Смолян – 2019г. софийският автобус спря на автогарата. Мъж с прошарена коса слезе от него и въздъхна.
„Вече съм тук.” – каза на себе си той и се отправи към касите.
Искаше да купи билет за родното село на родителите си – село Мугла. Петър бе мъж на средна възраст, висок, с черна коса, с още по тъмен поглед и широки вежди. Хората, които го познаваха го наричаха „Малката канара“. Прякора идваше от баща му, на който викаха – „Канарата“. Това обращение идваше от снажният вид и на двамата. Петър бе здрави силен, какъвто беше и баща му. Преди двадесет години, когато беше на деветнадесет, бе заминал за Лондон. Много от приятелите му тогава работеха по чужбина. Те му казваха, че в България няма живот и го подтикваха да замине. Така един майски ден той си купи билет за Лондон. Първата му работа беше във ферма за бране на ягоди, в близост до града. По цял ден береше ягоди, а от постоянното навеждане, канарата взе да се прегърбва. Тогава взе решение да се премести в Лондон. За годините, които той изкара в мегаполиса, смени десетки работни места. Започна с автомивка, мина през строителни площадки, през шофьор на камион и дори сервитьор. Когато успя да научи езикът всичко започна да се променя. Работеше по баровете, като охрана. Точно от тези барове животът на младият мъж бе тръгнал стремглаво на долу. Алкохол, наркотици, леки жени, такова бе станало ежедневието на Петър. В България не се прибираше, бе изгубил връзката с всичко. Погълнат от това, което си мислеше че постига, бе забравил семейството, приятелите и родният си град – Смолян. Смъртта на баща му съвпадна с една новина, която щеше да разруши живота му. За година той бе изгубил първо майка си, а сега и баща си. Малко след като чу за кончината му, той припадна в бара, където сега работеше. Ден по късно се събуди в една болница, а докторите го шокираха с новината, че му остават два месеца живот.
„Сърцето ви е увредено. Трябва да спрете да пиете и пушите, да се друсате също.” – така му бе казал доктор Джонсън от престижната клиника, в която той бе попаднал случайно.
След месец размишления, на първи май – 2019г., той летеше за България. Нещо в него се бе пречупило. Не бе можал да види родителите си живи. Нямаше приятелка и нищо вече не го задържаше в Лондон. Сега Петър седеше на гишето на смолянската автогара.
- Един билет за Мугла. – каза нетърпеливо той на касиерката.
Имаше късмет, беше петък, а до това селце можеше да се стигне само в понеделник и петък.
- Автобуса тръгва в четири. – усмихна се тя и му подаде късчето хартия.
Той кимна с глава и се приготви да тръгне.
- Какво ще правите в това забутано село? Не ми изглеждате, като да сте от там. – огледа го от глава до пети жената.
Петър не каза нищо. Стори му се, че тя е твърде любопитна.
- Хубав ден. – обърна гърба си и излезе от автогарата.
„Автобуса тръгва в четири.” –Спомни си думите й, и погледна ролекса си.
Беше 15 и 45.
„Какъв късмет.” – помисли си той и се огледа за автобуса.
Автобус нямаше, но видя една линейка на която пише – Смолян – Мугла.
- ТОВА ЛИ Е ЗА Мугла? – попита любезно Петър.
- Това е. Къде отиваш, момче, на гости ли? – усмихна се шофьора.
- Да на гости съм. – рече тихо той и метна чантата си на земята.
Петър бе познал шофьора, викаха му „Дебелия“, той караше мугленският автобус от поне тридесет години. Странен прякор за човек, който тежи петдесетина килограми мокър. Дебелия беше дребен човечец с прошарен мустак. Главата му бе голяма, а очите малки, на лицето му грееше блага усмивка. Но Дебелия не го позна. Петър се бе променил много. Сега бе с дълга разчорлена коса, вързана на плитка. Носеше черни очила и ходеше приведен. Лицето му бе бледо и издаваше болнав вид. Потеглиха, а в сърцето на Малката канара се зараждаха позабравени чувства. Часовника в главата му цъкаше, отброяваше времето, което му остава. Той гледаше през прозореца, малкото раздрънкано бусче се виеше по черният път.
„Двадесет и шест километра ме чакат.” Мислеше си младият мъж.
Освен него в бусчето имаше още двама, една баба, която той не позна и внучето на шофьора. Друсаше неимоверно. По пътят асфалт нямаше.
- Пътят е много зле. – заключи на глас той. –До селото ли ще е така?
