Границата на безграничното

В един момент той се изправи пред мен в цялата си прелест, могъщество и изящество. Той – най-големият, най-високият и най-желаният от всички, които се стремят да достигнат висините. Еверест… Джомолунгма… Богинята майка… Сагарматха… Всичко в небесата…

А аз – малка и беззащитна, стоях пред него с надежда да достигна подножието му, със смирение на грешник, с изповедта на покаял се престъпник… Стоях безмълвна и неподвижна, а от друга страна усещах прилив на енергия, усещах света, усещах Вселената, усещах, че всички сме едно – идваме и отиваме на едно и също място – всекиму според индивидуалните уроци и училище.

Но той стои там с векове, хилядолетия… Сякаш като ням свидетел на всички световни истории и случки. И той самият определя кой да бъде допуснат и кой има какво още да учи от живота. Всеки един, който е достигнал неговите дебри и висини, е специално допуснат от планината. И това зависи не само от нивото на лично усъвършенстване по пътя на живота, но и от осъзнатото изживяване на самия път.

Да, безспорно там трябва да встъпиш без его – без себе си, но със себе си! С празна от мисли глава, но с пълно с любов и благодарност сърце. Този, който не може да го постигне, не ще достигне или трудно ще премине. Там всичко, което си научил, се изпитва. Най-вече силата и волята на духа, защото дори и да притежаваш десетки килограми мускули, няма да са ти нужни, ако нямаш съзнанието да ги приложиш. Това е изпитание на духа, а духът има силата да управлява физическото тяло.

Нивото на кислород във въздуха на височина от 5500 м е около 50 %. Това условие неминуемо те кара да оцениш това, което приемаме за даденост в ежедневието.

Почти сумрак е… Събуждах се на всеки час… Не може да се каже дори, че съм спала. Поглеждам през прозореца – луната огрява великите Хималаи… Как да заспиш?! Ставам… Подготвям се… Тръгвам… Челници… Тъмнина… Температурата е –10 градуса… Нищо друго няма значение, само височината е фактор. От 5100 м до 5550 м са 450 м със стръмен наклон, който трябва да изкачим за 2 часа.

Не ми достига въздух, обръщам се назад и виждам Големците – Еверест, Лхотце, Нупце, осветени сякаш с фенер в тъмното, а слънцето дебне зад тях и търпеливо се издига над покрива на света. Всеки път, когато ги погледна, усещам прилив на енергия, усещам както всяка глътка въздух, така и липсата на кислород. Всяка стъпка ме води нагоре, но и дълбоко навътре към себе си… Неизбежно е! Чувстваш себе си в условията и сякаш сега се раждаш, сякаш сега усещаш първата глътка въздух, жива съм, да, аз съм жива! Преломният момент – срещата на себе си с планината! Нагоре се възлиза с чисто сърце, без мисли, без предразсъдъци, без съмнение, с безрезервна вяра, с безусловна любов и благодарност. Поглеждам назад и надолу, продължавам напред и нагоре, защото знам, че не крайната цел е важна, а пътешествието най-вече…

*****

… Беше обикновено необикновен февруарски ден, когато Дени ми се обади по телефона и с развълнуван глас ми сподели за идеята ѝ да събере група за базовия лагер на Еверест. До този момент не бях обмисляла такова сериозно и далечно пътуване. Отговорих, че ще помисля една седмица. Тази една седмица беше най-дългата и едновременно най-кратката в живота ми. Лягах, ставах, виждах само Хималаите. Реално не съм мислила толкова дълго, решението дойде в последния ден, в последния момент. Припомних си известната фраза на Александър Македонски: „Кой – ако не аз, кога – ако не сега“. Реших да си купя самолетен билет, а до пътуването имаше осем месеца. Осем месеца, които се изпълниха със смисъл, цел и осъзнаване, че имам възможност да осъществя мечта, която дори не съм подозирала, че имам – да зърна най-високия и величествен връх Еверест. Всъщност не това ми беше съкровено желание, а самото пътешествие се превърна в такова. За осем месеца успях да събера необходимите средства за пътуването, да си набавя екипировка за екстремно ниски температури и да се подготвя физически и психически.

И ето, че дългоочакваният момент дойде. Не знаех къде отивам, не знаех какво ми предстои. Познавах само Дени от цялата група от седем човека. Но едно такова приключение сближава хората повече, отколкото приятелство години наред. Вълнението ми беше толкова силно, че се усещах като разбушувало се море. Вътрешно вярвах, че всичко ще бъде наред и силно се надявах да имаме хубаво време и емоции. Молех се планината да ни допусне и всички не само да стигнем до базовия лагер, но и да се върнем у дома живи и здрави. В този момент тръгнах на това изключително пътешествие, но знаех, че оставям у най-близките ми хора огромно притеснение и тревога. Ако аз не знаех какво ни очаква, то те бяха в абсолютно неведение. Стана ми мъчно, тъжно… Единственото, което можеха да направят за мен, беше да ме подкрепят да сбъдна тази моя мечта! А единственото, което можех да направя аз, беше да се върна жива и здрава вкъщи!

