─ Ирина.
─ Георги, приятно ми е да се запознаем. От къде разбра за клуба?
─ Една приятелка е ходила на ваше събитие.
─ Така ли? Коя?
─ Надя Върбанова.
─ Не се сещам, но явно си е изкарала хубаво щом..
─ Били сте се загубили.
Георги се разсмя. Погледна я в очите, но не разбра дали се шегува.
─ Надявам се ─ усмихна му се тя ─ да не се повтори днес.
Веднага щом я видя, Георги разбра, че Ирина му допада. Беше я харесал още когато и беше разгледал профила и във Facebook, но сега когато я виждаше и си говореше с нея му беше харесала още повече. “Сигурно и тя е откачена като всяка друга” мислено я отричаше, за да не му се струва прекалено идеална. “Но пък има вероятност и да е нормална” веднага я защити от предишната си мисъл. Преди да ѝ каже каквото и да е друго, Ирина се бе вече отдалечила.
Владо, организатора на събитието, приканваше всички да се съберат около него. Чуха се десетина закопчаване на раниците и потропване с щеки. Всички наобиколиха Владо, а той започна да обяснява за маршрута. Ръкомахаше, сочеше разни върхове, гори и облаци. Разпита дали всеки си има всичко и след няколко минути вече крачеха по черния път, който щеше да ги изведе до началото на пътеката.
Пътя беше достатъчно широк и повече хора от групата вървяха по двойки. Георги стоеше най-отзад и разсеяно слушаше някаква история на Стоян. Ирина беше най-отпред с Владо и го разпитваше някакви подробности от маршрута. Георги се изненада от себе си, след като изревенува за вниманието ѝ. Знаеше, че Владо си има сериозна приятелка, но на фона на това, че изобщо не му се слушаха историите на Стоян, които вече беше чувал няколко пъти, много му се искаше да си говори с Ирина.
* * *
Благовест беше от онези хора, които в началото ви се струват страшно досадни. Питат всеки за всичко и имат остра нужда да занимават някой с нещо. На първата почивка при поляната той беше оставил раницата си до тази на Ирина и вече задаваше своите безбройни въпроси.
─ Извинявай, може ли малко вода? Моето шише явно е паднало някъде..
Ирина тъкмо отпиваше. Преглътна и му го подаде:
─ Да, разбира се.
─ Или пък взех ли го изобщо?
Не мина много време и я попита дали има нож, с който да нареже луканката, която носеше. Накрая дори седна на шалтето ѝ. Ирина не се подразни, дори и стана приятно, че ще си поговори с още някой от групата. Отговори на всичките му въпроси и даже му предложи от своите сандвичи, след като разбра, че той явно няма да успее да нареже луканката. Заговориха се за клуба. После за планината, а след това и за различните хора, които ходят на планина.
Стоян тъкмо привършваше с обяснението си за автоматичните щори, когато заедно с Георги пристигнаха при тях.
─ ..планината не е за всеки и не може просто да се грабнеш и да тръгнеш по чукарите ─ обясняваше Благовест.
─ Е, ако си разучил маршрута, погледнал си времето, имаш окей екипировка и малко акъл, защо не? ─ запротестира Ирина. Тя вярваше, че всеки човек е достатъчно разумен и не би се самоунищожил с някое действие.
─ Защото не може! ─ останал без друга аргументация Благовест не успяваше да докаже своята гледна точка.
─ Е, историята познава всякакви индивиди качили се на Рилските езера ─ вмъкна се в разговора Георги и седна до Ирина. Свали раницата и си извади сандвич.
─ Силиконки, токчета, батки с джипове ─ добави Стоян.
─ И те нямат право да се качват ли? ─ опълчи се Ирина. Разговора ѝ харесваше и тя спокойно реши да играе адвокат на дявола.
─ Имат ─ каза с пълна уста Георги. Преглътна и продължи:
─ Разбира се, че имат право, но трябва да има правила и хората да са подготвени.
