Една гарга седеше в гората точно под пътя. Сама насред снега. Застина. Ослушваше се и гледаше. Въртеше глава. Нещо всякаш се натрапваше в нейния зимен свят. Чуваше се звук. Все по-силен, може би дори по-познат. Човешки, механичен, всъщност странно как две такива думи може да се употребяват заедно. После шумът от буса заглъхна, тя се обърна и продължи да чопли съчките.
Антон гледаше през прозореца на маршрутката и зимата гореше в очите му. Не искаше да свършва. Страхуваше се от лятото. Зимата му прилягаше, тя винаги повече отива на самотни хора. В някакъв момент беше открил, че зимата ще бъде неговата стихия, студа, снега, леда. Топлото е плашещо, когато ти липсва любов. Така се вкпочваше в зимата и с отчаяние искаше да вземе последните мигове със снега и замръзналите скали, искаше още малко да продължи тази игра на страдание, в която се беше впуснал и която толкова му отиваше.
Онази северна стена. Мальовица. Беше я видял за първи път отдавна, частично огряна от светлините на залеза, който се криеше зад хълма. Насред белия сняг, тя изпъкваше като някакъв звяр, само гледайки я на човек му се искаше да дращи с нокти и да вие от някакво непоносимо желание да изрази това, което чувства, да вие и да крещи, да бяга, такава озъбена и хрущяща скала беше изправена пред него. Така прорязваща пространството със своята непоносима суровост, човек имаше нужда почти бясно да затанцува около нея като пред някакъв тотем. И все пак този животински подтик оставаше заключен в окото, в окото което не можеше да се откъсне, което не можеше да осъзнае невъобразимото съвършенство на една скала изправена насред цялото пусто пространство. Един облак се движеше бавно към нея. Безшумно. Нямаше вятър. Трябваше му много време тогава да се откъсне и да започне да слиза надолу в долината към хижата.
Това беше отдавна, а сега се беше върнал тук, за да я качи. Същата онази стена опасана със сняг. Чакаше приятелите, там насред хората, които пиеха чай и вино, насред дървените стени и бумтящите стари печки. Понякога мислеше за това до колко представата му за хората и отношенията си с тях е правилна. В този свят на алпинизма, може би противоположно на очакванията, нямаше установени връзки и партньорства, нямаше изградено доверие и напасване на характери, беше по-скоро временно използване и нагаждане към едни и същи цели. Понякога всичко се свеждаше до дразнене, завист, надмощие и постижения. Една покварена игра. Не ставаше въпрос за хора, ставаше въпрос за планини. Тъжния факт от живота сигурно – че всеки можеше да бъде заменен, всеки можеше да отпадне. Понякога имаше чувството че се бори с всички тях, че в компаниите прииждаха вълни на отблъскване и привличане, ту някой взимаше превез и опитваше да убеди другите да вярвят в неговите цели, ту друг привличаше към своите. Беше дърпане в различни посоки, множество възможности, търсени от множество характери, които не можеха да се примирят едни с други и като че ли само се търпяха. И все пак някои свръзки бяха по-издръжливи и трайни от други, някои свръзки се заздравяваха от спомените прекарани по въжето, от собствените си трагедии, мечти, копнежи и любов. И в тези вечери, на фона на приглушените светлини, снега отвън и смеха отвътре, гледаше хората около себе си и се чувстваше като човек, който почти е намерил своето място.
На другия ден тръгнаха заедно към стената. Свръзка от трима. През улеите и през билата към една отвесна стена, която се подаваше в края на хоризонта. Някакво бяло куче с медальонче, на което пишеше „Миро“ и няколко телефона ги настигна и започна да ходи с тях. Въртеше опашка, тичаше и се въргаляше наоколо в снега, а те се чудеха какво да го правят. Застигаше ги по склоновете с дълбок сняг, буташе се в краката им и ги хапеше като искаше да си играят. Когато най-сетне стигнаха до стената и започнаха да изравняват място за площадка, той идваше и се вреше наоколо, разбутваше отново снега, дърпаше раниците и въжетата и ги ядосваше, докато всеки един не започнеше да го псува леко и да го бута надолу по склона, за да се върне в хижата. Но Миро само се хлъзваше и с онази невинна кучешка усмивка се качваше нагоре и продължаваше да се бута насред въжета, котки и карабинери.
Седяха там на площадката, уморени от захода до самата скала. Катя и Христо бяха негови приятели, с които беше споделял множество такива моменти насред лед и скала, висейки на границата между празнотата и планината. Катя беше студена към хората, сякаш наранена от някакъв предишен живот, лесно избухваше и нападаше по най-лични теми. А Христо сякаш беше намерил едно място в планината, което най-сетне му даваше възможност да изпитва удоволствието, за което беше копнял. Веднъж му беше разказал, че много пъти когато се е возил на лифт е гледал хората отдолу и му се е искало да има с кой и той така да обикаля из планината, да се бъхти, да катери пеш. Но нямало. Тогава му се стори тъжно, тогава пак усети онази универсална човешка трагедия, която се криеше в историята на всеки. Но това сега се беше променило. Христо мечтаеше за големите стени, да отиде до една специална и класическа северна стена на края на живота си и ако има честта да може да приключи с нея. Разбира се, това много пъти бяха само приказки, но и отразяваха скрития копнеж по един красив и измамно героичен финал, който планината можеже да предостави.