Предстояха ни два полета по 4 часа и половина и престой в Доха от 9 часа. Това беше първото ми пътуване до Азия, затова изследвах с въодушевление всяка една гледка отгоре. Чувството да прекосиш почти половината кълбо за по-малко от 10 часа е незаменимо. Движейки се през различни часови зони, осъзнах, че тук единствено пространството е от значение.

Кацнахме в Катманду в 10:30 часа сутринта. Нашият водач Рам Гири ни посрещна най-официално на летището с венци от свежи цветя за всеки един от нас. Настанихме се в хотела и решихме да се потопим в местния живот.

На сутринта потеглихме за летището, от което излетяхме за Лукла /2800 м/. Бях чувала само за това летище, определят го като най-опасното. Дължината на пистата му е 527 м с наклон от 11,7 %, а непалските пилоти са много добри, защото успяват да се приземят и да излетят за толкова кратко разстояние. Много неща от това приключение ми се случиха за първи път. Едно от тях беше пътуването ни с малък самолет, чиято ширина беше не повече метър и половина и разполагаше с максимум 20 места за пътуващи. Излитането от Катманду не беше нещо особено, още повече след двата дълги полета от предишния ден. Издигайки се над столицата на Непал, ние се доближавахме все повече и повече до Големите. Изведнъж се откри най-уникалната гледка, която някога съм виждала – Хималаите в цялата си прелест. Толкова необятни, толкова високи, толкова заснежени, сякаш виждах безкрайна филмова лента с различни върхове, ридове и планински вериги. Трудно ми беше да си представя, че Хималаите се простират на 2400 км дължина, а ширината им е между 150 и 400 км в различните части. Минавала съм по цялото било на Стара планина, което е около 650 км и тогава от високите места се възхищавах колко обширно се разпростира нашата планина на север и на юг. Дадох си сметка, че тук не само височината, но и самите мащаби са изключително големи. Почувствах се като малка мравчица, устремила се към покрива на света…

Кацането в Лукла беше доста екстремно, имайки предвид краткото разстояние на пистата. В момента, в който самолетът се докосна до земята, пилотите започнаха рязко спиране. Наложи ми се дори да се подпра с ръце на седалката пред мен, за да не си ударя лицето или главата. Когато слязохме от самолета, това изживяване сякаш се превърна в сън, който ще се помни цял живот…

*****

И ето, че сме вече в Хималаите. Вдишвам, за да ги почувствам с тялото си. Тръгваме и се отправяме към Намче базар. Започвам да усещам диханието на земята под краката си. Невероятно и необикновено е! Няма време, само – пространство, и то от най-големи мащаби!

Групата ни е съставена от хора – различни по професия и интереси, но обединени от една обща любов – любов към планината! Тук разлика в годините няма, когато си тръгнал на такова „поклонение“. Тук е важно не какво си взел със себе си, а какво носиш у себе си. Дени и мъжът ѝ Сашо са изключителни хора и пътешественици. От тях можеш да научиш най-различна информация за много от страните по света. Дени допринася със заразяващото си спокойствие и позитивизъм, а Сашо внася колорит с непрестанните си шеги и закачки. Люси е лекар в спешното отделение в Асеновград. Фрапантната ѝ външност абсолютно отговаря на приключенския ѝ характер, а непрестанната ѝ загриженост за всеки един от групата ни носи извънредно спокойствие. Невена или както я нарича Люси – Барни, е стоматолог в Асеновград. Тя е човек с дълбока душевност, която разкрива само пред определени хора или обстоятелства. Тези две особи ми разкриха приятелство, което е преминало през времето, годините и индивидуалните обстоятелства, но запазили го чисто и неопетнено от користни мисли. Дай Боже всекиму такова приятелство! Илко – Иларион е най-цветната персона в нашата многоъгълна групова фигура. Ако в момента не говори – то това означава, че води вътрешен диалог със себе си. Чувството му за хумор може да те провокира да се смееш с часове, а опитностите, които е изпитал в живота си, ти дават дълбоки житейски уроци. Момчето, което абсолютно никой от нас не познаваше, е Краси – българин, живеещ в Германия, с изключително възпитание и обноски, но носещ у себе си любов към планината, пътешествията и приключенията. И разбира се – аз, Милла – носеща всяка една планина в сърцето си, обичаща хармонията и безкрайните красиви гледки, търсеща и намираща, мечтаеща и сбъдваща.