─ Лифта те качва, има храна в хижата, лифта те сваля, колко подготвен трябва да си? ─ каза Ирина.
─ Точно на силиконките трябва да им е забранен лифта. Да се качват пеша! ─ запали се Стоян.
─ Точно така! ─ взе позиция Благовест.
─ Ще се качат с джипове ─ разсмя се Ирина.
─ И това да им забранят!
─ Вижте, никой няма правото да забранява планината на хората заради външния им вид или заради това как се обличат ─ започна бавно Ирина ─ Това си е чиста доза дискриминация. Да, слушат чалга, ходят с един тон грим и изобщо не се интересуват от нещата, които нас ни интересуват. Те са си в своя собствен балон и за тях това е нормално. И не виждам нищо лошо в това да се опитат да го разширят с някакво ново хоби ─ даде знак с ръка да не я прекъсват ─ Да, знам, че “това не е за тях” и “да си намерят друго”, но едва ли ще повторят нали? Както и вие. Сигурна съм, че като отидете на някоя чалготека по някаква случайна причина, на излизане ще си кажете “никога повече”. Но все пак ще се щракнали за спомен нали? А другите вътре ще са ви гледали на криво и ще са се чудили защо не сте хвърляли салфетки или защо сте се държали толкова странно. Но дискотеката, както и планината е за всеки. Нали?
Всички замълчаха и гледаха напред към низината. Никой не искаше да отговори. Знаеха, че Ирина е права, но не искаха да признаят, защото не харесваха това да е истината. Георги, Стоян и Благовест приемаха планина като свой дом и те не желаеха всеки да бъде поканен.
Тази история накара Георги да си спомни как в началото вземаше на сила приятелката си с него. Или както приятелите му се подиграваха “я мъкнеше с него”. Никол изобщо не беше от тези момичета, които ходят на планина. Харесваше чистия въздух и хубавите гледки, но предпочиташе да си почива или да не прави нищо. Георги от друга страна много настояваше тя да идва и твърдеше, че няма как да не се пристрасти. След няколко похода, много мрънкане и огромно количество търпение той призна, че да обикалят заедно по планините едва ли ще стане. Не след дълго той се отказа от идеята и спря да я взема със себе си. Георги не успя да разбере дали така е по-добре или не, защото след няколко месеца се разделиха и всичко тръгна отново по нормалната си ос.
Ирина реши да прекъсне създалото се мълчание:
─ Момчета, ще ми помогнете ли да си наглася раницата. Нова ми е и нещо не е както трябва на раменете ми.
Георги вече беше тръгнал да се надига от мястото си. Стоян гълташе огромни залъци, мачкаше станиола от сандвича си и неохотно търсеше къде да прибере боклука. И двамата бяха закъснели.
─ Къде ти убива? Тук ли? ─ Благовест напълно спокойно питаше Ирина, докато докосваше раменете ѝ.
─ Да, дърпа ме назад и ми убива.
Благовест дръпна затегна няколко ленти и отпусна други:
─ Ето така трябва да е по-добре.
Ирина стана, сложи си раницата и подскочи леко на място, за да усети разликата.
─ О, това е съвсем друго нещо. Благодаря!
Благовест си спомни за първия си поход. Беше се качил на Черни връх. Просто така, един ден нямаше какво да прави. Хвана автобуса и се качи до Златните мостове. Видя нужната маркировка за следване на таблото и тръгна. През цялото време бе валяло проливен дъжд, а той беше тръгнал по маратонки, или както той казваше “обувки за излизане”, дънково яке и без никаква вода. Когато се качи на хижата осъзна, че си е забравил парите. Хижарят го черпи чай, а някакви хора му дадоха питка и малко салам. Беше го срам от историята, но той всеки път я разказваше като смешна. Емоцията от преживяването го подтикна да продължи да ходи на планина. Купи си втора ръка планински обувки. Вземаше якето на съквартиранта и раницата на една негова позната. И ходеше по планините винаги, когато имаше възможност. Години по-късно, вече като успешен програмист, Благовест си бе накупувал най-модерната екипировка за планина и имаше всичко, което може някога да му потрябва. Старите и непотребни обувки, дрехи, аксесоари подаряваше на свои близки, които те първа имаха дори малко желание да отидат на планина.