Студът вече ги хващаше, сянката идваше. Всеки беше зает с някаква мълчалива задача – да се приготви, седалки, котки, въжета, да се накичи като за битка. После чай, няколко бисквити, Миро наоколо, който се буташе в краката им, за да се стопли, прокарваха ръкавици по козината му, малко приказки, опитваха се да влязат в едно състояние, което беше предимно характеризирано със страдание. Минаваха в режима на болката, на студа, на мръзненето и устояването на вятъра. Отстрани седеше зеленикаво въже със закачена роза, която Катя беше взела от хижата. Вятърът я духна и тя падна по склона така, че стъблото се закачи така сякаш от там е изникнала. Беше красиво, този червен жив цвят на фона на белия студ. Миро се затича и я глътна. Наоколо се понесоха малки червени листенца, които се затъркаляха надолу, докато той въртеше опашка и я дъвчеше между зъбите си.
Антон се завърза и беше готов да тръгва. Обичаше да води, само така успяваше да усети самата скала, нейната трудност и това, което пораждаше в него, тази борба или спокойствие, което предизвикваше. Пък и така се освобождаваше от напрежението, от онова Страшно, от това да седи, да чака, да мисли, да студува. Въжетата бяха отзад, а той тръгна нагоре в улея. Сечивата се забиваха лесно, носеха това приятно усещане, може би понякога измамно, че нещата се получават. Нагоре следваха сравнително лесни скали, където направи площадка, за да ги изчака. Виждаше как въжетата се опъват надолу и в двата им края бяха тези хора, които бяха неразривно свързани с него и момента, хора за които носеше отговорност. Нещо, което скоро щеше да се превърне в спомен, а след години може би изцяло да изчезне под пластовете на времето, болестта или просто живота, сега беше една неотменна реалност, към която нямаше какво повече да се добави.
Продължи нагоре, бяха объркали маршрута, но теренът макар и по-труден беше възможен. Траверсира във въздуха, почти му се струваше, че прави някакво галантно танцово движение, когато се опитваше да напасне котките по малките скални цепки. След малко ги осигури и ги викна. Дойдоха и му казаха, че искат да слизат. Ядоса се, там на стената не беше доволен, защото виждаше пред себе си хора, които не искаха да дадат всичко. Виждаше доводи изградени върху страх, което автоматично ги елиминираше. Струваха му се твърде предпазливи, струваше му се, че границата на страданието им е твърде малка. Замисли се дали факта, че няма нищо, не го прави по-освободен и по-готов да поема рискове в някакъв самоубийствен порив, който да го освободи от нещо. Дали това не беше онзи проблем, който действаше на заден фон и по някакъв начин не изменяше решенията му.
И в същия момент разбра, че няма да промени нищо. Че всичките думи на света и цялото чувство за гняв и справедливост нямаше да ги накарат да продължат. Че понякога човек просто приема, че не е нужно да говори, че се съобразява. Това беше трудното за разбиране – неминуемостта на дадена ситуация. Почти като в живота. И ти оставаше просто да я приемеш. Вътре в себе си се успокояваше, че това не е негов провал, че не зависи от него, че той можеше да продължи. Подготвяха рапелите и погледнаха долу в сянката. Мислеха, че Миро си е тръгнал, но той само се беше свил на топка в снега, трепереше и сигурно чакаше завръщането на тези случайни хора, с които беше дошъл до тук. Може би това осмисли връщането им, това го накара да се поуспокои, все пак не можеше да остави едно куче да мръзне и напразно да чака идването на поредните планински човеци, край които сигурно минаваше живота му. Въпреки всичко имаше нещо красиво, нямаше провал, това беше само някакво човешка категория. Бяха насред света, за който копнееха и поне малко можеха да докажат що за хора са, до колко е важно всичко това. Да можеха да се гледат в очите след това. Седяха там и довършваха първия рапел. Извадиха бисквити и напрежението, което премина между тях в битката за нагоре или надолу понамаля. Там сами на скалата, насред парчета сняг и зейнала пропаст отдолу, те бяха като че ли вкъщи. Поне така се чувстваше Антон. Без никакъв страх, той можеше да седи насред едно универсално смъртоносно място и просто да изпитва удоволствие от това, което ситуацията му предлагаше.
Спуснаха се надолу по клатещи се клинове, а Миро се затича с изплезен език като се въргаляше и пропадаше в снега, когато ги видя. И ето ти още една история, която се случваше между хората някъде около тези стени, още нещо, което се прибавяше към усещането за планина у всеки един от тях и може би като мед се уталожваше някъде на дъното на живота им. Там в основата на скалата, те бяха готови почти с някакво празнично настроение, успокоени от слизането, да се завърнат обратно при хижите, горите, езерата и всички онези неща, които оприличаваха като човешки.