– Ели… чакай де! Къде си се разбързала?!
Косьо си би един въображаем шамар, че пак ѝ се поведе по акъла. Слънцето вече опърляше скалпа му, а пътеката устремно се катереше между чукарите, суха и прашна. Той избърса поредния литър пот от челото си и, пухтейки, се запрепъва след сестра си.
– Извинявай… Забравих, че по цял ден не си вдигаш задника от бюрото! – подвикна Елица през рамо, без да забави крачка.
Косьо най-накрая я настигна сред рехава борова горичка и я дръпна за раницата.
– Край, почивка! Дъх не ми остана!
Тя направи гримаса, но все пак смъкна 60-литровото чудо от гърба си и се облегна на едно дърво. Косьо с въздишка метна и своята раница на тревата, просна се до нея и я пъхна под главата си вместо възглавница.
– Та къде каза, че отиваме?
Ели завъртя очи.
– Нали ти обясних, до върха!
– И кой е тоя измислен връх? Даже на картата го няма!
– Имало го, нямало го, голяма работа! „Чула“ му викат местните. Хижарят каза, че бил труден… Предизвикателство, така го нарече. Горе се завихряли ветровете и вечно било лошо времето.
Косьо я изгледа изпод вежди.
– И ти затова реши и мен да помъкнеш? Ама, Ели…
– Стига де, брат ми, малко ветрец добре ще ни дойде. – Тя взе да си вее с ръка и се ухили замечтано. – Помниш ли каква буря ни застигна на Вихрен? Щом след нея оцеляхме…
– Помня, ами. И коляното ми помни как се подхлъзнах на Кончето… – Той намусено разтри лявото си коляно. При слизанията задължително усещаше иглите. При по-дългите – свредела.
Ели вдигна една шишарка и я запрати по него.
– Я каква черна станция си станал… А едно време не можех да ти смогна на темпото! – Тя грабна раницата си и я метна на гръб с такава лекота, сякаш не носеше вътре половин къмпинг и провизии за две седмици напред. – Хайде, тръгваме!
Той изпъшка, но побърза да я настигне.
– Ей, Ели… А защо тая пътека няма маркировка?
– Ти пък, ще се оправим и така… В хижата ми обясниха. Все нагоре и това е!
* * *
Час по-късно все така пълзяха „нагоре“, пътеката лъкатушеше между скали и храсталаци, а върхът никакъв не се виждаше. Сянка – също. Косьо отдавна беше захвърлил тениската и му се щеше и кожата да си свали.
– На това ли му викаш живописна разходка? Камъни и буреняк! Поне една рекичка да имаше…
– Ама си мрънкало… Ей там влизаме в гората, виж!
Да му се не види, права беше. По края на склона, вдясно, изникнаха мечтаните дебели стволове и гъсти корони. Косьо изпъшка облекчено и вдигна темпото, развивайки скорост на слънчасал охлюв.
Когато най-после се шмугнаха в гората, сякаш попаднаха в друг свят. Клоните на дърветата образуваха плътен навес, който слънчевите лъчи не успяваха да пробият. Мъх беше завзел дънерите и температурата изведнъж спадна с десетина градуса.
– Най-накрая… блаженство! – Косьо се канеше да се тръшне върху мекото килимче от бръшлян и да не мръдне поне час-два, но забеляза, че Ели се озърта смръщено наоколо. – Какво има?
– Не съм сигурна… – Присвила очи, тя въртеше глава ту насам, ту нататък. – Чуваш ли го?
Той се заслуша.
– Кое, кълвача ли? И кос май чувам, ако…
Тя припряно махна с ръка.
– Остави ги птиците. Прилича на… шепот?
Косьо я зяпна. Май не само него го беше напекло слънцето.
Ели обаче продължи да се оглежда. Накрая просто се мушна между дърветата.
– Оттук дойде, струва ми се.
– Ели, къде хукна? Пътеката…
Тя обаче не го слушаше. Забила поглед напред, все по-уверено навлизаше в гората. Какво я прихващаше?! Винаги си е била шантава и авантюристка, но…
Той събра малкото си останали сили и с няколко скока я настигна.
– Ей, къде така? Гора е това, не може…
– Шшшт! – скастри го тя, но като че ли беше изгубила унесеното си изражение. – Да му се не види, вече не го чувам… – Изведнъж се огледа и май чак сега забеляза, че са насред нищото. Тръсна глава. – Извинявай, стори ми се, че… Както и да е. Друго си е на хладно в гората, а? – И тя взе да си подсвирква и се върна на пътеката, сякаш нищо не е било.
Косьо само вдигна рамене и я последва.
* * *
– Да се връщаме вече, а?
Струваше му се, че цяла вечност драпат между дърветата, а всъщност бяха минали… Той изумено почука дисплея на телефона си. Само четирийсет и пет минути? Тогава забеляза индикатора горе.
– Ей, ти имаш ли обхват?
Ели дори не си погледна телефона.
– Щом ти нямаш, едва ли…
– Лоша работа.
– Стига, все ще оцелееш час-два без Фейсбук.
– Елицо! А като се изгубим в тоя пущинак, как ще повикаме помощ?
Тя прихна.
– И защо да се губим? Следваме си пътеката и това е. А и горе на върха пак ще хванем сигнал, тук явно сме между два склона.
Той само изсумтя и спря да си закопчае суетшърта. Даже не помнеше кога го е навлякъл… Как изведнъж стана толкова студено?!