* * *
Пътеката се изви през тъмна иглолистна гора. Миришеше на застояла влага и шишарки. Георги вървеше зад Ирина. Увлечен в мисли, той вече си представяше как довечера може би ще спят в една палатка. Все пак идеята да не се мъкнат повече от нужното палатки за събитието беше негова и сега му се струваше още по-добра идея. “Не че нещо ще стане” помисли си Георги, но възможността да има поне малко време насаме с нея, го вълнуваше.
Сякаш чул мислите му, Благовест се обади зад него:
─ Абе Жорка, ти нали си взел триместната палатка?
“О, не” помисли си Георги и за момент му причерня. “Мога да се направя, че не го чувам”
─ Защото съм си забравил моята ─ засмя се на собствената си глупост Благовест.
И започна да разказва все едно нищо кой знае какво не се е случило:
─ Нали знаеш, че си взех нова. Онази Фючъркемп 100, която е супер малка и лека. Но като се замисля, май остана на масата в нас.
─ Но ние отиваме на поход с палатки ─ запротестира Георги.
Ядоса се. Той наистина беше взел триместната си палатка. Нищо, че не беше напълно уверен как ще покани Ирина да спят заедно в една палатка, той не искаше да остава без тази възможност. “От друга страна защо да отказвам на Благовест след като има още едно място в палатката” мислеше Георги докато риташе камъчетата по пътеката. Благовест изобщо не го слушаше:
─ Или пък да е останала в колата? Но пък къде в колата да е?
Ирина ги слушаше и искрено се забавляваше. След малко им предложи:
─ Аз си нямам палатка, така че ако искате може да сме тримата в една?
Георги чу думите ѝ и веднага беше разкъсан от мисълта, че в една друга паралелна вселена, в която Благовест си бе взел палатката, сега можеше просто да отговори с “Ела при мен” и да са двамата. Но сега не му бе оставен голям избор, а Благовест отдавна бе вече решил за всички:
─ Хайде! Ще бъде много яко. Ако може аз да съм по средата. Обещавам няма да хъркам ─ направи пауза ─ много.
След което се разсмя гръмогласно. “Просто чудесно” разклати глава Георги.
─ За мен няма значение. ─ каза Ирина.
─ Нося и лампа за палатка. Тоест мисля, че я взех. Ще си я включим и може да се снимаме вътре в палатка. Много ще е яко!
Ирина изостана и се заинтересува от лампата, а Благовест започна да обяснява:
─ Имам две. Едната е от Декатлон за 25 лева. Тази седмица ще ходя да си взема очила за плуване, така че мога да ти взема една..
Георги избърза напред и не искаше да слуша повече. Беше едновременно разочарован и напълно объркан от Ирина. “Как можеше да се интересува от такива глупости. С мен може да си говори за къде по-интересни теми. Такива, които ще разискваме в дълбочина и ще научаваме нови неща един от друг. “А не за някакви си лампи!”.
Настигна Стоян, който беше спрял да пие вода. Сега му се стори като добра идея да му слуша историите. Стоян видя намръщената му физиономия и го попита:
─ Какво става?
─ Нищо. Боли ме пак коляното. ─ излъга Георги, но изобщо не му се обясняваше.
─ Кофти. Ще ти дам да го намажеш довечера. ─ и без да губи повече време продължи с тяхната тема от преди ─ Та, както казах, мога да ти дам един резистор за светлина, който да монтираш към моторчето на на щорите си и когато напече слънце сами да се спускат..
Георги отново не го слушаше.
