Да започна с предисторията… Преди две години импулсивно се присъединих към група опитни и надъхани планинари (с което увеличих броя на надъханите с 1 и броя на опитните с 0), които си бяха поставили за цел героично изкачване на Матерхорн. С моята поява, целта беше практично заменена от героично изкачване на обикновено изкачване (ако непременно държахме на героизма, можехме да формулираме целта примерно на „героичен подстъп до хижа Хьорнли“ и така да сме 100% успешни).
Уви, условията не съответстваха на нивото ни на подготовка (нали не очаквате да съобразим подготовката си с условията?) и не успяхме. Въпреки чудесното оправдание, което ни даде снежното и мокро време, у мен все пак остана неприятно усещане за нещо започнато и недовършено. А и как да не се тормози човек? Само като погледне чистата и логична линия на швейцарския ръб и му се иска да е сред щастливците, минали по него. Тази мисъл не ми даваше мира, загнезди се в ума ми и започнах да линея. Отслабнах (без спорт и диета) и всички познати жени ми завидяха и ме намразиха.
Така се проточиха тежки дни на страдание и изолация, когато зимата на 2019-та случайно се засякохме с Добри. Без особена надежда му подхвърлих за Матерхорн, по-скоро ей така, да поддържам разговора, той обаче се оживи и от светналия му поглед веднага стана ясно, че съм си намерил свръзка. Като поговорихме обаче, се оказа, че той има малко по-различно виждане за нещата. Вместо по фотогеничния швейцарски ръб, красящ безброй банални календари и плакати, той предложи да опитаме откъм Италия. Не само, че нямаше да мога да си разчистя сметките с ръба Хьорнли, но и трябваше да храносмеля идеята да опитаме по маршрут, който е с една идея по-труден технически от този, по който вече имах неуспех. Разбира се, перспективата за второ връщане без връх не ме радваше. От друга страна, щяхме да избегнем тълпите, арогантните гидове и възмутителните цени в Швейцария. Защо пък да не опитаме?
Решихме да е средата на август. С тайната надежда, че мога да подлъжа някого да дойде с мен, не бях спирал с общофизическата подготовка – бягане, йога, лостове, катерене по въже заради фиксираните осигуровки и т.н. Сега започнах пак да катеря – леки неща, но когато имаше възможност, все на скали (добре, че жена ми е печена и ме освобождаваше от гледане на тримата малки диваци) с цел да „тренирам глава“. Техника и сила нямаше да ни трябват, но не така стояха нещата с психиката и издържливостта.
Лятото отлетя като плажен чадър при силен вятър и ето ни – събрали багаж поне като за експедиция до К2, надъхани и назлобени, в събота, 10-ти август, вече бръмчим към Калотина. Първият ден се оказа очаквано бавен и неприятен – загубихме около шест часа по границите заради колоните гастърбайтъри. Добре, че рецепцията на къмпинга в Словения е 24/7, иначе трябваше да се натъркаляме да спим на чували някъде покрай магистралата. Вторият ден на път мина доста по-цивилизовано, а и с Добри не сме хора, които си губим времето в късно ставане и излишно спиране, така че рано-рано цъфнахме в италианския къмпинг в близост до Червиня, който щеше да ни служи за базов лагер. Не че естеството на начинанието ни предполагаше такъв, но май вече споменах за количествата багаж. Опънахме палатката и оптимистично още от вечерта стегнахме раниците за евентуална аклиматизация на следващия ден.
Понеделник, 12 август 2019
Прогнозата, съвсем очаквано, се оказа вярна – в Червиня ни посрещна дъжд с гръмотевици и затворен лифт в посока Брайтхорн. Тъй като нямаше какво друго да правим, търпеливо седнахме и зачакахме (и ние не знаем какво). Служителките на касата известно време ни гледаха, такива едни опаковани с ушанки и ботуши, да се подпираме по пикелите и тъй като сигурно им беше скучно в празния салон, най-накрая ни привикаха да ни питат какво точно чакаме. Оказа се, че щял да се появи някакъв сеньор Годо и вероятно щели да пуснат извънредно една кабинка, но им било интересно ние чий ще го дирим горе? Викаме – ще покоряваме Брайтхорн! Огледаха ни с любезно любопитство и ни питаха дали виждаме мълниите, дали знаем, че заради необичайно топлото време вали дъжд, който може да отвори ледените цепнатини, че ако искаме да се качим, го правим изцяло на своя отговорност и т.н. Говореха ни бавно и търпеливо като на балъци и имам чувството, че не разбираха какви олимпийски надежди сме. Тук трябва да кажа, че аз се бях примирил с мисълта за изгубен ден и гледах прогнозата по-скоро за следващия, но Добри не беше настроен за отстъпление. Дръпнахме се настрани и заспорихме. Но някак си, изненадващо за мен самия, успях да го убедя. Взехме си довиждане с отегчените каки по касите и напуснахме помещението, което в този момент беше празно като салон за обслужване на клиенти в Български пощи. Пошляхме се из курортното селище Червиня под едноименния връх (Монте Червиньо е италианското име на Матерхорн), издебнахме да се поразсеят облаците за някоя снимка и слязохме да бездействаме в къмпинга.
Мръхтим и сумтим ние раздразнено и час по час превъртаме прогнозите по всички известни ни метеорологични сайтове, когато неочаквано до слуха ни достига българска реч. Това бяха Цвети и Сашо, които са дошли небрежно да поразпуснат из Алпите. Ние се натягаме, те разпускат, ааа! Освен печени катерачи, се оказаха и приятна компания. Следобедът мина в раздумки и хилене насред живописния декор на околните върхове, плътно обсадили къмпинга. Тъй като новите ни приятели нямаха конкретни планове, решиха да ни правят компания в утрешното аклиматизационно изкачване. Легнахме с кокошките (//TODO: дали да не го редактирам на „легнахме със скалните орли“ за повече романтика и драматизъм?)
В планината човек заспива бързо и се събужда рано. За мен това „рано“ при няколкото ни нощувки там означаваше обикновено около 2-3 през нощта. Не зная дали защото се наспивах добре или заради студа, но винаги посред нощ отварях очи и това даваше шанс и на околните да се порадват на тишината, заместваща гръмкото ми хъркане. Събуждах се, значи, аз и се чудех какво още мога да си навлека под чувала, освен термобельо, полар, вълнени чорапи и шапка? Студът ги преодоляваше като английски нападател българска защита, а неспирното бучене на близкия водопад (под „неспирно“ нека се разбира само времевия интервал, когато не го заглушавах с хъркане) ми звучеше като уриниране на някой алпийски великан и не ми оставяше избор, освен и аз да ставам със същата цел и да се разсънвам.
Вторник, 13 август
Така беше и тази нощ – събуждане в най-мъртвото време, треперене и въртене в полусън и унасяне точно преди разсъмване, когато алармите ни напомниха, че не сме дошли да се излежаваме. Ще си доспивам утре. Метнахме раниците в колата и тръгнахме нагоре към Червиня. Десетина километра тесен живописен път преодоляват денивелация от около 1300 м до паркинга. Само на няколко минути пеша е долната станция на лифта. Прилича малко на Драгалевския… шегувам се. Повозихме се с готиното лифтче до последната станция на Плато Роса на 3480 м.н.в., изпукахме си ушите и тръгнахме към Брайтхорн по една от многото ски писти.
В Алпите има 82 четирихилядника и Брайтхорн се счита за един от най-лесните. Така е, обаче човек като прочете „най-лесния“ и си представя наклон от 3 градуса, подкрепителни пунктове и пейки за почивка. Чак така не е, трябваше да се поизпотим, докато наберем височина и излезем от ски зоната. Не че след нея стана по-стръмно, но на необработения терен можеше да има ледени пукнатини, а пък и да не се изложим пред чужденците с невежеството си, решихме да се вържем. Тръгнахме отново нагоре след върволицата от други свръзки и като започна една бомбардировка… Логично, на най-лесния връх имаше и най-голям процент неопитни хора, които постоянно изпускаха разни неща по склона – бутилки вода, очила, щеки, вафли и изобщо всичко, което подлежи на изпускане. Добри си хареса едни очила в полет, опита да запомни в коя пукнатина хлътнаха и реши да ги вземем на връщане. И като стана дума, той беше забравил своите собствени, така че хич нямаше да е зле да си хване някои в движение, но уви.
Малко преди върха свърнахме надясно за да качим първо Източен Брайтхорн – съседен връх, само на няколкостотин метра по права линия. Отклонихме се от тълпата и тръгнахме по едно красиво, но яко заледено ръбче, където поизострихме вниманието си. На изток, по продължение на основното било, на което се намирахме, в цялата си прелест се разгръщаше масивът Монте Роза. На север беше Швейцария, на юг – долините на Италия. Не след дълго решихме, че сме достигнали най-високата точка, снимахме се за хрониките и тръгнахме обратно на запад по билото към същинския Брайтхорн. Той, макар и лесен, съвсем не е нефотогеничен, затова минали не минали 50 метра, постоянно досаждах на свръзката си: „Бат’ Добри, гледай колко е хубаво, щракни една снимка!“. Камерата на телефона ми беше повредена, а нагоре не бях взел тежкия фотоапарат, затова разчитах единствено на него. Мисля, че снимките станаха супер, а ако някой не споделя мнението ми, да се обърне към Добри, но да има предвид, че е сто и петнайсе кила мускули и докачливост!
Продължихме към върха и съвсем скоро бяхме горе. Гледката беше едно 360-градусово „Уау“, но сред всичката зрелищност се открояваше Той. Точно на запад бяха 4478-те метра стръмна и издухана от вятъра (и затова в момента почти напълно безснежна) скала на име Матерхорн. Нетипично безснежна, както щяхме да установим.
