръстване и нощта закъснява? – такива мисли се въртяха в главата му когато отвори вратата да надникне навън. Е, космическо задръстване не видя, но погледа му се спря на колета, който Ларс бе оставил. Поколеба се, след което го вдигна и внесе. Надпис от подател нямаше. Беше малък колет с голямо съобщение:
ВРЕМЕ Е. ОЧАКВАЙ КОНТАКТ.
Съобщението, което следваше да се самоунищожи, след като бъде поставено в компост, не му даде мира остатъка от вечерта. В опит да се разсее и преспи, ветеранът насочи вниманието си към книгата “Последният 8000-ник”. Историите за мразовитите опити на руснаци, поляци и испанци да стигнат до върха на К2 през зимата, го увлякоха и унесоха в дълбок сън.
Ⅱ.
Този ден не беше като другите. В. все още запарваше сутрешния си чай, когато на врата се потропа. Прилежно. Беше Ларс с нов и много по-голям колет.
Ох, не!, помисли си В., ако съотношението големина на пакет и новина расте експотенциално, не съм сигурен, че сърцето ми ще понесе тази. Колета беше огромен кашон, в който В. намери седалка, котки, пикел, пухека, мембрана. Все неща, които той не би поръчал. Това вече със сигурност е грешка, мислеше си В.
Но миг по-късно, насред всичките джунджурии, я видя – малката хладилна кутийка с емблема. Не беше грешка. Време беше да довърши недовършеното. На вратата отново се потропа, но не много прилежно. Този път не беше Ларс. Беше непознат, корав мъж със сини очи и от онези черти на лицето, които са приютили в улейчетата си епични истории.
– А вие кой сте? – попита В.
– Денис.
– Денис?
– Да, Денис. Виждам, че събираш багажа. Хайде, друже, нямаме време, хеликоптера ни чака.
– Ама, господине, мисля, че имате грешка. Какъв багаж? И какъв хеликоптер? – докато В. мърмореше в учуда, непознатия вече беше събрал всичко от колета и го изнасяше навън.
Всичко се случи трърде бързо. В. беше в шок, затова се остави на динамиката. Перките на хеликоптера. Прекачване на самолет. Багаж от цветни денкове и бидони. А после, и камион по емблематичната “магистрала” на Каракорум. Път, път, път… през повече от 9 планини, чак до една жълта палатка, където пристигнаха по тъмно.
– Ти си тук, друже.
– Тук?
– Да, това е твоята палатка. Онази там е моята. А в голямата шатра се събираме да ядем и да обсъждаме стратегии.
– Стратегии?
– Да, но първо почини и пий вода.
Вода! Да, точно от вода имам нужда, мислеше си В., макар да беше почти сигурен, че сънува. И понеже съвсем скоро щеше да се събуди, се зачуди има ли изобщо смисъл да си вари вода, защото все пак предпочиташе да си запари чай. Ветеранът изпитваше силно височинно главоболие, което обхващаше главата му като ореол. Той извади малкото тефтерче, което носеше във вътрешния джоб на палтото си, и записа:
Болезнено е да си светец.
На следващата сутрин когато излезна от палатката си, В. започна да се притеснява, че този сън няма край. Ясно беше, че времето в сънищата е непонятно, но това излизаше извън всякакъв контрол. Щипането и шамарите не доведоха до събуждане.
Пък и студът си е съвсем истински, може би не е сън. – размишляваше на глас той.
– Хей, добре дошъл в базов лагер, приятел! – поздрави го симпатичен мъж – Аз съм Адам.
– О, здравейте Адам! А къде се намираме? Явно не е райската градина. – попита В.
– Ха, приятел, рай е, но градина няма. Намираме се в базовия лагер на К2.
– Ооо… – В. се огледа. Само върховата шапка на планината беше покрита със сняг. По-голяма част от 8000-ника беше диби дюс скала. Мислите му се преплетоха в спомени от прочетеното съвсем на скоро за лека нощ и това съвсем го обърка.
– След войната, приятел, нищо не е същото… дори планината. Хайде, чакат ни в голямата палатка.
Януари беше месец за изграждане на лагери. По време на аклиматизацията В. се учеше с лекота от Адам, Денис и Алекс – неговите партньори в предстоящата мисия. В нощите когато не можеше да спи, той се увличаше в игра с екипировката. Цветните денкове бяха като шапката на магьосник.
Бръкнеш веднъж, извадиш сечива.
Бръкнеш втори път, извадиш примка.
Като бръкнеш трети път, понеже е за щастие, намериш си френд.
А френда, в нужда се поставя!
Като стане зор и някоя цепка зейне на нивото на очите ти, френда е там да те осигури, да ти даде кураж. Изобщо, френда е като приятелите, не случайно са му дали това име, мислеше си В., а ексцентриците защо ли са ги кръстили така? Такива въпроси често оставаха да се разтворят в цветовете на изгрева.