Стоян беше завършил техническия университет със специалност електротехника. Силно го вълнуваха всякакви технологии, джаджи и автоматизации на дома. На всеки поход в планината мъкнеше по няколко външни батерии за телефон, които сам е сглобявал, кабели от всеки вид, малка соларна станция и таблет, с който наблюдаваше, хранеше и контролираше котката си у дома. На почивките често сядаше, запалваше цигара и цъкаше нещо по таблета. На първото му ходене с клуба беше заявил:
─ Обичам планината, бирата и котката си.
Бързо направи приятели, след като обясни, че котката му се казва Жичка. Благовест се бе разплакал от смях като го беше чул. Тя беше главен герой в историите му, които винаги започваха по един и същ начин. Заставаше така, че всички да го виждат и с неговата позната драматичната физиономия тържествено съобщаваше името на историята, която ще разказва:
─ Котката Жичка и денят, в който робота прахосмукачка пристигна.
Стоян беше по възрастен от другите и в началото не познаваше никой. Беше видял случайно едно събитие във социалните мрежи и беше отишъл. А след това не пропусна нито едно. Харесваше му да се отдели за момент от поялника и проектите си. А най му допадаше възможността да поговори с хората докато крачат заедно към някой връх. Не пропускаше и възможността да ги просвети по темата за автоматизация на дома.
* * *
Огънят беше запален и групата се бе събрала около него. Всички палатки бяха разпънати. Благовест беше забравил лампата за палатка, но от едно момиче беше намерил нож и успешно беше нарязал луканката, която носеше:
─ Някой иска ли? ─ и той я предаде на момчето до него, за да се развърти по хората.
Ирина беше в центъра на компанията. Тя вече познаваше всички и си изкарваше страхотно. Другите бързо я бяха приобщили и ѝ разказваха един през друг истории от предишни преходи. Тя ги почувства много близки. Беше чувала от приятелката си Надя, че всички са много мили и приятни, но не очакваше, че от първия преход ще ѝ харесат толкова. Останалите също я бяха харесали. Всички от компанията се отвориха и я допуснаха да стане част от тях. Ирина на няколко пъти хващаше себе си да гледа в канчето и да се усмихва без конкретна причина. Беше щастлива.
Стоян, който даже не си беше дръпнал от запалената цигара, стана прав, видимо разтревожен и започна да обикаля без да откъсва очи от таблета. Търсеше обхват. Трябваше да нахрани котката си, а нямаше сигнал. Цялата група избухна в смях след като Благовест разясни на останалите какво всъщност прави. Не след дълго се върна доволен, извади една малка колонка и пусна музика. Всички притихнаха и се заслушаха. Всеки гледаше в своята си точка от нищото. Звучеше някаква тиха и приятна, “напълно подходяща да гледаш огъня” според Ирина, музика. Благовест не изчака дълго и пое нещата в свои ръце. Завзе напълно диджейската позиция от Стоян, спря музиката, потърси нещо на телефона си и без капка колебание пусна на макс Черно Фередже. Цялата група извикаха в един глас от удовлетворение и екстаз. Вдигнаха се канчетата пълни с алкохол и всички фалшиво запяха.
Вдигаха се наздравици, подаваха се вкусотии, всички разговаряха, смееха се и се забавляваха. Всички без Георги. Той беше приел поддържането на огъня прекалено на сериозно. Чупеше клони, слагаше ги на огъня или побутваше изгорелите. Знаеше, че е кисел и че му личи. Но не искаше никой да разбира, за това бе напълно зает с огъня и с нищо друго. От време на време вдигаше канче и се усмихваше насила на някоя наздравица, след което бързо се връщаше към заниманието си. “С всички си говори без мен” гневно си мислеше Георги “Тя не знае нищо за мен. Изобщо не съм и интересен. Майната ѝ , не ми пука. Коя е тя в крайна сметка?”. Той не беше говорил насаме с Ирина откакто бяха при колите. Всичките му очаквания не се бяха случили. Беше се напрегнал достатъчно и само искаше да свърши деня. Счупи един по-голям клон, след което го хвърли в огъня.