Постояхме повечко за да привикнем с височината за следващия ден и тръгнахме да слизаме, този път по лесната, утъпканата от стотици крака пъртина, не много по-различна от спускане Черни връх – Алеко. Точно защото беше лесна, я подценихме и както разсеяно бъбрехме и махахме крачоли, изведнъж чух зад себе си „Туууп!“ последвано от началото на типичен балкански израз, който Добри беше оттренирал в задръстванията по границите на идване. Сега се лигавя, но всъщност в такава ситуация, дори и на Брайтхорн, трябва да се действа на мига. Снегът на тази височина е фирнован и повърхността му има качествата повече на лед, отколкото на мек сняг, с какъвто сме свикнали в по-ниските части на планините. Ако човек се подхлъзне надолу по склона и не успее да спре през първите няколко секунди, ще достигне такава скорост, че според статистиката е малко вероятно да спре изобщо. (Е, очевидно се има предвид да спре по свое желание и без пикови стойности на отрицателното ускорение.) И двамата реагирахме моментално – още преди Добри да е разгърнал уводните фрази на пожеланието си, бях по корем, със забит във фирна клюн на пикела и в готовност да поема удара на въжето, което неизбежно щеше да последва, ако и той не беше успял да закове на момента. По-късно си дадох сметка, че това беше първото ми самозадържане в реална ситуация (благодаря на Марто и компания, че ме научиха). За щастие, безобидната ситуация си остана безобидна и веднага станахме, отупахме се от снега и продължихме по пътечката, подхващайки отново прекъснатия си разговор. Срещу нас някакъв човек ни гледаше с окръглени очи (на мен ли така ми се стори, или се държеше на разстояние, докато се разминавахме?). Всъщност, имаше защо да ни се пули – до такава аматьорска ситуация не трябваше да се стига изобщо. В планината и за миг не бива да губиш концентрация, дори при досадни рутинни дейности. Първият полезен урок.
Докато се смъкнем до лифта и после до Червиня, не се случи нищо интересно. Единственото, което ме притесняваше, беше зрението на Добри. Както споменах, той си беше забравил очилата и през цялото време се чудех дали в някаква степен няма да си освети очите. При евентуално възпаление, можеше да се осуети изкачването ни на следващия ден, а това щеше да бъде много тъпа причина да не успеем. Той отричаше да има какъвто и да е проблем и дори до момента не знам дали наистина нищо му нямаше или просто стискаше зъби. Но в ситуацията, както винаги, имаше и нещо забавно. Когато пристигнахме долу, изведнъж откри, че в джоба на раницата си е имал ски маска, която през цялото време е носил, без да се сети за нея. Разсеяни програмисти, простено ни е.
Отново се поразходихме из Червиня, този път доволни от изпълнението на графика. Отидохме и до офиса на гидовете за да посъберем някаква полезна информация за върха. Естествено, предварително бяхме чели разни напътствия, но още не бяхме решили точно с какъв инвентар да тръгнем. От разговора ни с дежурния гид установихме, че сме пълни посерковци, щом мислим изобщо да пускаме рапели, вместо просто да откатерваме. Ок, едното 60-метрово въже отпадна, големите френдове също, и без това Добри ги беше взел само за да се изфука. Усещам как историята от миналата година се повтаря, само дето върхът е различен – тогава с Алексей тръгнахме натоварени като шерпи и на няколко различни места по пътя зарязвахме по малко багаж, докато накрая не влязохме в приемливи граници.
Въпросът с необходимата екипировка за предстоящото изкачване продължи да се нищи и след като се прибрахме в къмпинга, където Сашо споделяше опит от изкачването си преди няколко години, когато е бил зелена кратуна като нас сега. Учуди ме, че ни препоръча да вземем например ледени цеви – не виждах къде можем да намерим лед с дебелина над 15 см за да ни влязат в употреба, но го послушахме. Приготовленията изглеждаха така: опънато едно голямо платнище и на него нареден инвентар колкото годишния оборот на средноголям магазин за продажба на екипировка, а ние заровени сред благините като Смог сред златото си. Прехвърляхме от една на друга страна, подрънквахме, закачахме и откачахме по раниците и седалките, скъсявахме, удължавахме и прекатавахме, докато успяхме да поберем по 100 литра багаж в 40-литровите си раници. Сашо търпеливо надзираваше процеса и даваше акъл. Най-ценният му съвет обаче не беше свързан с екипировката, а с придвижването до началото на маршрута. По принцип, на следващия ден трябваше да станем рано, да спрем колата на Червиня (около 2000 м.н.в.) и да хванем една пътечка, която изкачва 800 метра денивелация и достига до хижа Абруци, откъдето да продължим по вече по все по-стръмна пътека, към края преминаваща в катерене, към заслон Карел на 3800 м.н.в. Сашо, обаче, намигайки ни съобщи, че до хижата може да се хване джип и така да се спести почти половината от ходенето. Добри се обърна с питащ поглед към мен, но по изражението му разбрах, че въпросът за него е решен и ако не се навиех, ще ме изтрие от списъка си с приятели в социалните мрежи. Нямах против да ходя, дори напротив, но с транспорт щяхме да сме по-свежи за същинското изкачване. Решено. Докато довършим приготовленията и за поне десети път погледнем прогнозата в три различни метео-сайта, взе да се стъмва. Цвети и Сашо за последен път ни пожелаха успех и ни вдъхнаха увереност и легнахме да поспим в блажено неведение. Не се съмнявахме, че ни очакват трудности, но тогава още не бяхме наясно с количеството…
Сряда, 14 август
Рутинно ставане по тъмно, закуска в движение от попътната пекарна, паркиране в началото на Червиня и ето ни – вече сме пред офиса на гидовете да чакаме въпросния джип. Времето се очертаваше хубаво, а върхът ни се струваше сякаш по-стръмен от вчера – надвесено над долината чудовище, очертано от първите лъчи на изгрева, бездушно посрещнало вече милиони пъти утрото. А дано и ние така след два дни…
Нетърпеливи и леко нервни, бяхме подранили доста, а времето прекарано в бездействие се влачи протяжно. Появиха се четирима надъхани испанци и се присъедниха към нервното очакане, а най-накрая дотупурка и додрънча така очакваният джип. Оказа се, че с него снабдяват хижа Абруци и просто използват курса за да качват скатавки като нас и да изкарват по някое евро допълнително. Метнахме раниците в плиткия багажник на покрива, наредихме се по седалките и аз, като съвестен пасажер, започнах обречени опити да си закопчея предпазния колан, явно неизползван от края на Студената война. Шофьорът ме мерна в огледалото и със смесица от почуда, лека насмешка и дори щипка възмущение, започна да ми говори на италиански, от което разбрах само нещо като „Бля-бля-бля, бля-бля, Монте Червиньо, бля-бля!?“ В превод явно трябваше да значи: „Абе, момче, какъв колан – нали си тръгнал да качваш Монте Червиньо!?“. Дружно избухнахме в смях, аз малко сконфузено, но все пак гледах да не се деля от хората. Заподскачахме по черния път нагоре, и занабирахме височина. Курортното градче остана под нас, наклонът се увеличи, а пътят се гърчеше във все по-остри серпентини. Голяма част от завоите вземахме с маневра назад, мантинели нямаше, а аз размишлявах над решението си да не сложа колан. Сигурен бях, че този път има категория на трудност като катерачен маршрут, поне II+ по UIAA. Все още не мога да си обясня как никоя раница не се прекатури от багажника или как маслото на двигателя не изтече през пробката (честна дума, толкова стръмно беше!).
Когато стигнахме хижа Абруци, облачността беше доста плътна, макар по прогноза да даваха хубаво време. Духаше студен вятър, който ни намекваше какво можем да очакваме горе (май в джипа не беше чак толкова зле). Сградата се намира на 2800 м.н.в. и честно казано, изглежда невзрачно на фона на впечатляващата планина, издигаща се стръмно зад нея. Дотук джипът ни беше спестил 800 метра, но оставащите малко над 1000 до заслон Карел, нямаше как да не бъдат изкачени пеша. Стегнахме багажа и се напихме добре с вода, преди да излеем излишната. Тъй като раниците ни бяха тежки, може би докъм 20-тина кила, бяхме решили да вземем вода само колкото до Карел, плюс малко резервна. Бяхме проучили предварително, че горе има газ и ще можем да топим сняг за следващия ден, когато щеше да бъде същинското изкачване. Отначало пътечката тръгваше не особено стръмна, но въпреки това надморската височина започваше да се усеща при неблагоприятното съотношение на теглото багаж спрямо физическата ни подготовка. Повървяхме двайсетина минути и тъкмо ни паднаха тапите на белите дробове, когато изведнъж Добри спря рязко, плесна се по челото и каза: „Еййй, знаеш ли какво съм забравил на хижата?“ Изтръпнах при мисълта, че това може да са пакетчетата чай „Алпинист“, тайният ни допинг. За щастие, оказа се, че бяха отново очилата му. Това ли било, свикнали сме, хехе. Захвърли раницата и хукна надолу, а аз приседнах и заразглеждах пустинния пейзаж. Вече не се мяркаха тревички, всичко беше в камънак. На тази надморска височина в България щеше да е ярко зелено, а тук само сиво-червена напукана скала, зарината с трошляк. Горе-долу дотук се спускаха езиците на преспите, преди да се превърнат в тънки ручейчета и бързо да попият в чакъла. Наблизо нямаше нормални по размер ледници, тъй като планината над тях е твърде стръмна и не може да се натрупа достатъчно количество сняг. При снеговалеж той се събира като във фуния в основата на южната стена и от тази страна на Матерхорн единствено там имаше истински ледник. Имах достатъчно време да се насладя на гледката, преди Добри да се качи обратно с несретния чифт очила. Междувременно, покрай нас бяха започнали да преминават малки групички хора с каски и устремени нагоре погледи, така че не губихме повече време и ги подгонихме.