Освен нас към групата са нашите водачи – Рам и Гуна, както и тримата носачи – Дебраз, Сабин и Дипендра. Докосвайки се до тези хора, аз разбрах, че непалците са изключителни хора, които притежават дълбоки духовни и общочовешки ценности като честност, доброта, почтеност, справедливост, искреност, сила, смелост, състрадание, толерантност. Независимо че някои от тях не са образовани, те притежават една вродена мъдрост, а любовта им към хората и планината е безусловна и безкористна. И въпреки че не са хора с потекло, те имат у себе си благородството, което дори благородници нямат. Обикновени хора с необикновена същност. Тук е моментът да направя едно уточнение – шерпите са етническа група, която мигрира от Тибет към Непал през последните 3-4 века и се заселват във високите части на Хималаите. Погрешно е да определяме шерпите като хора – носачи. Да, има шерпи, които са носачи. Но пък не всички носачи са шерпи.

И докато вървим по поречието на Млечната Река /Дуд Кози Ривър/ ние преминаваме ту от едната страна, ту от другата по високи дълги метални мостове. Чувствам се като във филма „Индиана Джоунс и храмът на обречените“. Всяка глътка въздух е зареждаща и живителна, а всяка стъпка за мен е форма на медитация. Встъпвам с отворени сетива и очи, за да попия всеки един момент от това незабравимо пътешествие. Защото то е не само пътешествие напред и нагоре в планината, но и навътре и надълбоко в собствената ти душа. Тук осъзнаваш много ясно предела – докъде можеш да стигнеш, както и липсата на такъв. Тънката граница между природните условия и физическите възможност. Силната връзка между безрезервната вяра и силата на духа. И не на последно място осезаемо се чувства любовта, която излъчваш към планината, как се връща обратно към теб и изпитваш безгранично блаженство и единство.

Тук – във високата планина усещаш границата на безграничното. И точно тази граница е строго индивидуална за всеки човек, дръзнал да достигне синевата. И прекрачвайки тази линия, знаеш че човешките възможности са далеч по-всеобхватни от това, което ограничаваме с умовете си. Но е важно да се знае, че точно тази граница ни съхранява живи… Много хора, които не са осъзнали личната си граница, са застинали във вечността на планината! Защото не са приели собствения си лимит и са се отдали на един стремеж, който е тлен. Казват, че благодарение на контрастите можем да почувстваме стойността на нещата. Но този контраст е различен и индивидуален за всеки. Стремим се да постигнем хармония в ежедневието, но това, което ни кара да се почувстваме истински живи, е това което всъщност ни изкарва от зоната на комфорт, това, което ни изкарва извън баланс, това, което е извън нас и същевременно вътре в нас.

*****

Пристигаме в Намче базар /3440 м/ – портата към великите Хималаите. Селцето е голям туристически и търговски център в сърцето на планината, от който започват различни трекинг маршрути. Изумително е как хората, принудени от обстоятелствата, са създали уют и комфорт за туристите. А ние – западните хора – приемаме удобствата на съвременния свят за даденост. Защото когато човек попадне в ситуация да няма достъп до течаща вода в рамките на два или повече дни, тогава оценява важността и същността ѝ. Отново граница, която не осъзнаваме в нашето технологично ежедневие, но именно тя ни изкарва извън нас самите, извън ежедневието ни и ни помага да се слеем с това, което е.

За първи път ми се случва да съм на височина повече от 2925 м, колкото е връх Мусала. Чувствам леко пулсиране в главата, но като цяло съм добре. Вечерта усещам първите признаци на височинна болест – главозамайване, пулсиране, трудности при конструиране на речта не само на български, но и на английски. Лягам… Не мога да заспя… Имам чувството, че няма да мога да си поема въздух, когато заспя… И от този ден започва моята инсомния – състояние, при което ти е трудно да заспиш. Не чувствах умора, а съзнанието ми копнееше да изживее всеки момент осъзнато, дори и вечер в мислите и спомените за всяка една крачка през деня. По един странен начин тази моя инсомния се синхронизира с желанието ми да бъда будна, да запомня всичко, да изживея всеки един миг с празно съзнание и пълно сърце…

Климатичните пояси в Хималаите са различни, т.е. на височина от 3000 м все още има високи борови гори, чийто аромат те пренася в нашите мистични Родопи. Дори се забелязват свободни щастливи кози, прескачайки от рид на рид.