За да не повдига подозрение, изчака първите, които си легнаха и каза, че и той си ляга, защото е уморен. Легна в спалния чувал, но не успя да заспи. Чуваше музиката и кикотенето на другите. Когато нещата притихнаха се направи на заспал докато Ирина и Благовест си лягаха. Чак на сутринта разбра, че Ирина бе легнала до него.
* * *
Сутринта беше студена и тиха. Всички мудно сгъваха палатки и стягаха раници. Казаха си добро утро, пиха чай и скоро бяха по пътеката надолу. Георги нямаше търпение да си тръгне. Вървеше най-отпред с Владо. Бяха избързали пред другите.
─ Май новото момиче те е харесало, а?
─ Какво? ─ Георги се направи, че не го е чул добре.
─ Ирина бе човек. Вчера когато ти си легна тя разпитва за теб ─ със спокоен глас Владо обясняваше ─ Уж питаше всички, но по скоро искаше да разбере ти с какво се занимаваш.
Георги преценяваше ситуацията. Владо не му беше от най-близките хора и със сигурност не беше от тези, които от нямане какво да правят си измислят неща, за да бъзикат хората. Но не можа да си отговори, защо му споделя всичко това.
Владо спря да си почине. Облегна се на щеките си и продължи:
─ Благо се беше понапил и я бъзикаше с теб през цялото време. Тя също си беше пийнала и не можеше да прикрие, когато се изчервяваше.
“Какво? Че тя цял ден не ми говори. Не ме погледна даже!” не вярваше Георги. Избърза да го отрече:
─ Стига глупости..─ Честно ти казвам. Защо да си измислям?
“Наистина няма причина да си измисля”. Не поглеждаше Владо в очите. Той беше добър човек и може би искаше му помогне, но Георги вече беше изтрил всякакви надежди за Ирина. Беше я отхвърлил от съзнанието си и не му се занимаваше повече. Искаше да се прибира вече. Владо сякаш го беше разбрал. Тръгна да слиза по пътеката и не отвори темата повече.
* * *
─ Хайде чао до нови срещи ─ прегърна я Благовест.
─ Пиши ми да ти дам линк за тези LED крушки ─ напомни Стоян и се здрависаха за сбогом.
─ Чао момчета! Беше ми много приятно. ─ изпрати ги Ирина и се приближи към Георги.
Той беше седнал да се преобува върху отворения багажник на колата си. Видя, че се приближава и се изправи да се сбогува. Тя го изпревари преди да успее да каже нещо:
─ Къде да си оставя раницата?
─ Какво?
─ Нали ще пътувам с теб?
Георги не разбираше. Благовест пътуваше на идване с него. Сега пак трябваше да са двамата. Ирина се усмихна:
─ Не ти ли казаха? Благовест отива при Владо, а аз идвам при теб, защото живеем на близо един до друг в София.
“Какво става тук?” Георги все още не разбираше. Погледна към колата на Владо, който си оправяше багажа, леко се подсмихваше и се правеше, че не го наблюдават.
─ Жорка брат, хайде до скоро и наистина извинявай за кутията.
Благовест се беше появил от нищото и вече прегръщаше Георги за сбогом. “Каква кутия?”. Беше напълно объркан. “Да, беше ми нарязал капака на кутията с нож докато режеше луканката, но той много добре знае, че аз няма проблем с това.”
─ Жоре, ето ти мазилото. Кофти, че вчера те болеше така крака. Изпусна купона.
“Този пък какво иска?”
Стоян се беше появил от другата му страна и му буташе мазилото. Тупна Георги по рамото:
─ Другия път повече ракия и нищо няма да усещаш.
Георги изобщо не разбираше какво се случва.
Всички си тръгнаха. Ирина се качи на предната седалка, а Георги още шокиран от странната сцена, която се бе разиграла, не осъзнаваше, че ще прекара три часа с Ирина. Само двамата. Точно това, което беше искал да се случи. И това не беше всичко:
─ Ти бързаш ли?
─ Аз.. не, защо?
─ Ами да спрем да хапнем някъде ─ предложи тя ─ умирам от глад.