Пътечката постепенно ставаше по-стръмна и все по-често използвахме ръцете си. Облаците бяха започнали да се разкъсват, стана топло, настроението ни се подобри. Монотонно наемахме височина, при това с нелошо темпо. Някъде около обяд достигнахме първото място, на което решихме да използваме въже. Пресякохме малко заснежено кулоарче и излязохме на Colle del Leone (Премката на лъва) 3580 м.н.в. – седловина, която се намира на югозападния ръб и отделя Главата на лъва (Testa del Leone) от основния връх. Оттук се разкриваха обширни гледки и в двете посоки – на запад към мрачна Швейцария и на юг към слънчева Италия. Стените се спускаха почти отвесни на няколкостотин метра от двете страни на ръба и преминаваха в ледници, целите в лакомо зейнали цепнатини.
Оттук нагоре започваше същинското изкачване. Вълнувах се като дете – отново бях на Матерхорн! За разлика от миналия път, времето се очертаваше добро и настроението беше на шест. Съвсем скоро започнахме да се катерим по полегата скала, добре осигурена с клинове и въжета. Добри явно усети ентусиазма ми и ми отстъпи да водя. Бяхме вързани на френска свръзка, тоест движим се едновременно с полуопънато между нас въже, като първият поставя осигуровки и включва в тях въжето, а вторият ги събира, когато ги достигне. От време на време първият изчаква втория на някое удобно място за да вземе събраните примки и джаджи и пак напред. Скоро достигнахме първите фиксирани корабни въжета. Бяха дебели около 5-6 сантиметра в диаметър и дълги между 5 и 15 метра. Служеха за осигуряване на най-стръмните и опасни участъци по маршрута. Поставени са от организацията на италианските гидове за да ги улеснят при воденето на клиенти, като подобни има и от швейцарска страна. Вероятно до голяма степен те са причина за ограничаване на инцидентите по върха. Според статистиката, средната смъртност е около 12 човека на година, като навремето са били повече, но през последните години са намалели. За съжаление, не са изчезнали напълно – дочухме, че само седмица по-рано на швейцарския ръб са загинали гид и клиента му заради срутване на нестабилни късове скала. Това ни напомни, че нищо сигурно няма на този свят – дори да си с най-стабилния водач, дори да си супер подготвен и концентриран, без да допуснеш и най-малката грешка, пак можеш да си отидеш заради сляпа случайност, заради лутаща се частица хаос, случайно блъснала се точно в твоята каска.
Като отворих дума за инциденти, докато катерехме към Карел, някъде под нас доста дълго бръмча хеликоптер. Чувстваш се по-спокоен и е хубаво да ги чуваш, докато рутинно облитат района, но толкова дълго на едно място можеше да означава само едно – че евакуират някого. Звукът идваше отдалеч, зад Премката на лъва, откъм относително най-лесната част на маршрута. Даа, има обикновени случайности, има и адски тъпи случайности. Загледахме се и след известно време оттам се вдигна машината и отлетя нанякъде. Като се замисля, от общо четири дни прекарани на Матерхорн през тази и по-миналата година, през три от тях видях да евакуират хора. Надявайки се, че и този път не е нещо сериозно (и опипвайки джобовете си за да се уверим, че застраховките ни са на място), продължихме нагоре. Катеренето ни потръгна и скоро започнахме да настигаме още свръзки. Сериозно задръстване имаше на едно дълго въже по най-отвесната част от маршрута преди Карел. Мястото е било известно като Камината, но срутване през 2003-та е променило изцяло релефа и затова Камината всъщност беше станала на плоча. Тук хората се осигуряваха по-внимателно и вместо във френска свръзка, се обираха плътно като при спортно катерене. Сигурно поне 20 минути чакахме да дойде нашия ред. Преди нас бяха четирима поляци, с които предстоеше да се запознаем и да делим трудностите през следващия ден. Тръгнах след последния, опитвайки да мина пасажа без да увисна. Набирах се по фиксираното въже, като търсех подходящи стъпки по скалата. На всяко място, където дебелото корабно въже беше фиксирано към плочата, закачах примка, в която се осигурявах с нашето собствено въже и по този начин се чувствах все едно водя на Комините, тра-ла-ла! Типично в мой стил го избабаних с груба сила и без никаква техника, така че горе едва си поемах дъх. Нормално, бяхме на почти 3800 метра. Въпреки учестеното си дишане, дотук се чувствах спокоен и в достатъчно добра форма. Времето ставаше все по-хубаво и върхът беше розов с шоколадова глазура. На свой ред осигурих и Добри за да се качи и пак поехме нагоре. Не бяхме направили и няколко крачки, когато на петдесетина метра над нас се показа заслонът. Неочаквано близо и сякаш прекалено лесно. Зарадвани припнахме към него, като все пак помнехме инструкциите на Сашо – много да внимаваме да не подходим откъм лявата му страна. Причината беше тоалетната, която се намираше над западния склон. Е, не бяхме загубили обонянието си (в този момент малко съжалявахме за това), така че и да не ни беше предупредил, пак старателно щяхме да държим вдясно (не влагам политически смисъл). Взехме последните метри по металните степенки, забити в скалата и се озовахме на широката тераса на заслона насред групички щуращи се алпинисти и проснати на припек тениски, якета, обувки, чорапи, въжета и купчини джаджи.
Супер, дотук ни се получи чудесно! Доволни се поздравихме и без да се бавим, влязохме за да си получим резервираните места. Вече беше доста пълно в тясната постройка. Италианският гид, който в момента изпълняваше функцията на хижар, ни отметна в списъка и ни показа две сгодни местенца на нарове с по две одеяла и даже възглавници – чудно! Остана само да стопим сняг и всичко за утре щеше да бъде готово. Помолихме го да ни упъти към въпросните преспи, за които бяхме чели, че се намирали наблизо. Не, за съжаление напоследък било топло, а хората много и нямало останал сняг по цепнатините и улейчетата. Моля? Като опулих едни очи… За всеки случай го попитах дали не продават вода… без значение на цената…? Не, много ясно. Е, сега вече я загазихме. Знаех си, че дотук всичко вървеше прекалено добре, толкова лесно и приятно, че чак се бях усъмнил да не сме сбъркали върха. Сега нещата си идваха на мястото. Ако в нормални условия човек пие по 3 литра вода на ден, то на нас ни трябваха поне по 4-5 за да се хидратираме нормално заради интензивното физическо натоварване, слънцето, вятъра и надморската височина. На заслона трябваше да прекараме оставащия следобед, нощта и утре цял ден да катерим, да се върнем и, живот и здраве, да слезем обратно до Червиня. Почти денонощие и половина, значи ни трябваха по около 6 литра вода на човек за да не се обезводним. Разполагахме с не повече от 2 всеки. На няколко десетки метра над заслона от един надвес изкусително висяха няколко големи ледени висулки, които обаче оставаха встрани от ръба и щом никой не ги беше докопал, явно не беше лесно. Обмисляхме дали да не се изкатерим някак и да пуснем рапел до тях, но решихме да не рискуваме и да се ограничим с наличната ни вода. За следващия ден си заделих литър за изкачването и още половин, който да оставя в заслона и да взема на слизане. С оставащите 500 грама трябваше да утоля жаждата си в момента и да изкарам следобеда и нощта. Усещането да си жаден в цивилизацията е различно – знаеш, че все отнякъде ще намериш вода в близките часове, а на тази гола канара такава просто нямаше. Мисълта за това дращеще като пясък по гърлото ми и ме караше да се чувствам сух като лекция по диференциални уравнения.
Не бях успял да се порадвам на страхотната панорама към долината на Червиня и към швейцарските дебри от другата страна на ръба, нямаше и да го направя. Навън, макар и ветровито, слънцето изглеждаше като да е в пъти по-голямо от обикновено и сякаш бълваше радиация, светещо чак в бялата част на спектъра. За да минимизирам загубата на влага, останах вътре на тъмно и съвсем леко облечен. Хапнах малко ядки и сушени плодове и легнах в опит да подремна до вечерта. Не ми се получи. Добри с нахална невъзмутимост си поспа, но малко хора имат неговото спокойствие. Аз просто лежах и опитвах да отвличам мислите си от прохладни планински ручейчета и запотени бутилки бира в по-продуктивна посока – утрешното изкачване. В момента бяхме на 3835 м.н.в. и от върха ни деляха само 642 вертикални метра (без да броим няколко малки откатервания след пик Тиндал). Днес се бяхме справили бързо, аз се чувствах силен и надъхан, Добри беше бетон, прогнозата за следващия ден продължаваше да бъде отлична, затова въпреки проблема с водата, не виждах какво може да ни спре. Мечтаейки, се повъртях няколко неспокойни часа, докато настъпи вечерта.