Отправяме се към манастира Тенгбоче, а пътят е изпълнен със ступи, камъни и скали, гравирани с различни молитви. Безкрайните шарени знаменца, се развяват в ритъма на лекия ветрец и шепнат в ушите ни. Всеки един крачи заедно с безмълвието си този ден. Сякаш сме на поклонение. Насред цялата тази духовна извисеност отправям молитва не само да стигнем всички до отправната точка, но и да се завърнем у дома при близките си живи и здрави. Вярата е двигателна сила независимо от националността.

Крачим с безбройни стъпки, ту слизаме, ту се качваме, а пред нас стои най-красивото бижу на Хималаите – Ама Даблам. Съвършен и почти непристъпен, този 6812-метров връх провокира у мен любов от пръв поглед. Значението на името му предизвиква у мен още по-силно възхищение. Ама означава майка, а Даблам е традиционна женска огърлица, носена от омъжените жени. И така „Майката с огърлицата“ ни посрещна гостоприемно.

Предстоят ни още два дни до Базовия лагер на Еверест и три дни до Кала Патар /5550 м/. В планина с такива мащаби изкачването е плавно и почти неусетно, а когато си с отворено сърце и сетива, само можеш да изживяваш и да се наслаждаваш с всяка клетка на тялото си.

Пристигаме на последното място Лобуче /4800 м/, от което на следващата сутрин се отправяме до подножието на покрива на света. Научаваме, че няколко часа преди да стигнем, са свалили починал човек, който още на 4600 м е започнал да усеща симптомите на височинната болест. Очевидно желанието му да стигне Горе, е било по-силно от чувството му за самосъхранение. И независимо че не го познаваме, всеки от нас свежда смирено нос към земята в собствените си размисли. Да, горе всяка една е смърт е загуба за всеки тръгнал нагоре, защото осъзнаваш, че в следващия момент всеки един може да бъде на мястото на загиналия. Няма застраховани, няма привилегировани, няма перфектно подготвени. Има само силен дух, здрав разум, безусловна вяра и безкрайна любов…

Осми ден от нашето пътешествие в Хималаите е. Готови сме да се срещнем с общата ни мечта. Готови сме да я прегърнем и изживеем. Тръгваме и ето че вече сме там. Други закони действат във високата планина. Астрономическо време сякаш няма, съществува само пространство –  и то в огромни мащаби. Да, вече сме на Базовия лагер. Еуфорията, обзела всеки един, е почти толкова голяма, колкото и самия връх – Еверест. Слизам до самия глетчер Кхумбу. Когато стъпвам на един от огромните ледени блокове за пореден път се чувствам толкова малка – като песъчинка в бездънен океан. Твърдото състояние на водата предизвиква у мен страх и неудобство, но в този момент усещам ненадейна топлина и спокойствие. За кратко се замислям за безграничните възможности на хората да преминават дори огромни ледени блокове и се питам: „Добре, къде е границата тогава?“.

Този въпрос не спира да кънти в главата ми. До този момент мислех, че много добре знам собствената си граница, но по един странен начин съм се страхувала да надникна отвъд нея. Да, на следващата сутрин не само че надникнах, но и успях да я премина…

*****

Крачим нагоре към Кала Патар – Черната Скала. Всяка крачка те отвежда малко по-нагоре и разкрива гледка към величествения Еверест. Всяка глътка въздух ти напомня, че си жив – уникално чувство, което сякаш забравяме долу в низините. Обръщам се към Големите – Еверест, Лхотце, Нупце, а те стоят безмълвни и чакат търпеливо слънцето да ги стопли. Продължавам – две-три крачки, спирам отново… Не ми достига кислорода, задъхвам се. Иска ми се да раздера гърдите си, за да усетя глътката въздух. Поглеждам нагоре – групата е с около пет минути пред мен. Тръгвам – спирам, почти постоянно. Изведнъж чувам баща ми, който ми казва: „Тате, ако ти стане трудно и тежко, моля те, недей да се стремиш да надминеш себе си! Просто бъди и изживявай без напрежение и неимоверни усилия!“. В този момент усещам как едно приятно смирение обзема съзнанието и тялото ми. Решавам, че ще стигна, докъдето мога, без да си поставям граница. Разбрирам, че даден връх понякога се оказва граница! Чувствам прилив на енергия, дишам свободно и крача безгрижно нагоре – без граница. И ето, че неусетно вече съм там Горе – 5550 м. Оглеждам се на 360 градуса, поздравявам Големите, Слънцето, планината и себе си за всеки един момент, който съпреживяхме Заедно. Оттогава знам за себе си, че качвайки се на висок връх, съвсем не означава, че си преминал всички граници, също така и че когато си поставиш граница, това ти пречи да погледнеш отвъд нея и възможностите си!