Неусетно четиримата се превърнаха в един истински екип. К2 бе последният неизкачен 8000-ник през зимата, и единственото кътче от земята, чиито лед предствляваше потенциална заплаха за света. Целта на четиримата мъже бе да вземат проба от дълбините на останалата ледникова шапка. Мисията на В. бе да подсигури правилното извличане на пробата, която да бъде съхранена в специалната кутийка с емблема, след което да бъде изпратена за изследване в лабораторията на Еко Спец Частите. Въпреки че мисията не изискваше изкачване до самия връх, в задните мисли на останалите трима участници този сценарий бе заел почетно място.
– В., друже, давай, давай – провикна се Денис от входа на палатката.
– Давай що, Денис? – попита В.
– Хахаха, имаме среща, хайде идвай! Смени си термо бельото и си сложи официалния полар. Ще празнуваме!
– Какво празнуваме?
– Прогнозата, друже, прогнозата!
Според метеоролозите, се отваряше нетипично голям прозорец от 22 февруари до 2 март. Не прозорец, а цяла порта към друг паралелен свят, който обещаваше стабилна температура от -33°C, със сравнително спокоен вятър и без валежи. На следващия ден четири мъжки силуета се загубиха в оголеното скално подножие на планината.
Първите проблеми, с които екипът се сблъска, бяха свързани с липсата на лед и сняг, и с ронливата скала. Такива бяха условията чак до трети лагер, който бе на 7200 метра. Благодарение на опита на екипа и неестествената лекота, с която В. ги следваше, те успешно отпразнуваха пристигането си в лагера като разтопиха сняг и си направиха горещ шоколад. От там, целта на В. бе да достигне до четвърти лагер, на 7950 м, да вземе проба и да се върне, без да минава границата на мъртвата зона.
Човек предполага, но природата разполага. Прозорец имаше, но се оказа малък. А когато искаш да се промушиш през малък прозорец, може и да се окажеш заклещен.
Така в следващите шест дни небивали стихии сътворяваха ужас, а четиримата мъже се бореха не само за собственото си оцеляване, но може би дори и за това на човечеството. На седмия ден светът се пробуди спокоен до неузнаваемост. Алпинистите впрегнаха сили и концентрация, за да помогнат на В. да достигне и сондира дълбините на ледника в близост до щурмовия лагер. Ветеранът изпълни всичко по протокол и бе готов да поеме по дългия и опасен път надолу, а после и към Улпия.
Но дали и за другите е така, зачуди се В.
Твърде дългото пребиваване на височина беше размътило до неузнаваемост мисловния процес на всички.
– Адам, към рая или ада? – попита В.
– А?
Тишина.
– Зима ли е? – попита Денис.
– Знае ли човек вече. – отвърна му Алекс.
Тишина. Кашлица. Газово котлонче. Чай, който съживява гърлото.
– Аз съм към мир. – подметна В.
– Света! Някой трябва да го светне. – каза Адам.
Тишина.
– Нямам челник. Батерии няма. – смотолеви Алекс.
– А сезони? – позаинтересува се Денис.
– Нищо не е същото след войната… – завлачи Адам.
– …дори и планината. – довърши В.
Промеждутъците между всяка изказана дума се усещаха като изминали часове.
– Айнщайн е бил алпинист под прикритие. – осени ги Денис.
– Относително е. – заяви В.
Тишина.
– Хората или короната? – зачуди се Алекс.
– Корона ли е без хора? – попита го В.
Трудно беше да се определи колко време прекараха така, но в крайна сметка след като достигнаха дълбоки заключения свързани с общото благо и задругата, дружината пое по пътя надолу.
III.
Този ден не приличаше на никой друг. Пролетта се бореше за надмощие над зимата в онова мартенско утро, когато В. се събуди в леглото си. Отвън слънцето прелъстяваше жителите на Улпия да му се радват без да го мързи. Докато В. запаряваше ритуално сутрешния си чай, прегледа пощата си. Електронната.
Първият мейл беше от Адам. Изпращаше му снимка, която бе успял да направи по време на бурята в лагер 3. На нея се виждаха две хвърчащи палатки, които три силуета се опитват да уловят.
Вторият беше от Еко Спец Частите. В него те изказваха благодарностите си за добре завършената мисия и го уверяваха, че всичко е под контрол.
Третият мейл беше от пакистанска туристическа агенция. Не го отвори.
Имаше още 199 меайла в спам кутията, които изтри.
В. точно се канеше да затвори виртуалната пощеска кутия, когато получи още един мейл. Беше снимка от Денис, в която той се любуваше на кокосов орех под една палма. От страни в кадър се виждаше алпийска раница и пикел. А съобщението гласеше:
Някои неща трябва да останат недовършени… за известно време, преди да ги довършим, в името на вътрешния свят… на мир. Наздраве, друже! 😉
Така е, мислеше си В., когато на вратата се почука. Прилежно.