- Ще става още по-зле, момче, приготви се. – почти се усмихна Дебелия. Той бе свикнал, познаваше всеки завой, всяка дупка на пътя.
- Ще те чакат ли в Мугла, при кого отиваш? – опита се да завърже разговор шофьорът.
Но не получи отговор. Петър се отпусна назад и не продума. Гледаше планината, високите ели и борове, които се стелеха покрай пътя. Отвори прозореца, едва се сдържаше да не се издрайфа. Нахлу свеж въздух. Замириса на пролет. Здравецът, който бе обсипал на топки всичко край пътя приканваше Петър.
„Дишай, вече си в къщи. – почти чуваше някакъв вълшебен глас. Реката шумолеше, реката в която не веднъж бе хващал риба като момче.
- Реката се е спуснала, валяло е. – каза бабката на шофьора.
- Вчера е валяло много, а в Смолян капка не е капнала. – промълви шофьора.
- Казват суша ще е това лято, Митко. – въздъхна пак бабата.
- Дядо, кога ще стигнем? – измрънка пет годишното хлапе уморено.
- Още малко, ето го върха. – рече Дебелия насърчително на своят внук.
И на истина, те бяха стигнали Новак и до селото оставаха десетина километра.
„Мажировата чешма“ – мислено изрече Петър и погледна в дясно от себе си.
Спомни си как когато пътуваха на времето с баща му, винаги спираха за глътка студена вода. Погледна пак на пред и гледката му се стори величествена. Залезът настъпваше. Слънцето се търкаляше ту зад едни ели, ту зад други. Небето бе жълто в единият си край, в другият ставаше оранжево. После оранжевото потъваше в бели пухкави облаци. Дали бе забравил тази картина? Не, не я бе забравил. Носил я бе в сърцето си почти две десетилетия. Сега всичко си идваше на мястото. Но той не бе същия, чувстваше опустошителна болка в сърцето си. Отиваше там, от където бе избягал и никой не го чакаше. Не знаеше, какво ще завари. Малката къщичка в която бе израснал с близките си, сега щеше да е празна, както бе празна и душата му.
- Момче, добре ли си? Още малко остана. – прекъсна мислите му Дебелия.
- Добре съм, гледам природата, тук сякаш господ е рисувал. – възкликна той.
- Господ е забравил това място, скоро ще се увериш. Как се казваш? – попита шофьора.
- Петър, на Канарата съм син. – изненадващо изстреля мъжът.
- Малката канара? – натресе спирачки дебелия.
- Ще ни убиеш бе, Митко! – подскочи бабката.
- Аз съм, чичо Митко, не ме позна, нали?
- Жив да си, защо не ми каза по рано? Съжалявам за вашите. – натъжи се Дебелия. – Как си , момчето ми?
- Добре съм, реших да си дойда за малко, по Англия съм. – отвърна с притихнал тон Петър.
- Не мога да повярвам, от кога не си се прибирал? Какво те води на сам след толкова години? На истина не те познах. Сега като ми каза виждам, че ти си досущ като баща си. – развълнува се Дебелия.
- Не съм си идвал от поне десет години. Искам да се кача до Карлък. Има ли път до там, чичо Митко? – попита нетърпеливо Петър.
- Път има, но не ходи сам, мечките ни създават грижи. За какво ще ходиш на горе, синко? – изненада се дебелия.
- Да се разходя, искам да погледна от високо преди да….! – спря се изведнъж Петър и млъкна.
Вече влизаха в селото. Гледката, която ги посрещна, караше Петър да настръхва. Разрушени къщи, буренясали дворове. Хора нямаше, сякаш бе дошъл в най-призрачното село от филм на ужасите. И все пак той се чувстваше у дома.
- Добре дошли. – спря линейката Дебелия.
Петър взе бързо чантата си и слезе.
- Жив и здрав да си, чичо Митко, поздрави. – подаде му ръка Петър.
- Не ходи към върха сам. – посъветва го шофьорът отново.
Момчето закрачи към родната къща на баща си. Срещна точно пет човека до там, баби, които бяха останали по някаква причина в селото.
Той ставаше все по нетърпелив, мина по дървеното мостче над реката и се озова в махалата в която беше израснал. Закрачи на горе по пътеката. Къщата им бе на високо и от там се виждаше цялото село. На един дъх се изкачи и пред него сякаш оживя миналото. Той легна на тревата и заплака. Не знам колко време плака, но когато се съвзе влезе в къщата. Тя бе мрачна и празна, а той бе изпълнен с любов и смирение. Седна на терасата отпред и погледна селото. Сега не виждаше разрушени къщи, и призраци. Виждаше лицето на щастието в сърцето си. Виждаше училището в което бе учил, читалището в което бе ходил на първото си кино. Чуваше приятелите си, как го викат, майка си, как му се кара, баща си, как го учи да коси трева и цепи дърва. Извади един смачкан сандвич, който бе носил от софийската автогара още, захапа го и каза тихо:
- Утре тръгвам към върха, татко!