Станахме за да хапнем малко и да подготвим нещата за утре. По очевидни причини ледените цеви отпаднаха, последваха ги скалните клинове, майони, по-тежките френдове, няколко примки и т.н. Обстоятелствата ни налагаха да пестим сили и вместо екипирани като за Латок 1, щяхме да сме леки (а дано и бързи). Стана ми смешно като си припомних как миналата година с Алексей на всяка паланка по път за Монте Бианко оставяхме по малко екипировка за да имаме шанс да замъкнем задниците си до върха. Тогава съдържателят на къмпинга ни посъветва да не тръгваме натоварени като българи или поляци. И като стана дума, седнахме на една маса с четиримата поляци, които бяхме настигнали на идване. Разменихме по няколко приказки и стана дума на какъв сух режим сме. Оказа се, че двамата от тях все пак са успели да намерят сняг за топене, макар да са ходили доста далеч. Впоследствие щяхме да се убедим, че те са доста корави кучета, а другите двама … как да го кажа, по-скоро като нас. Хората ни предложиха от водата си и ние с огромна благодарност приехме. Поне тази вечер успяхме да се хидратираме малко по-добре и светът отново беше добро място за живот. Дори си позволих да отида и до тоалетна, представяте ли си за какво разхищение на живителна влага става въпрос? Досега не бях ходил за да задържа колкото може повече вода.
И така, влязох в сумрачната барачка на гърба на сградата и още от вратата в главата ми изникна духовития коментар, който ми беше попаднал по повод на заслона, докато ровех за информация. Отворът можело да бъде малко по-голям в помощ на тези хора, които очевидно имали проблеми с прицелването. Хех, че колко по-голям да бъде? Още малко повече и щеше да се появи реална опасност човек да падне през него и да си гарантира почетна награда „Дарвин“ за десетилетието. Занимавайки ума си с тези извисени мисли, опитах да намеря две относително чисти места за да позиционирам краката си (няколкото месеца йога ми бяха изключително полезни) и насочих струйката към уж немалката дупка. Е точно в този момент ситуацията ми се изясни. Вън не е като да не духаше, то какво ли може да се очаква на това място, ама така злобно свистеше през всяко едно процепче на бараката, че мощно отклоняваше струйката. И тъкмо да нанесеш корекции в траекторията, поривът на вятъра утихне или се засили и историята добива завършен вид.
Вече започваше да се стъмва, което ще рече 5-6 часа преди да ни звънне алармата. За последен път проверихме инвентара, преговорихме плана за утре и се качихме по леглата. Така написано, звучи като най-баналното нещо на света, но на тази планина лесни неща няма. До леглата на втория етаж нямаше стълби, а само по една малка дървена степенка и за да се озовеш горе, трябваше да се хващаш за прозорци, ръбове и изобщо каквото можеш да докопаш в околовръст. И това не е всичко, в заслона имаше и легла на трето ниво, в импровизираното таванско помещение, до което се стигаше през няколко отвора, за които трябваше да се набираш и да стъпваш по рамките на леглата от втория етаж. Това си беше катерене от поне трета категория. Тънък намек към морните туристи какво ги чака на следващия ден. Монте Червиньо – мястото, където не можеш да достигнеш леглото си без еспадрили, шофьорите на джипове се ебават с теб, а за да се изпикаеш, трябва да си осигурен на поне две точки.
Четвъртък, 15 август 2019
Първите аларми запяха още преди 2:00 през нощта. Бяхме решили да станем малко по-късно, но шарещите светлинки на челници и неизбежния прилив на адреналин не ни позволиха да дремнем повече. Станахме и започнахме да се бутаме в теснотията, опитвайки да не забравим нещо. В помещението за хранене вече беше пълно със сънени и нервни хора. Опитах да закуся нещо, но сухите хапки ми присядаха. Облякохме се, сложихме седалките, вързахме се за въжето и май бяхме готови. Пожелахме си успех и малко преди 3:00 излязохме. Посрещнаха ни среднощен студ, вятър и облещената пълна луна. Уж трябваше да ни води, но в посока на върха виждах само огромна тъмна грамада и никакви детайли от маршрута. Светлините на първите свръзки вече бяха доста нагоре.
Зрението ми е слабо през нощта, затова предварително бях помолил Добри да води свръзката и да избира пътя докато се разсъмне. От друга страна, началото на маршрута беше доста очевидно и трудно да се обърка – от заслона стръмно нагоре тръгваше една поредица от фиксирани въжета, наречени шеговито „Good morning ropes“. Предложих да водя поне по тях. Добри, както винаги, равнодушно вдигна рамене и ме пусна. Веднага усетих, че тази работа няма да е както си я представях. Дали заради нарастващата надморска височина, дали заради недоспиването, но се задъхвах от самото начало и вече не можех да минавам отвесите без почивка. Като оставах съвсем без сили, закачах се на някой клин и увисвах за минутка за да поема дъх и да мине изпомпването на предмишниците. Допълнително негативно влияние ми оказваше и един нов фактор. Може би заради тъмнината, но за разлика от вчера, вече усещах и страх. Още преди две години бях установил, че ми е много некомфортно да катеря на тъмно. Някои го намират дори за по-малко стресиращо, защото не виждат какво има под тях, но на мен това не ми беше нужно, дори напротив, предпочитах да виждам максимално ясно маршрута. Излишно желание, поне в началото беше необходимо просто да следваме линията на въжетата и тук-там да закачаме някоя примка. Отне ни поне половин час да изкачим La gran torre – скалата, която като 30-етажна кула се изправяше над заслона. Засега стръмната част приключи, с нея и фиксираните въжета, а бяхме наели хубава височина. Отстъпих водачеството на спътника си и се превърнах в багаж. За щастие, той умело откриваше пътя и не се бавехме повече от нормалното в тази ситуация. Според описанието на маршрута, тук пътят ни се отклоняваше от ръба и тръгваше надясно по южната стена, където отново щеше да продължи нагоре сред лабиринт от скалички. Една-две свръзки ни подминаха. Усещах, че се бавя, но странно защо, нямах сили. Подминахме Le mauvais pass, интересно заобикаляне на една издадена скаличка. Изведнъж се появи дълга виа ферата – тънко метално въже, за което се закачихме като за тролейче и вече сигурни в пътя си, поехме по-бързо напред. Отмятахме път, но за съжаление, сега само траверсирахме настрани, без да наемаме височина. Скоро свърши и въжето и залъкатушихме нагоре сред разхвърляни остри скалички на име Arete du coq (Гребена на петела). Досега луната беше осветявала добре пътя ни, а някъде по това време усетихме как и небето започва да изсветлява. Въпреки това, пътят съвсем не беше очевиден. Мащабите на планината са огромни, а ние за пръв път се намирахме на това място и затова често спирахме за да предположим накъде да тръгнем. Времето напредваше, а за съжаление, нямахме късмета да се „закачим“ зад някой гид, който да знае пътя и така да ни спести време и колебания.
Когато стигнахме под La gran corda (Голямото въже), вече ясно усещахме, че изоставаме. А на Голямото въже имаше и голямо задръстване. Отново бяха поляците, които се изчакваха за да се изкачат отвесно по дългата двайсетина метра верига. Навремето това място е отговаряло на името си и, както на повечето други стръмни места, е било осигурено с конопено въже, но преди години се случва инцидент, при който то се къса и загива гид, затова е сменено с метална верига. Имах достатъчно време да се запозная с подробностите от паметната плоча, поставена от колегите на загиналия. В крайна сметка, дойде и нашия ред и не след дълго бяхме в горния му край, който излизаше отново на ръба. Доста време пътят ни щеше да бъде ясен, а освен това и зората вече беше добавила синьо към цвета на небето. Слънцето трябваше да е изгряло от другата страна на върха, затова още дълго време нямаше да можем да го видим, но нощта вече си беше отишла. Звучи добре, но всъщност не беше. Изоставахме. Намирахме се на около 4000 м.н.в. и ни оставаха още две трети от изкачването и безкрайно много от слизането, а вече бяха изтекли три или дори четири часа от тръгването ни. Трябваше да се забързаме, но усещах, че темпото беше на границата на възможностите ми. Успяхме най-накрая да подминем поляците, а нас на свой ред ни изпревариха трима руснаци, с които размених няколко жизнерадостни (надявам се така да са звучали) приказки. Теренът, макар доста ронлив и коварен, не беше твърде стръмен, затова бяхме разпънали въжето и Добри се губеше някъде напред зад многото издатини и зъберчета. Отдалеч италианският ръб изглежда гладък и добре очертан, но това е заради мащаба. В действителност постоянно се преодоляват или заобикалят малки скалички и възвишения, като се преминава ту от едната страна, ту от другата, ту централно. В момента се движехме малко под самия ръб по западната стена и от лявата страна под краката ни беше Швейцария. Осигуровките не бяха много, тъй като просто нямаше два здрави камъка, които да не се клатят като млечните зъбки на седемгодишната ми дъщеря. Това определено ме караше да се чувствам неспокоен, тъй като падане на един от нас автоматично означаваше доста продължително падане и за двамата. Дори нямаше нужда да си спомням за разликата от над 30 кила помежду ни. В такива случаи човек се учи на доверие. За щастие, нямаше време да изпадаме в излишни размисли, постоянно се пришпорвахме. Не зная дали имаше десет последователни секунди, през които да не се боря за глътка въздух.
