– Какво го правят тоя сняг? 

Гласът на кръчмаря преряза застоялия въздух, а очите му гледаха снеготърсача изпитателно.

– Кои? – сепна се от дързостта на въпроса снеготърсачът, колкото да спечели малко време.

– Децата на Улр.

– Какво те засяга. Сигурно нещо безсмислено.

– Не може да не знаеш. Само ти си ги виждал – продължаваше да упорства кръчмарят, но получи мълчание вместо отговор.

Той се наведе през тезгяха към ухото на снеготърсача съзаклятнически, все едно някой можеше да ги чуе в празната мрачна постройка. Преди истински хит сред старите спускачи, сега тя беше просто единствената пивница в последния пуст град в подножието на планината. 

– Пак си тръгнал да им търсиш петно, нали?

На лицето на човека зад тезгяха личеше наченка на лукава усмивка. А погледът му играеше по кожените планински дрехи на госта. Дебелият кожух изглеждаше абсурдно и ненужно. В комбинация с подпрените до вратата стари и олющени ски той приличаше направо на карнавален костюм, но снеготърсачът имаше навика да прибягва до него всеки път, когато излизаше в планината, за да подчертае съдбовността на момента и собствената си значимост.

Въпросът за петното насочи вниманието на снеготърсача към мокрия сняг, който прехвърчаше от другата страна на прозореца. Прашинките хвърчащ лед вече не предизвикваха у него старата възбуда. Нито една от тях не се задържаше на земята. Мисълта, че те просто отказваха да останат, го смущаваше по един особен начин.  

Снеготърсачът беше около 60-те. Лицето му беше набраздено от това, което любезността нарича опит, но кожата блестеше, обгорена от зимното слънце. Въпреки годините тялото беше жилаво. Само синьо-сивите му очи, преди свикнали да гледат сурово и пронизващо голите скали, бяха безрадостни и празни. У него се надигна внезапна тревога. За момент не успя да си спомни как мирише снегът. 

Навремето имаше славата на най-добрия. Кълнеше се, че може да помирише преспите през няколко долини и всички имаха основание да му вярват. Беше му отнело години, докато извоюва положението си сред Децата на Улр. Не беше допуснал нито едно снежно петно просто да се изпари под лъчите на зимното слънце. Успяваше винаги да го открие и да им изпрати сигнала навреме. 

Намирането на петна от година на година ставаше все по-сложно начинание. Снеготърсачът не помнеше снежните курорти. Те отдавна бяха затворили един по един. Снегът никога не беше представлявал много ценен актив за хората на старата зима. Имаха го в излишък и създаваше допълнителни проблеми по пътищата и нужда да се плаща на шофьорите на снегорини. Така първоначално, когато той започна да изчезва, никой не се притесни. 

После по-предприемчиви гласове изказаха теорията, че всичко изчезващо е потенциална буца злато и трябва да се управлява. Правителството беше обвинено, че губи битката за снега. То нямаше идея какво да се направи, но използва момента да закупи стотици скъпи оръдия за производството му в помощ на старите курорти, които национализира, за да ги управлява по-добре.  

Водата обаче отдавна беше на привършване, а температурите ставаха все по-високи и бойните снежни машини останаха неизползвани – като паметници на една посредственост. 

Корпорациите нямаха друг избор и се пренесоха в градовете, където издигнаха изкуствени градски ферми за сняг, които консумираха ток колкото цял град. Там малките момиченца от добри семейства можеха да правят снежни човеци на цената на вечеря за четирима. Бащите им скоро решиха, че това няма как да е възпитателно и бизнесът със снега в контролирана среда също умря. Никой вече не учеше децата да се спускат. Нямаше смисъл и място за подобно нещо.

Преспите се превърнаха в екзотика, достъпна само по закътаните сенчести високи склонове, доскоро популярни само сред старите спускачи. Те презираха хората от града, защото не си падат по снега. Когато обаче градските тълпи започнаха да пъплят нагоре, за да ползват малкото останали преспи, това предизвика недоволството сред старите спускачи и почти избухна снежна война. 

За да спре цялата тази лудост, правителството обяви високите склонове за снежни резервати и забрани употребата им. А за туширането на социалното мрънкане по темата Министерството на климата организира кампания за формиране на добри житейски практики и известни и неизвестни хора започнаха да се снимат като луди на слънчеви, сухи места с пясък. Голяма трибуна получиха и крайните гласове, че човечеството трябва най-накрая просто да се отърси и да продължи нататък, че снегът е пълна глупост, която, слава богу, си е заминала и направо добре, че леко са се отървали.    

Кампанията имаше невиждан ефект. Усещането за провал и вина у хората остана за известно време тягостно да виси във въздуха, но накрая се разнесе. Взаимните обвинения постепенно секнаха. Едни се отегчиха от тях, други просто забравиха. Планината остана празна. С настъпването на новите зими и досадната им скалисто-кална реалност, хората вече не я намираха така красива, както преди, и предпочетоха да се посветят на други занимания като бадминтона. Снегът бързо се превърна в отживелица от миналото. 

Само тайното общество на Децата на Улр продължаваше да го ползва зима след зима високо в планината. Сред тях деца нямаше. Най-младият представител беше около 50-те. В групата им се влизаше трудно, почти невъзможно. Приемането изискваше определен статут, клетви за вярност и най-вече сериозни пари към правителството за ползване на снежните резервати.    

– Хората казват, че водачът им, дето му викат Малкия Улр, още много млад е натрупал цяло състояние от онази кампания на Министерството на климата за добри житейски практики. Снимал се сред пясъци, а сега се е обявил за потомък на Улр… Гласът на кръчмара извади снеготърсача от унеса.