Нощта настъпваше, а в Мугла нощите бяха хладни дори и през лятото. Петър все още помнеше как се пали огън, в малкият двор на къщата все още имаше дърва и той взе няколко цепеници. След малко огънят пращеше в огнището. Стаята се изпълни с топлина, а душата на Петър преливаше от емоции. Легна на дървеното легло, след почти двадесет и четири часово пътуване, той най-на края можеше да си отдъхне. Светлината от огнището играеше по лицето му и осветяваше малката стаичка. За пръв път, от много време на сам се чувстваше добре. Затвори очи и си представи, как утре ще се качи до върха. Върха, който бяха изкачвали десетки пъти с баща му. Върха, който той бе тръгнал да търси далече, без да осъзнава, че той му бе подарен още когато се бе родил. Тогава душата му се сля със съня, съня, който сънуваше толкова често в Англия. Той бе намерил пътя в сърцето си, пътят минаваше през гората, през скалите обрасли с хвойна, през билото, осеяно с боровинки, през глътката ледена вода точно под върха. Той трябваше да извърви още веднъж този път, за да намери покой. На сутринта се събуди огрян от слънчевите лъчи. Стори му се, че е спал поне три дни. Погледна към часовника си и подскочи.
- Десет е, успал съм се, до сега трябваше да съм тръгнал. – каза той на глас и започна да се оправя.
СЛОЖИ РАНИЦАТА НА ГЪРБА СИ И СЕ ОТПРАВИ КЪМ ЦЕНТЪРА НА СЕЛОТО. Искаше да види дали някой ще може да го закара до подножието на Карлък. До там можеше да се иде само с високо проходим автомобил или мотор. Хора от селото му казаха, че вероятно горският ще може да го откара с джипа си. Упътиха го до къщата му, но това не беше нужно. Петър много добре познаваше бай Иван. Той бе приятел на баща му, а синът на Иван пък бе негов приятел преди години.
- Здравей, Иване. – позна го веднага Петър, когато го видя пред къщата му.
- Здравей, познаваме ли се? – учуди се горския.
- Бай Иване, аз съм сина на Канарата. – представи се той.
Петърчо, не те познах, извика горския и се затича към него.
- Искам да ида до Карлък, бай Иване, казаха ми, че можеш да ме закараш до Касъка? – рече Петър.
- Мога даже по на горе да те закарам, до Равната гора, но седни, седни да се видим. – зарадва се горския от неочакваната среща.
- Бързам, бай Иване, закъснял съм, пък и трябва да се връщам. Ще ме закараш ли до където може? – нетърпеливо изрече той.
- Да вървим, но не е хубаво да ходиш сам на горе, има мечки. – предупреди го той.
- Ти си вторият, който вече ми казва за мечките? Толкова ли е зле положението.
- Не питай, не останахме много хора в селото. Слизат от гората, крадат животни. Не се плашат вече от нищо. – оплака се горския.
В следващия момент те вече пътуваха към Касъка.
- За какво ще ходиш на горе, синко? – Рече горския. Как си, как е по Англия? Баща ти все за теб говореше. – не спираше да бъбри бай Иван.
- С татко обичахме да ходим там, мъчно ми е, че не дойдох по рано. – просълзи се Петър.
- Ех , сине, тежко е че заминахте всички по чужбина. Ей го и моят син вече пет години е в Испания.
- Как е Сашо, добре ли е? Не знаех, че и той е заминал. Поздрави го от мен, пръснахме се навсякъде, бай Иване.
Петър отново замлъкна, както бе замлъкнал и вчера докато пътуваше с Дебелия. Дишаше учестено а бомбата в него тиктакаше. Пътуваха дълго в мълчание. Иван разбра, че не трябва да разпитва повече.
- До тук мога да те кача. – каза бай Иван и наруши дългото мълчание.
Той спря до оборите на равната гора, а от там до върха имаше няколко часа път пеша.
- Благодаря ти, бай Иване, здрав да си, от тук на горе съм сам. – изскочи от джипа Петър.
Да дойда с теб, но не мога да вървя, не се наемам.
- Не, аз ще се кача сам, знаеш, че познавам идеално тези гори.
- Да дойда довечера да те взема от тук? – предложи горския. – Запиши си телефона ми и ми се обади.