И докато се бяхме събрали на една площадка да си предаваме инвентар, абсолютно неочаквано за нас видяхме първата свръзка да слиза. Какво, по дяволите ставаше? Бяха двойка гид с клиент, който омърлушено вървеше напред. Зададохме излишния въпрос дали са го качили и получихме очаквания отрицателен отговор. Движили са се с твърде бавно темпо (wtf?!) и затова гидът е преценил, че трябва да се върнат. Явно е имал поставена времева цел за достигането на пик Тиндал, която не са покрили. Тези хора ни бяха изпреварили в началото, очевидно бяха по-бързи от нас, а вече се връщаха, без дори да са стигнали Тиндал. Това не беше никак, никак добре. Чел съм как гидовете поставяли твърде тежки и стриктни цели пред клиентите си, защото дори и да се върнат с неуспех, следващата година пак са им потенциални клиенти. Но все пак, има и една друга съвсем основателна причина – максимална безопасност. Колкото по-рано си горе, толкова по-малка е вероятността да те хване лошото време. Всяка висока планина е магнит за облаците, а Матерхорн е ясно доминиращият и самотен връх сред обширни долини в околовръст. Дори при перфектно време, обикновено към обяд започват да се събират мъгли около горната му част, като нерядко се развиват и бури. Причината изкачванията да се правят рано сутрин, е за да има време до обяд да се слезе на безопасна височина. Пред нас стоеше изборът дали да продължим и да поемем риск или да се върнем. Бяхме мечтали за този връх от години, бяхме се подготвяли, бяхме шофирали хиляди километри, бяхме бъхтали дотук… ясна беше работата. Дори не попитах Добри какво мисли, нито той мен, нямахме нужда от думи. Просто продължихме нагоре, опитвайки да забързаме още малко темпото. Вече усещах първите признаци на глад, тъй като от няколко часа се движехме интензивно без почивка – спирахме само за да се изчакаме да разменим инвентар или за да огледаме накъде да тръгнем. Опитах да хапна енергийно барче в движение, но ми залепна в устата, прибрах остатъка в джоба на якето и си позволих няколко глътки вода, в която сякаш вече плуваха кристалчета лед. Като узо на плажа, ооо, да. Нормално да опита да смени агрегатното си състояние, вън беше под нулата. Внуших си, че съм по-добре и продължих да напъвам нагоре.
И така, стъпка, хватка, стъпка, хватка, сякаш без край. Бяхме излезли отново по самия ръб и преодолявахме един след друг безброй малки жандарми, когато най-накрая след още час над нас се показа пик Тиндал. Добрахме се до него и вече бяхме на 4241 м.н.в. Оставаха ни още малко под 250 метра денивелация, една трета от общата, но знаехме, че са най-трудни. Тук, на това предвършие, обстановката изцяло се смени – стръмният ръб се изпъна хоризонтално напред, нямаше какво да пази завет и срещу нас откъм север духна силен вятър. Досега не бяхме мръзнали, но тук фучеше и въпреки вече директните лъчи на слънцето, към глада, жаждата и умората, се прибави и студа. Отново нямаше време (а вече и желание заради вятъра) за нормална почивка. Виждахме върха само на няколкостотин метра по права линия, но знаехме, че усещането за близост е измамно. Хоризонталната отсечка от ръба беше много въздушна, около 200 метра дълга и широка 1-2, а от двете страни на повече от километър отвесно надолу се спускаха южната и западната стена. Отново сменихме водачеството и поехме по него бързо, но внимавайки да не ни издуха някой по-силен порив. За няколко минути бяхме почти до края на равния участък, когато стигнахме до първото по-голямо спускане. Дотук с лесното. Ръбът слизаше десетина метра отвесно надолу и затова започнах да размотавам въжето за кратко рапелче. Добри се възпротиви и каза, че щял да откатери, очевидно искаше да печелим време. Спусна ме, а след това тръгна и сам. Откатерването е доста по-неприятно от катеренето, тъй като не виждаш стъпките под себе си, затова го насочвах, доколкото беше възможно. Осигурявах го отдолу на някакъв клин, но евентуално падане означаваше два пъти височината, тоест можеше да достигне и до 20 метра. Признавам му, много стабилна психика има. За щастие, мина благополучно. Бяхме почти в края на относително хоризонталния участък след Тиндал и следваше още едно подобно спускане (мразя да губя височина, ааа!), което ни отделяше само с броени метри от последната най-люта стръмнина. Тук вече и аз стиснах зъби и я откатерих, като достигнах най-ниската и част – усойна пукнатина на име Enjambee, която трябваше да се преодолее с прескок или с широк разкрач до отсрещната стена. Досега винаги съм си мислил, че не съм гъвкав, но тъй като скокът някак си не ми беше опция, остана ми да я прекрача (моля, подсетете ме да се похваля на инструкторката си по йога). Последните трудности отново ни бяха отнели ценно време, но вече се намирахме на Testa del Cervino, на 250 вертикални метра под целта си.
Тръгнахме нагоре по стръмния ронляк, в началото следвайки драскотините от котки по камъните, но в един момент предпочетох да държа вдясно, тъй като по маршрута се появиха натечени с лед участъци, а ние все още не бяхме сложили собствените си котки. Естествено, изгубих пътя и забих по някакви тесни тераси, където скалата беше още по-нестабилна и не можеше да се сложи никаква осигуровка. Наложи се да се върнем обратно наляво, докато влезем пак в маршрута, но поне бяхме заобиколили леда. Тържествено си обещах повече да не се отклонявам на повече от ръка разстояние от надраскан камък. От време на време се скривахме зад някоя канара и вятърът стихваше за известно време.
Междувременно стръмното започваше и скоро отново се появиха фиксирани въжета. Облекчение за психиката, но натоварване за физиката. Дишах все по-трудно, а ръцете ми трепереха от изпомпване. На теория трябваше да пренасям тежестта основно на краката си, но на практика не ми се получаваше, тъй като въжетата предлагаха данайски дар. Бяха измамно удобни за хващане, но за разлика от скалата се люлееха и повличаха наивните доверчиви катерачи, вкопчени като въшки за тях. Най-добрата стратегия беше с една ръка за скалата и една за въжето, но невинаги беше възможно. Особено неприятен спомен имам от едно въже, може би около десетина метра дълго и захванато доста хлабаво, което отиваше диагонално надясно. Скалата там беше гладка, или поне така му се струва на човек, когато може да хване изкусителното въже току пред очите си. Вместо да потърся опора по скалата, реших, че ще успея да се издърпам по него на ръце, но умората, гладът, разреденият въздух и раницата на гърба ми явно не бяха подходящи за целта обстоятелства. Залюлях се доста повече от очакваното и увиснах надясно, където стената вече действително беше гладка като мозък на чалга певица. Краката можех да ги ползвам само за да се подпра на триене и събрал последните си сили, отчаяно задрапах нагоре. Имаше може би два метра преди края на въжето, където можех да се закача за клина или за прусека, с който беше фиксиран към него. Те обаче ми се сториха непосилни, пръстите ми започнаха да омекват, а ръкавиците да се изхлузват. В този момент си дадох сметка, че наистина не искам да падам, тъй като се движехме във френска свръзка и не знаех колко свободно въже има между мен и Добри, да не говорим, че последно го бях включил на няколко метра под себе си. Представих си как се размазвам в някой перваз и във внезапен пристъп на религиозни чувства, вдигнах очи нагоре за да потърся ярък лъч светлина и Божията десница, протегната да ме хване за качулката на якето. Нямаше ги, но за сметка на това видях метална скоба, забита на около метър преди края на въжето – наглед незначително улеснение, но решаващо за мен. Стегнах се за последно и някак успях да се докопам до нея и да се закача с лента и карабинер. Тц, тц, тц, отиде ми чистото преминаване. Увиснах като сопол и поне минута опитвах да отпусна пръстите и предмишниците си, докато тъжно размишлявах колко съм жалък в сравнение с пионерите, които навремето са се качвали без помощта на глезотии като фиксирани осигуровки, скъпи джаджи, лека и удобна екипировка, точна метеорологична прогноза и т.н. Каска им свалям с цялото си уважение.
Продължихме нагоре и отново излязохме на поредица от тераси, траверсиращи надясно, нещо като своеобразна пътека по лицето на отвесната скала. Последваха фиксирани въжета, хоризонталният ръб към Тиндал под нас се смаляваше, а от двете му страни стените се спускаха шеметно надолу. Това е може би най-откритият и въздушен етап от изкачването, все едно висяхме в нищото. Усещахме суровата красота около себе си, но нямахме време да спрем за да и се насладим. Мърдахме нагоре в борба с времето, а върхът все не идваше. По едно време чух „фуууууп“ и едно въже прелетя покрай главата ми. Бяха тримата руснаци, които вече пускаха рапели – бляд, значи трябваше да сме близо! Досега емоциите ми постоянно преливаха между страх, възхищение, умора, притеснение за времето и т.н., а сега се прибави и нова – нетърпение, защото наближаваше момента, когато щяхме да осъществим една мечта, оформяна и подхранвана сякаш не от няколко години, а цял живот. С две думи, чувствах се развълнуван като ученичка на първа среща. С искрена радост (и щипка завист) поздравихме руснаците и им пожелахме безопасно слизане. Въпреки напредналото време, те бяха едва втората група, която виждахме да се връща, явно предишните две свръзки (двама немскоговорящи и двама от испанците) след върха бяха продължили на североизток за да се спуснат към хижа Хьорнли в Швейцария. Удвоихме усилията си (тоест, ускорихме темпото до нивото на костенурка-параолимпиец, бореща се за предпоследно място) и след поредното фиксирано въже застанахме под Scala Jordan, висяща въжена стълба, която преодолява един леко надвесен участък от маршрута. Дървените и напречни стъпки бяха дотолкова надупчени от шиповете на котките на предишни катерачи, че при всяко прихващане имах натрапчивото притеснение да не се счупят под напора на моите 200 кг (не знам, поне аз така усещах теглото си). Не беше дълга, нито надвесът нещо особено, но на два пъти се закачах с карабинер за нея за да увисна и да почина. Тези моменти губеха ценни минути за свръзката ни. Тъпо, но не можех да го избегна. През последните часове дишането ми почти непрекъснато беше учестено, предмишниците изпомпани, а краката ми отмалели от слабост. Най-накрая с пъшкане се прехвърлих на перваза над стълбата и поех дъх, докато осигуря Добри.
