Верижна реакция
…
з. Карел, Септември 2019.
В малката дневна на заслона беше пълно с хора, раници и концентриран човешки устрем. Докато преглъщах чая си от разтопен сняг, болката в главата ми ставаше все по-нетърпима.
– Трябва да се хидратираш. Нищо не си изпила днес. Пий! – Казано с тон, който не търпеше възражение, той ми подаде течността, събрана от дъното на голямата тенджера, в която плуваше Бог знае какво.
– Искам да спя – измрънках под носа си и се оттеглих към спалното помещения. След близо седмица, прекарана в прогизналия къмпинг в очакване за хубава прогноза, възможността да не спя върху земята, ми се струваше все по-желана. Страхът ми от високо ми се усмихваше иронично с отреденото ми на втория етаж легло. С известна несигурност и не особено изразена решимост, успях да се кача. „То, ако на едно легло не може да се качиш, къде си тръгнала“, пошегувах се със себе си. Време за шеги обаче нямаше, тъй като тръгването ни беше след по-малко от 4 часа. Болката в главата ми ставаше все по-пулсираща, а човекът на съседното легло далеч не дишаше в синхрон с нея. Затискайки глава с възглавницата си, се опитвах да се потопя в тишината на мислите си, където не беше кой знае колко тихо. Истерията надвикваше здравия ми разум в печалната равносметка. „Живях каквото живях. Това беше. Утре сигурно ще полетя в някоя бездна и устремът на човешкия дух ще срещне твърдостта на безмилостната скала“. Неуместният ми патос ме правеше да изглеждам още по-нелепа в собствени си очи. „Как въобще се озовах тук“, зададох си въпроса на ум и затиснах главата си още по-силно.
– Време е. Ставай – чух го да казва и сънено изпълних командата. След което незабележимо се слях с околните, които закусваха и бързаха да излязат. Вероятно казармите едно време са изглеждали точно така. Десетки мъже, мобилизирани от вътрешната си амбиция да премерят сили и да победят каквото имат да побеждават в себе си, покорявайки каквото е пред тях, редяха инвентар, пристягаха връзките на обувките си и по двама се изгубваха в мрака на нощта. Една армия, атакуваща в отделни свръзки, готова да премери сили с гигантския силует отпред.
– Да, да, ще го изпия цялото. Отново с гримаса преглъщах, давайки си сметка, че скоро ще дойде и моят ред, без да съм осъзнала още, че ред няма. Ако си нерешителен и неуверен, потокът минава през теб. Ако си бавен и разколебан, времето минава покрай теб. И в двата случая си губещ.
…
гр. София, май 2018.
– Защо шоколадът е с такава форма? – безгрижно любопитствах, преглъщайки какаовата маса.
– Има връх в Алпите, който изглежда точно така.
Почудено повдигнах вежди и без да го изчакам да довърши, бях написала в гугъл „връх Тоблерон“. Засрамено установих, че върхът не се казва така, и набързо прочетох колко е висок.
– Мечта ми е. Някой ден ще се кача не него – побърза да уточни той. Мащабът на женското ми възприятие намери това за много смело и бързо забрави за погълнатите калории.
Шоколад на трета среща, купен набързо от денонощно магазинче и подарен с усмивка. Слабото ми място. Усмивката на мъж със сини очи и шоколад – ендорфин и серотонин в големи дози. Оптимистично начало. Безлична среда. И предвидим край. Набързо архивирани спомени в папка „Бивши гаджета“, със забележка „по възможност не си спомняй, да ти е за урок“. Верижна реакция на самотата. Не им се беше получило. Той срещна мен. Не ни се получи. И той продължи да търси друга. Наранявахме (се). Забравяхме (се). Продължавахме напред (сами). Търсехме това, което ни липсваше и все повече липсвахме на себе си. „Как може да си близък с някой друг, когато си далеч от себе си“ бях прочела наскоро някъде. Как може да си близък със себе си, когато отричаш близостта и с другите?
От кратката ни среща остана единствено неговата мечта, която тайно откраднах и превърнах в своя. „Ще се кача на върха преди него. Да му е за урок“.
…
Италианският ръб на Матерхорн, септември 2019 г.
Слънцето изгряваше на единия хоризонт, докато луната залязваше на другия. Вече бях изгубила една от битките със странично разположено корабно въже и увиснала безпомощно на осигуровката, бях приела, че нямам власт над нищо. Държах веригите и въжетата и просто приемах всеки извоюван метър нагоре. Не се радвах. Колкото толкова. Бавно напредвахме, докато всички останали свръзки не минаха пред нас. Бяхме последни и бавно губехме битката с каменната маса пред себе си.
– Часът е 10. Трябва да се откажеш. С това темпо няма да успеем да стигнем и да се върнем.
Суровото му лице ме гледаше изпитателно.
– Обърни се и виж поне докъде си стигнала. Едва ли някога ще се върнеш пак тук.
Болката в главата ми постепенно се измести към гърдите ми, където бях приютила открадната мечта и която старателно обгрижвах последните месеци. Мечтата ми умираше. Следваха най-трудните участъци, а аз нямах сили за нищо повече освен да й обещая, че ще се върна тук след 1 година.
– Погледни ме, искам да те снимам, да знаеш докъде си стигнала.
– Няма. Ще се върна тук и ще се кача до горе, казах през зъби, докато реанимирах мечтата си и помагах да диша отново.
– Имаш ли сили да продължиш – алпийският ми водач ми даваше последна възможност.
– Да.
Времето напредваше. Другите свръзки вече се връщаха, а аз и поставената ми на командно дишане мечта бавно пълзяхме нагоре.
…
Гр. София, година по-рано, залата за катерене.
Три метра над земята инструкторът ми обяснява как трябва да се пусна и да се доверя на осигурителното въже. Обяснява ми го за стотен път и аз за стотен път отказвам. Вкопчена в хватките, отказвам да му се доверя и да повярвам на обещанието му, че всичко ще бъде наред. Чувството ми за самосъхранение крещи и се ужасява при мисълта да загуби контрол. „Ами, ако падна? Ако се нараня?“ Убеждавам се, че границите са хубаво нещо, защото ни предпазват, но и бързо след това си давам сметка, че единственият шанс човек да израсне и да надскочи себе си е да разшири собствените си хоризонти, разширявайки граничната си зона на сигурност. Свободно падане в неизвестното и рискът от съприкосновение с непознатото. Необходимостта да се довериш и да приемеш, че животът ти е в ръцете на друг някой. Крехката ни уязвимост на смъртни страхливци в остро съприкосновение с устремения човешки дух. Постижимото отвъд и метрите, които освен нагоре, са и навътре в собственото ни лично познание за постигнатото. Струва ли си да поемеш риска?
Да умреш?
Да обичаш?
Да мечтаеш?
…
Матерхорн, 4478 метра, 14.09.2019, 12:20
Това е. Връх. И сбъдната ми мечта, която летеше надолу в бездната. Дори не успях да се сбогувам с нея. Остави ме, заета със сълзите ми на радост, и скочи без мен. Освободи се от контрола ми и самоубийствено полетя надолу, за да се изгуби в нищото и да възкръсне в душата на друго момиче, на което момче ще подари шоколад в някоя топла майска вечер в нова верижна реакция.
(Верижна реакция на любовта)
Този път без скоби.
…