Петър извади от раницата си един молив и записа номера. Знаеше , че няма да му се обади, защото бе дошъл тук без телефон, но това нямаше значение. Двамата се сбогуваха сърдечно и Канарата тръгна на горе. Слънцето едва пробиваше измежду клоните на сто годишните борове и ели. Крачеше смело, познаваше пътя добре. Пътеката се виеше на право през гората. Той знаеше къде отива. Обувките му натежаваха от росата и пръстта, но той нямаше да се откаже преди да стъпи на върха. Плетеницата от клони ставаше все по гъста. Сърцето му биеше лудо, минаваше край потоци и извори. Ах, колко пъти бе обикалял за гъби с приятели тук, колко пъти бе брал боровинки по склона. Заслуша се в песента на гората, вятъра разказваше някаква приказка. Кълвачи строяха гнездата си. На близо се чу и кукувицата. Тревата тръпнеше под краката му, а гледката, която оставаше зад гърба му, го изпълваше със сили да крачи на горе. Под него оставаха върховете на иглолистните дървета. Небето сякаш падаше на долу, а облаците ставаха все по близо. За миг той си по мисли, че може да полети. Започна да си спомня, какво е точно планината, нямаше наркотик на света, дето можеше да му докара това усещане за блаженство. Да гледаш, да дишаш, да слушаш, да чувстваш.
В този момент Лондон бе изчезнал завинаги от съзнанието на Петър. Парите дето бе спечелил бяха просто някакви цифри. Три часа по нагоре и цифрите и всичко свързано със старият му живот бе потънало в забрава. ПРЕД ОЧИТЕ НА МЛАДИЯТ МЪЖ СЕ ПОЯВИ ЧЕШМАТА С ПЕТТЕ ЧУЧУРА И БИЛОТО НА ВЪРХА. Оставаха само 50 метра изкачване и той щеше да докосне небето отново. Спря се до чешмата. Чешмата представляваше едно дървено корито, с пет чучура. Водата излизаше направо из недрата на земята. Чучурите течаха мощно, а струите, които падаха, бяха като някакви хладни гърла, които бълват бяла пяна. Когато водата падаше в коритото бучеше и ПЕТЪР НЕ ЧУВАШЕ НИЩО ДРУГО.. Седна до чешмата, искаше да си поеме дъх преди да атакува върхът. Погледна на долу, бе вървял няколко часа. Чувстваше умората в коленете си. После погледна на горе. Двата върха Карлък и Перелик стърчаха забодени в синевата един до друг. Загледа се в скалата, която очертаваше билото. Тя бе обрасла със ситни хвойни, които бяха като коси на родопчанка.
„-Ако мога да сравня с нещо Родопа планина, то със сигурност ще я сравня с жена, жена, която не намерих никъде по света.” – помисли си той.
Сега той виждаше планината и върха като бяла, черноока девойка със стройна фигура. Бялата й гръд бяха снеговете през зимата, а червените й устни и алените бузи, бяха пролетта и лятото. Есента се виждаше в косата й, в очите и извитите мигли. Петър се изправи, щеше да глътне от извора и да атакува върха. Посегна с ръка към струята, но веднага се дръпна, беше забравил че от извора се пие много трудно. Водата беше вледеняваща. Тогава видя, че има някаква дървена чаша. Взе я и сипа вода в нея, след това преглътна. Глътката се стече на долу в тялото му. Усещаше я, както никоя друга глътка. Бе пил много неща в живота си, но само тази глътка чувстваше. Погледна още веднъж на долу, а след това закрачи на горе почти на четири крака. Билото бе стръмно, той се хващаше за хвойните. Последните метри му се сториха сякаш изкачва небостъргач пеша. Теглеше се нагоре с ръцете, и се отблъскваше с краката. Раницата му се стори много тежка, бе на предела на силите си. За това реши да я хвърли. Сега вече беше по лек и закрачи на горе с последни сили. Пулса в главата му се усили. Чу гласа на баща си:
„Още малко, сине, още малко и ще видим чак Бяло море.”
Най-на края със сетни сили, той се добра до голият връх. Застана на колене с лице към небето и извика:
- Това е в сърцето ми, татко, прости и прощавай за всичко!
Най сладкият адреналин сега преливаше в очите му. На устните му изгря отдавна изгубена усмивка. Сега всичко беше под него и той бе над всичко. Не говореше, само гледаше и чувстваше. Последните слънчеви лъчи догаряха в отсрещните планини. Той се видя в залеза, а залеза се настани в сърцето му…
Край