От описанието на маршрута знаехме, че остава още съвсем малко. Най-стръмното беше минало и макар да пъплехме бавно, поне беше непрекъснато. Вятърът не предполагаше каквото и да било спиране, а и с всяка десетсантиметрова крачка, върхът ни теглеше като магнит все по-силно и по-силно. Започнах да се изпълвам с енергия, а умората, напрежението, жаждата, гладът и студът да избледняват. Усещането за контрол беше опияняващо и следващите петнадесет минути осмислиха деветте часа блъскане нагоре. Ето затова бяхме дошли тук! Подадох глава над поредната малка скаличка и някак си изведнъж, за пръв път се показа самият връх, дотогава скрит зад кривулиците на безкрайния ръб. Буквално всяка крачка по стъпаловидния терен откриваше все по-широка гледка и ръждиво-кафявото на скалата, което досега беше постоянно пред очите ни, се сменяше с лазурно синьо. А синьото на тази височина е наистина синьо – в атмосферата липсваха частици, които да я замърсяват, облаците бяха далеч под нас и затова небето ни заслепяваше дори през очилата. От двете ни страни имаше огромни празни пространства, същото постепенно се откриваше и пред нас. Еуфорията ме обземаше с всяка секунда и в този момент се чувствах като господар на света. След минута или две бяхме на италианския връх! На стотина метра напред беше швейцарският, а в падината помежду им – големият железен кръст. Никога досега не съм бил на по-открито място. В околовръст се простираше безкрай от езера, градчета, долини, ледници и върхове, подаващи се измежду облаците. Всичко това беше далеч под нас и усещах огромна изолация и дистанция към света, все едно сме останали последните двама живи на планетата. Единственото нещо на по-близък план, което обаче още повече засилваше усещането за височина, бяха тънките прелитащи парцали от мъгла.
По някое време успях да си затворя ченето. Дори Добри изглеждаше малко по-малко отегчен от обикновено. Не всеки ден изкачваме Матерхорн, все пак. Предреше́ният въпрос дали да слизаме до кръста, изказан само заради протокола, завърши с дружното „Брааат, ти луд ли си?“. Беше почти 12 на обяд, с часове по-късно от предвиденото (и от разумното). Изглежда щяхме да сме последните, качили върха откъм Италия, а дори и от Швейцария, откъдето маршрутът е в пъти по-натоварен, не виждахме никого. Дотук не бяхме направили нито една снимка, но на върха нямаше как да не се накифлим, затова Добри нащрака няколко селфита, с което петте ни минути слава приключиха. Дори и да не бяхме толкова закъснели, условията горе не предразполагаха към размотаване – макар температурата да се беше повишила до малко над нулата, вятърът фучеше и настоятелно ни съветваше да се махаме. Ок, ок, последен опит да отгризя от някое вкаменено барче, раницата на гръб, последен поглед към незабравимата панорама и се обърнахме да слизаме. Опааа, изненада – на високото мъглите бяха издухани, но няколкостотин метра надолу ръбът се губеше в мъгла, бяла и плътна като домашно кисело мляко. Аааа, искам да сляза от тук, по възможност на собствен ход!
Хванахме стръмната пътечка надолу и се заспускахме внимателно. Не след дълго отново бяхме до стълбата на Джордан и забития до нея рапелен клин. Следващите около 200 почти отвесни метра мислехме да пуснем на рапел. Въжето беше 60 метрово, което означаваше най-много по 30 метра наведнъж. Развързахме се от него, прекатахме го и установих, че средата му не е маркирана. Добри се тюхкаше, че като се прибере веднага ще купи маркер за да я отбележи, а аз реших да го играя хитър. За да не търсим всеки път средата, реших да я бележа с лейкопласт. Свалих едната си ръкавица само за 20-30 секунди, през които ръката ми се вкочани от ледения вятър. След като вече не се движехме толкова активно, усещането за студ се засили, затова бързахме по всеки възможен начин. Пуснахме се до следващата точка, изтеглихме въжето и го прекарахме през другия клин, точно до отбелязаното. За да намалим опасността от заклещване, не вързах контролни възли, а директно започнах да се спускам. В този момент Добри извика: „Дидо, нещо не е наред! Краищата не ми изглеждат еднакво дълги!“. Е как, нали бяхме белязали средата? В този момент осъзнах колко малоумно съм постъпил – когато сме изтегляли въжето през тясното ухо на горния клин, лейкопластът се е приплъзнал поне десетина метра и вече беше силно изместен към единия край. Вече висях под площадката и нямаше връщане, затова внимателно продължих към долната, молейки се да дойде, преди аз да стигна късия край на въжето. За щастие, тя се оказа близо и ситуацията се размина без лета(те)лен изход, че и с един хубав урок като бонус – познайте кой вече чинно връзваше възли на всеки последващ рапел?
Продължихме със същото упражнение. На всяка площадка въжето упорито се намотаваше и оплиташе като единствен огромен спагет в тенджера (простете безвкусното сравнение, но трябваше да измисля нещо свързано с Италия). Един разплита, друг тегли през клина; Добри взе да се изнервя и да го кълне, но дори от метър трудно го чувах заради вятъра. Беше се усилил още повече – при почти всяко хвърляне на намотките, вятърът ги подхващаше и замяташе почти хоризонтално по южната стена. Направо сюрреалистично, все едно някой си играеше с гравитацията – представете си въже, което виси не надолу, а настрани! От една страна, издухваше мъглата, но от друга, имаше огромна опасност краят на въжето да се заклещи в някоя цепнатина много встрани от вертикала, така че да не можем да го достигнем и да се озовем в критична ситуация. Това почти се случи на един от последните рапели. Тръгнах първи, като в движение показвах на въжето коя посока е „надолу“ и че няма работа настрани. Пристигнах на площадката и го освободих за да не е под напрежение, докато свръзката ми слиза. Естествено, то изплющя силно вдясно. Добри го придърпваше постепенно, но към края на спускането му възелът все пак се заклещи на няколко метра встрани. Можех само да стоя отдолу безполезен, докато Добри, спокоен както обикновено, траверсира за да го освободи. За щастие, достигна го без инциденти и се справи и с тази неприятност.
Скоро се спуснахме до Enjambee, и точно на него се натъкнахме на поляците, които явно се бяха отказали и се връщаха. Зарадвах се да настигнем тези хора, тъй като с тях вече имахме резервен вариант, ако въжето ни отново зацепи в пукнатина – бихме могли да помолим за едното им въже за да се осигурим, докато освободим нашето.
До Тиндал нямаше драми – на връщане вместо да откатерваме двете гадни места, ги катерехме нагоре, което е несравнимо по-лесно. След това обаче ръбът отново тръгна надолу, като редувахме ходене по стръмна пътека с кратки откатервания. Някои ми бяха много неприятни – тъй като отгоре не се виждат стъпките, на моменти ми се налагаше да увисвам на ръце, разчитайки, че ще намеря на какво да стъпя, а много от хватките бяха нестабилни. В тези моменти чувствата ми варираха от обикновена напрегнатост до вцепеняващ страх. Той се засилваше от лошото ми моментно общофизическо състояние, при което можех да разчитам само на малка част от силата и издържливостта си, които все повече се изцеждаха.
Вече бяха минали 13-14 часа. Стигнахме до следващата поредица от рапели. Поляците ни бяха пропуснали, но не бяха изостанали много зад нас. Решихме да ги изчакаме и да им предложим да пускаме рапели заедно, все пак им бях много задължен, тъй като мизерните остатъци вода в бутилката ми, бяха там благодарение на тях. Подготвихме нашето въже, от тях взехме едното тяхно и тръгнахме надолу за да прекарваме следващия рапел, докато те се пускат до нашето и т.н. Така си предавахме едно свободно въже и нещата като цяло потръгнаха. Не се движехме толкова бързо, колкото очаквах и сякаш за нас с Добри това не беше оптимален вариант, но се надявам, че поне за тях беше по-добре.
Навлязохме в мъглата, която през цялото време ни очакваше с лепкавата си неизбежност, като бяло кълбящо се блато, което течеше покрай нас с огромна скорост. От нашата страна (държахме по швейцарската стена) не беше особено зле, но подветрено на ръба изглеждаше гъста и непрогледна. Заради покачилата се влажност и скрилото се слънце, фините власинки по въжетата посребряха. Брадата на Добри, по начало сива, също скрежаса и изсветля с още няколко тона. Не че досега ни беше топло, но заради изчакванията, които се налагаше да правим, съвсем се вцепених. Поляците се бавеха доста, но нямаше какво да направим и продължавахме да редуваме монотонно спускане с дълги интервали изчакване.
След още няколко въжета, бяхме до горния край на веригата на La gran corda. Доста се бяхме замотали, а Добри вече не го свърташе на едно място и затова просто се хвана за нея и откатери 15-тина метра без почивка и без никаква осигуровка. Дори да не бях толкова изморен, не страдах от излишък на смелост, затова безславно се спуснах по поредния рапел и долу отново зачакахме спътниците си. Вече бяхме от южната страна на ръба, където за пореден път хванахме италианска мобилна мрежа. Тъй като постоянно преминавахме от едната и другата му страна, през целия ден чувахме писукането на СМС-ите. На следващия ден изтрих поне 20 съобщения, че съм добре дошъл в едиси коя страна и че една минута струва едисиколко. Към швейцарците няма роуминг и цените им бяха страховити като самия Матерхорн, затова решихме да се възползваме от италианския оператор и да звъннем на жените си за да ги успокоим. Времето беше изтекло безмилостно бързо и тъй като наближаваше 18:00, вероятно вече очакваха обаждане, че си пием бирата долу. Още не бяхме стигнали дори заслон Карел, но въпреки това бодро ги излъгахме, че всичко е шест и отметнали задължението по успокояването на съпругите, погледнахме отново надолу.