– Не ме интересува, стига да ми плаща добре – каза снеготърсачът и леко сбърчи чело, чувайки собствената си лъжа.

Всъщност изпитваше главно презрение към Децата на Улр. Винаги бързо отпъждаше мисълта, когато се опитваше да потърси отговор за причината, и предпочиташе да не задълбава какво предизвиква емоциите му.  

– А за тоя Улр, богът на снега и ските, дето са си приписали, че е техен, казват, че го били взели от някаква книга за северни митове и легенди и са си го лепнали на името, за да се правят на интересни – не се отказваше кръчмарят. – Всичко е било една голяма измишльотина, нали? Излъгали са ни за всичко! 

– Кое всичко? Ясно е, че няма никакъв Улр – опита се да овладее положението снеготърсачът.

– Не за Улр, за бога – ядоса се кръчмарят, направи кратка пауза и каза тихо, почти шепнейки, пак като от страх някой да не го чуе. – Хората говорят, че навремето е било забавно.

– Кое? – попита снеготърсачът, усещайки накъде бие кръчмарят и мъчейки се да запази гласа си равен и безразличен. 

– Снегът! 

Снегът е за глупаците – хладно изсъска снеготърсачът, хвърли банкнота на тезгяха и стана рязко да си върви. 

Трябваше да тръгне още през нощта, ако искаше да успее да свърши работата на следващия ден. Задачата му винаги беше една и съща. Намираше петна от сняг за Децата на Улр, изпращаше им координатите, информация за качеството на петното и снимка. Тия типове пристигаха с грохот и хищни погледи към снега, а той получаваше парите си. Във всичко това снеготърсачът намираше желязна логика и смисъл. 

С напредването на годините от новата зима, той трябваше да се качва все по-нагоре и по-нагоре за намирането на петна. Те ставаха все по-малко и все по-малки. Можеха да се намерят само в улеите или под сянката на някой връх. На много места от тях стърчаха камъни, калта избиваше по повърхността, а с това и проблемите в живота на снеготърсача се засилваха. 

Така, когато за първи път от три зими температурата падна под нулата и се задържа така дни наред, той усети как го обгръща една лека топлина.    

Думите на кръчмаря останаха да свистят в главата му през цялото време, докато слагаше ритмично единия си крак пред другия в гората на зазоряване. През всичките тези години никога не беше разбирал напълно цялата истерия на човеците по снега. Озъбените хищни лица на старците, нарекли се Децата на Улр и нездравото детско любопитство на останалите, които пък смятаха първите за сбирщина негодници. “Прави са били да ограничат употребата му –  повтаряше си той. – Снегът кара хората да го искат. Да се държат глупаво. Нерационално. Трябва да бъде забравен, това е!”  

Часовете се трупаха. Снегът вече беше спрял да вали, а надеждата на снеготърсача се топеше. Земята беше твърда заради студа, скалистите върхове бяха сурово красиви, но нямаше и помен от сняг. 

Той се бореше с умората и за пореден път осъзнаваше излишната парадност на топлите кожени планински дрехи. Носенето на ските на гърба вече предизвикваше силна досада. Старата мисъл, че трябваше да се оттегли отдавна, докато беше на върха, отново прободе съзнанието му, а познатата болка – дясното коляно. Всеки път обаче си казваше: “Още едно петно и спирам.” И все не можеше да се отърве от тъпото усещането за незавършеност. Движеше го само мисълта за петното. “Всеки момент би трябвало да се появи – мислеше си. – Всеки момент.”  

Най-накрая то блесна пред очите му. Премери го със строг поглед. Бързо прецени дължината и широчината. Беше по-голямо от всичко, което беше виждал досега. Направо огромно. Отвори предавателя си, свали ръкавицата и започна да набира доклада си. 

Нямаше време за губене. Представи си радостта на Децата на Улр след толкова дълго чакане. Как щяха да зарежат градските си задачи и още утре да са там с всичките си такъми за спускане. Щяха да раздерат съвършената бяла повърхност. Да смъкнат снега и да изровят земята. Лицата им щяха да са разкривени до уродливост от задоволство, а до часове от петното нямаше да има и помен… Докато въображението му рисуваше предстоящия ден изразът на лицето му премина от тих възторг към дълбока погнуса. 

Срещу него петното блестеше в оранжево на фона на залязващото слънце. Пръстът на снеготърсача спря на бутона “изпрати”. Вдигна поглед от устройството си. Петното светеше в очите му по-силно от всякога. По снега нямаше и следа от човешко присъствие. Красиво беше, направо съвършено и сякаш беше негово. Само негово. Пръстът така и не помръдна от бутона. 

Не усети кога хвърли раницата на земята и се заизкачва по склона. На върха сложи ските. Погледна надолу петното. И не успя да помръдне. Не можеше. Никога не се беше се спускал с тях. Подобно на него и Децата на Улр нямаше къде да се научат да карат ски. Снегът никога не беше достатъчно за нещо повече от пързаляне с детска шейна или найлон и те домъкваха въпросните пособия всеки път, когато правеха клетите си снежни партита горе в планината.  

Снеготърсачът остана на ръба още няколко минути, сам в тихата настъпваща нощ. Мислите бяха спрели да препускат в главата му. Там също беше тишина. Накрая полетя надолу, а на лицето му се мъдреше глупашка усмивка. 

Повече никой не го видя.

На сутринта устройството на Малкия Улр изпиука. Имаше нов доклад за пряспа в планината. Координати нямаше. На снимката се виждаше снежно петно, цялото набраздено от скиорски следи. 

Под снимката пишеше:

“Децата на Улр не могат да се пързалят!”