Дотук се бяхме притеснявали сериозно заради времето, тъй като дори обикновен сняг или дъжд можеше да влоши много условията, а окичени с железа и без възможност да мръднем и метър встрани, нямаше изобщо какво да се предприемем срещу мълнии. Дори само влошената видимост заради мъглата, можеше да се превърне в огромен проблем. За щастие, късметът ни беше безотказен и нищо от изброеното не се случи. Излизахме от атмосферния слой с мъглата и имахме възможност да видим отново долината на Червиня с околните върхове, езерата, зелената трева и изобщо всички красоти. Светлината, проникваща през разкъсания слой облаци, постоянно се менеше и придаваше нереален вид на пейзажа. Мечта за фотографа, а ние нямаме нито време, нито фотоапарати, само телефона на Добри.
Трябваше да бързаме, затова с нежелание се откъснахме от гледката и тръгнахме надолу и надясно през системата от скалисти зъберчета по южната стена. Тук отново объркахме пътя и Добри, който беше минал напред, се оказа доста встрани на някакъв перваз, от който или трябваше да се върне назад, или да направи рисковано откатерване. Е, който го познава, вероятно знае какво решение взе. Не стига това, ами се отвърза от въжето с думите, че му било писнало от рапели, че седалката му стяга и т.н. и че просто ще си слезе соло и ще се видим на Карел. Ако беше на маршрута, нямаше да е страшно, тъй като на теория категорията никъде не надвишава 4-ка, но встрани от маршрута може да бъде всякаква. Нямам представа колко е било трудно или опасно, но от разказа на Добри впоследствие съдя, че е било доста тегаво.
От своя страна, аз се върнах отново в маршрута. На светло нещата изглеждаха много по-добре, а и след толкова бъхтане, определено бях претръпнал, та неосигуреното откатерване вече не ми струваше чак такава драма. За последните най-стръмни петдесетина метра над Карел отново извадих въжето за добрия стар рапел и най-накрая с облекчение стъпих на платформата от рифелова ламарина около Карел.
Там цареше оживление – за утрешния ден прогнозата беше идеална и имаше още повече хора от вчера. Добри изскочи отнякъде и захилен ми подаде нещо за хапване и бутилката вода, която бях оставил в заслона за на връщане. Ето това е приятелско посрещане! Поздравихме се отново, поотдъхнахме, разказахме на някои от нетърпеливите новопристигнали катерачи какво ги чака утре и се заоглеждахме надолу. Трябваше да решим дали да продължим или да нощуваме. Попитахме гида от заслона дали има свободни легла, но всичко беше заето. Каза, че има вариант да спим на пода, но доста по-настойчиво ни посочи другата алтернатива – да тръгваме веднага надолу за да използваме последната светлина, защото вече наближаваше 20:00 часа. От една страна, беше очевидно, че за оставащия ни час няма да стигнем доникъде, от друга страна след двудневни усилия на слънце и силен вятър бяхме крайно обезводнени, а имахме само мизерни резерви вода. Не ми се помисляше как прекарваме още една нощ на тази безводна скала. Решихме да тръгнем.
Междувременно, поляците също бяха слезли. Попитахме ги какво смятат да правят. Те също щяха да слизат, но имаха нужда от по-дълга почивка. И без това нямахме шанс да достигнем по светло дори до премката (където свършва катеренето), затова им предложихме да ги изчакаме и отново да слизаме заедно. Идеята ми беше да се вържем на две тройни свръзки, за да имаме едно свободно въже и така да не се развързваме при рапелите. Съгласиха се, затова си удължихме почивката, докато и те се съвземат. Няма да лъжа, тези 20 допълнителни минути ни дойдоха добре, но и с тревога в погледа изпратих последните лъчи на слънцето (ама пък колко е красиво горе!). Когато шестимата бяхме готови и навързани като македонски наденички по въжетата, вечерната светлина вече започваше да прелива в сумрак.
Доста бързо стигнахме до най-горната стръмнина, където имаше рапелна установка. Набутахме се на нея шестима едри мъже и тъкмо започнахме да прекарваме въжето, когато отдолу изникна някакъв гид и приветливо ни поздрави, след което някак се фиксира до нас на площадка „Дядовата ръкавичка“ и започна да осигурява тези след себе си. Последваха безкрайни минути, през които с пъшкане и охкане и след многократни почивки, се показаха двамата му подопечни. И ние бяхме позорно бавни, но тези ентусиасти утре наистина нямаше да имат шанс за връх. А и там беше тъпо, не се хващаше WiFi. Тяхна работа. Пожелахме си всичко най-безопасно и кой откъде е.
След толкова чакане, вече беше време да пуснем челниците. Хвана ни втора нощ, а няколко часа слизане от заслона тепърва предстояха. Един след друг се заспускахме, първите подготвяха следващия рапел, задните накатаваха следващото въже и го подаваха, абе бяхме се посработили. Действахме мълчаливо, нямаше нужда от приказки, а и бяхме твърде изморени за да говорим. Почти отвесните части се редуваха с по-полегати, където се случваше дълго да се лутаме, преди с облекчение да видим следващия клин, който ни показваше, че все още сме в маршрута. Най-отпред тръгна един от поляците, Алберт, около тридесетгодишен пожарникар и много точен тип. На мен всички пукнатини и ръбчета ми изглеждаха еднакви, но той имаше феноменална памет и успяваше да си припомня пътя. Но дори той невинаги откриваше точното място и се оказвахме над прагове, от които се спускахме на импровизирани рапели – под надзора на най-опитния от групата им, висок мълчалив и брадат алпинюга, намираше някой стабилен камък, връзваше по два прусека около него и ето ти точка. Много баби, хилаво бебе, затова се оттеглих да не преча и просто изчаквах реда си. Нямах против – освен, че бях крайно изморен, заради зрението си не бях и особено полезен в търсенето на пътя. Тъмнината отново ме подтисна. Неприятно чувство е да знаеш, че някъде там, на крачка встрани от осветеното от челника, се таят пропасти, а осезаемият свят ти е свит и смачкан само до това поскачащо петно светлина.
Отново не мина без адреналиново шотче. Докато си чаках реда на една импровизирана площадка, където нямаше място за включване, вместо да стоя хванат под постоянно напрежение, реших да сложа френд и да увисна за почивка. Поставих го в една изкусителна пукнатина точно пред мен, включих си осигурителния ремък и точно преди да се отпусна назад, реших все пак да спазя „протокола“, като силно дръпна за да видя дали е зацепил. Струваше ми се безсмислена проверка, тъй като джаджата пасваше перфектно в пукнатината, затова и толкова се изненадах, когато френдът изхвръкна назад. Отново нестабилен къс скала, който се беше отместил встрани под напора на 80-те ми кила хъс и неграмотност. Добре, че първо проверих, преди да се отпусна и да направя салто назад… дори нямах време да се уплаша. Точно за поставянето на осигуровки на нестабилни места ми беше направил забележка Добри, но след всичката натрупана физическа и психическа умора, вече бях сериозно разконцентриран. Опитах да събера силите и вниманието си, все още ни предстоеше дълго слизане.
Бавно и монотонно губехме височина, минаваха часове, които усещах като дни. В крайна сметка, наклонът постепенно омекна, приключихме с рапелите и се вързахме отново по трима. Алберт вървеше отпред, Добри след него, аз се тътрех последен в свръзката. Другите трима изостанаха назад. В един момент от катраненочерната тъмнина пред нас в опипвашите лъчи на челниците започнаха да изникват внушителните очертания на Главата на лъва – най-после бяхме слезли до седловината! За няколко минути я достигнахме, един по един се осигурихме на заснежения участък и в буквален и преносен смисъл преминахме отвъд. Малко пресилена символика, но така да се каже, стъпихме в света на живите, или поне бихме имали тази увереност, ако не беше тъмно като в … ъъъ, рог. Стигнахме едно по-голямо заравнение, където можехме да спрем, да оставим раниците и да се развържем. Тук Алберт каза, че ще изчака своите хора. Разделихме се сърдечно, пожелавайки си успешно слизане, късмет, професионални успехи, шестица от тотото и най-яките гаджета. Шегата настрана, с тези хора си помагахме и делихме толкова трудности и опасности, че нямаше как да не ги почувстваме близки, все едно се знаем от години.
Междувременно, полунощ беше минал и започвахме трето денонощие на този връх.
Петък, 16 август 2019
Продължихме надолу по около 45-градусовия скалист склон, опитвайки се да следваме неясните белези на пътечката, която на идване беше толкова лесна… С немалко въображение успявахме да открием ту малка каменна пирамидка, ту разчистени от трошляка первазчета, ту драскотини от котки. Понякога загубвахме пътя и тръгвахме директно надолу (сякаш малко ни беше откатерването досега), но всеки път успявахме да попаднем на следващата серпентина. Очите ми смъдяха от взиране в подскачащата светлина на челника, главата ми беше като подута след препиване, а подметките ми едва се повдигаха от земята. Но знаехме, че с всяка крачка приближаваме питейна вода и смятам, че поддържахме твърде прилична скорост. Изведнъж на един камък до пътечката забелязахме някакво тъмно петно. На диодната светлина изглеждаше по-скоро черно, но неприятно предположение ни подсказваше истинския му цвят. Горе-долу над това място по време на изкачването ни до Карел бяхме наблюдаали спасителния хеликоптер да зависва и описва кръгове. Надявайки се да се е разминало без нищо сериозно, продължихме да слизаме, но сякаш някак си по-внимателно… Очевидно нелеп инцидент може да се случи и на полегат участък почти в подножието на върха. Още веднъж оценихме късмета, който имахме досега.
Оставаха може би само 200-300 вертикални метра до хижа Абруци и макар светлинките на Червиня да бяха все толкова далеч, вече ги виждахме по-отстрани, а не отгоре. Обаче нещо пак бяхме зациклили – както небрежно си слизахме по едно разлято ребро, пътеката постепенно се изгуби. Обиколихме наоколо, но не можехме да продължим. На три страни тръгваха стръмни скали, по които не можехме да слезем. Някъде тук трябва да беше, но или не я виждахме, или бяхме объркали реброто и трябваше да се върнем. Споко, нали имам трак на телефона. Включих GPS-a и според него маршрутът трябваше да е вляво, но там имаше само ръб, преминаващ в нищо. Най-вероятно бяхме някъде до изхода на Canalone Whymper. Трябваше да търся, но бях толкова изтощен, че просто седнах на един камък и се отпуснах. След известно време трябваше да дойдат поляците, а паметта на Алберт беше ненадмината. Добри не се отказваше и продължаваше да обикаля по ръба, търсейки възможно продължение надолу. През цялото изминало денонощие беше хапнал незначително количество калории, дори по-малко от мен, а енергията му не свършваше дори и сега. Мислено го прекръстих от Добри на Бодри.
След петнайсетина минути се появиха подскачащите лъчи от челниците на нашите приятели. И те като нас започнаха да се щурат, но беше безполезно. Натръшкахме се по околните камъни, окаяни като опълченци след тридневна битка за Шипка. Усещах как постепенно ме обхваща вцепенение. Говореха си нещо на полски, от което разбрах само нещо за бивак. Даа, и аз сериозно го обмислях, така или иначе след няколко часа щеше да съмне и да се ориентираме, ако не по друго, то поне по новата смяна идиоти, подели безсмисленото начинание по изкачването на тази гола скала, отпечатвана по някакви тъпи шоколади, които дори не обичах. Бяхме на малко по-високо от Мусала и на малко по-северна географска ширина, но имахме пухенки и термофолио, тоест, нямаше да мръзнем много. Това, което нямахме, беше ВОДА. А-ха да ми се приплаче, и се сетих, че така ще изгубя още от нея. Пак извадих телефона и за пореден път опулих кръвясалите си зъркели над GPS-а, чудейки се дали е сгрешил и колко точно. Грубоватите линии на трака бяха прави като държавна граница в Близкия изток и очевидно бяха приблизителни като предизборно обещание. Пфу.
В един момент Алберт и високият брадат тип решиха да направят нов опит. Те имаха някакъв различен трак от моя, но и той сочеше същото – наляво. Явно все пак беше някъде там. Повлачих се след тях за морална подкрепа. Качихме се пак до последната пирамидка и затърсихме. Те маршрута, а аз някой по-удобен камък за сядане. Известно време се вслушвах в подвикванията им, но бях загубил надежда, че ще се оправим, преди зората да освети околните масиви. Но в един момент радостен вик оповести добрата новина – бяха открили излизането на дълбока и тясна 1-2 метра камина, по която трябваше да продължим. Извиках Добри, който не се беше отказал да търси под ръба и след поредното сбогуване с поляците, тръгнахме по стръмното скрито проходче, наречено на г-н Уимпър. Само след няколко стъпки надолу между камъните, се появяваше няколкометров прусек с възли, който си спомняхме от преди почти два дни. Последно използване на ръцете за катерене. Слязохме от тесняка и пътеката ни поведе дълбоко под площадката, на която така злощастно бяхме запецнали. Скоро излязохме на по-открито и отново можехме да обърнем поглед към върха. По него вече се виждаше рояк от ярки пикселчета малко над мястото, където трябваше да бъде Карел. Нова порция ентусиасти бяха тръгнали, всеки със своите мечти, страхове и демони. Мислено им пожелахме успех и обърнахме поглед отново надолу, търсейки светлините на х. Абруци. Скоро я видяхме, измамно близо, но вече знаехме, че мащабите в Алпите лъжат за разстоянията. Докато се убеждавахме в горното, под нас изведнъж като призраци изникнаха двама катерачи, които се разминаха с клетите ни персони, без да ни обърнат и грам внимание. Трябва да бяха тръгнали от Червиня в полунощ и вероятно планираха атака без нощувка на Карел. Браво, моите уважения. Но все още не съм сигурен дали не беше халюцинация.
До хижата достигнахме пребити. Дотам Добри от време на време мечтаеше на глас каква супа ще си поръча. Беше посред нощ, дълбока като Тихия океан, така че явно и на него изтощението му играеше номера, но не смеех да му отнема мисълта за топлата течност. Уверихме се, че е заключено, пореанимирахме на столовете отпред и в крайна сметка поехме към градчето. Деляха ни няколко километра и 800 метра денивелация. Още два часа с максимално бърз ход (по-скоро препъване и полуконтролирано падане по надолнището), през които спряхме само веднъж на едно водопадче за вода. Беше като да попаднем на оазис в Сахара. Пихме толкова дълго, че ако тази вода беше каптирана някъде под нас, щяхме да причиним временно намаляване на дебита във водопреносната мрежа в Червиня. Напълнихме всички възможни бутилки с вода от великолепния Матерхорн (които пресушихме през следващия половин час) и за последен път с усилие на волята си наложихме да тръгнем.
Когато най-накрая го достигнахме, курортното градче спеше непробудно. Чуваше се само ръмжене, тракане на твърдите ни подметки по асфалта и от време на време: „Баааахти дългото село, не стигнахме ли вече тъпия паркинг?“. След още една безкрайност и това се случи. Бяхме в колата към 4 сутринта и след повече от 25 часа, най-накрая сваляхме зимните си кютуци от краката. Потеглихме с колата, това прекрасно достижение на цивилизацията, като Добри продължи да си мечтае за топла пица и вкусни курабийки, а аз разбиращо кимах. Не си бях дал сметка, че този път той е прав – крайпътната закусвалня вече работеше. Не съм сигурен кой беше по-сънен – дали ние или смяната, посрещаща първите си клиенти. Като достигнахме къмпинга извадихме и още храна – консерви, краставици, ябълки – всичко, което не приличаше на вафла или протеиново барче (по-късно от тях по джобовете си намерих поне 3-4 нагризани до половината и зарязани). Пихме и още вода. Много. После се трупясахме с дрехите.
Трябва да бях спал към 2 часа, когато чух приглушени гласове, които тихо ни викаха. Бяха Сашо и Цвети, притеснени за нас, тъй като не се бяхме върнали предишния ден. Тръгваха за няколкодневен преход из масива Монте Роза и бяха чакали до последно, преди да ни проверят. След като видяха, че очевидно сме живи и здрави, ни питаха само дали сме го качили. Искрено се изкефиха и от реакцията им ми стана много драго. Пожелах им приятно изкачване и пак потънах в безпаметен сън. Събудих се, когато в палатката вече не се дишаше от жега заради топлото слънце. Само се примъкнах на сянка и пак заспах. Определено нямаше да тръгнем днес към България. Следващото събуждане беше чак след обяд. Добри беше станал и бъбреше с руснаците, с които се бяхме разминали малко под върха. Оказа се, че сме били в един и същ къмпинг. Решихме да се разходим до Валторнаж, красиво селце на път за Червиня. Там беше слънчево, цветно и хората се забавляваха. А може би след целия този гърч, нашите сетива бяха отворени за живота. Това е и един от мотивите ми да ходя по планини – ежедневието постепенно зацапва погледа на човек със слой сивота и малко по-тежките условия и силните усещания го отмиват, така той може отново да забележи всички ярки цветове около себе си.
Разходихме се, всеки леко понакуцвайки. След повече от денонощие в твърдите обувки, върховете на пръстите на краката ми бяха изтръпнали. Щяха да минат поне два месеца, преди това усещане да отшуми напълно и да си върна чувствителността в тях. Но аз бях по-добре. Ахилесите на Добри бяха възпалени дори преди тръгването нагоре, не ми се мисли как се е чувствал по време на дългото изкачване и още по-дългото слизане, при това без да се оплаче нито веднъж. Споменах ли вече колко забележителен човек е? А руснаците, те си бяха машини, макар и също изтощени. Пообиколихме бавно и на почивки цивилизацията и привечер се прибрахме към къмпинга, където изкарахме последната приятна вечер в разказване на планинарски истории. А те не е като да нямаше какво да разкажат… Впрочем, дори бяха малко разочаровани от Матерхорн, беше им се сторил като дълга виа ферата (не че не бяха прави, но аз не се оплаквам). Предложихме им да ги закараме до Милано, откъдето щяха да хванат самолета си.
Сутринта събрахме и изсушихме палатките, натъпкахме всичкия си багаж в колата и дори остана място за петима ни. С нежелание си тръгнахме от къмпинга и запъплихме надолу по живописните завои, а Монте Червиньо надникна за последно измежду два хълма. Даам, хубаво е да гледаш върха от долината, но още по-хубаво е да си сред късметлиите, имали шанса да погледнат долината от върха.