Ели пак беше няколко крачки пред него, пъхнала слушалка в едното ухо, и си припяваше. Още си беше по раираната тениска, с която тръгна. Кипеше му кръвта на това момиче!
Тя внезапно спря толкова рязко, че слушалката се изхлузи от ухото ѝ. За втори път Косьо я видя да се мръщи.
– Пак ли взеха да те викат призраците?
– Много смешно… Виж, пътеката се разклонява.
Така си беше. Единият ръкав цепеше право нагоре, другият явно предлагаше по-обиколен маршрут. Тя вдигна рамене и сви по стръмния.
– А, не си познала!
– Стига, колкото по-бързо стигнем, толкова по-скоро ще си починем, нали? – Тя му се ухили. – Хайде, горе ще те черпя един сандвич.
– Елицо, аз правих сандвичите!
– Да не беше давал аз да ги нося… – И тя хукна по почти отвесното разклонение така пъргаво, сякаш водеше надолу, а не нагоре по склона.
Той запухтя след нея и скоро превалиха билото… само за да установят, че пътеката продължава надолу и после изкачва следващия хълм.
– Край, писна ми! Дай да обявим това тук за върха и готово!
Ели поклати глава.
– Стига мрънка, сега има слизане, ще си починеш! – И тя заприпка надолу, без да дочака коментара му за слизанията, подхлъзванията и колената.
Успяха някак да се доберат до подножието без инциденти, но там ги чакаше нова изненада.
– Мътните го взели, каква е тая мъгла посред лято?! – Косьо хвана сестра си за лакътя и я задърпя обратно. – Ели, да се връщаме. В тая мътилка ни пътека се вижда…
– Ни дяволи. – Тя се ухили. – Татко щеше да те скъса от подигравки, Константине, ако знаеше как подвиваш опашка заради някаква си мъгла.
Това вече здравата го ядоса.
– Абе момиче, ти новини не следиш ли? Всеки ден изчезва по някой в планината, щото е решил като тебе, че е голям тарикат, и к’во ще се плаши от „някаква си мъгла“. Това ли искаш да пише утре по вестниците, „Два комплекта оглозгани кокали намерени в Балкана. Заблудени туристи свършили като храна на вълците.“
– Къде тука вълци бе, брат ми, да не си чел пак „Белия зъб“?
– Добре, може и мечки…
– То и мечки няма. А и мечките не ядат хора.
– Не ядат, не ядат, ама като нищо ще ти ударят една лапа, че да ти вземат сандвичите… Я дай за всеки случай да ги изпреварим. – И той отвори ципа и взе да ровичка в раницата ѝ.
– Чакай бе, ще натрошиш шоколадите…
– Ааа, кога си сложила шоколади, без да те усетя? – Той затършува още по-усърдно.
– Да бе, да ти кажа, че да ги опаткаш още във влака. Айде, от мен да мине – дръж…
Натъпкал уста с шоколад, Косьо за момент забрави и мъгла, и вълци, и мечки, и колена. Сладкото вълшебство галеше небцето му и той притвори доволно очи и си представи, че е на топло вкъщи, пред компютъра, гледа си новия епизод на „Вещерът“ и…
Изведнъж в гората прокънтя писък.
Косьо моментално отвори очи и изпусна шоколада. Последното недоядено блокче едва не падна от устата му в тревата.
В краката му лежеше раницата на Ели, с отворен цип, от който стърчеше пликът със сандвичите. Сестра му обаче не се виждаше никаква.
– Елиии!
– Ииии! – присмя му се ехото.
Да е отишла да пикае, без да му се обади? Малко вероятно, в тая мъгла… Косьо потръпна. Беше станала толкова гъста, че едва виждаше на два пръста от носа си. Включи фенерчето на телефона и се опита да огледа наоколо – полза никаква. Ама и тя, да хукне така без раницата си! Сега той ли се очакваше да ѝ я носи?!
Реши да ѝ звънне, обаче обхвата още никакъв го нямаше. 14:48 ч. Сега вече взе да се паникьосва лекичко. Бяха тръгнали от хижата към десет и нещо. Вървели са над 4 часа, само за да се забият насред нищото?! Какъв ти връх, бяха в гънката между два хълма.
– Елиии!
Нищо. Трескаво се помъчи да си спомни какво се прави при изгубване в планината. Стой на място… Невъзможно, трябваше да открие лудата си сестра. Опитай да се ориентираш… Отвори приложението с картата на телефона. Тя взе да се зарежда, зарежда… и екранът угасна. Той почука по дисплея, натисна бутона за включване – нищо. Стига бе, сутринта батерията беше пълна. Скапани джаджи, точно когато ти трябват…
Метна телефона в раницата и почна да обикаля в кръг, като всеки път леко го разширяваше. Вика до прегракване, но Елица сякаш беше потънала в земята.
– Да не е пропаднала вярно в някоя урва? Леле, само да я намеря, такова конско ще ѝ дръпна… – Косьо даже не се усети, че си говори сам.
След още няколко безплодни обиколки реши, че няма смисъл. Трябваше да се върне, да потърси помощ. Спасители с кучета… Мъглата нямаше да им попречи да я подушат. Ами раницата ѝ? Извади отвътре червен дъждобран и го завърза на долния клон на дебело дърво, а самата раница закрепи на разклонение по-нагоре. Уж да не я стигнат животните… а Ели, ако се върне, да си я намери.
Опита се да открие пътеката, по която бяха дошли, но мъглата беше гъста и лепкава като боза. Все пак реши, че има най-обща представа за вярната посока, и закрачи натам. Катери се, препъва се, издра си ръцете, докато се ловеше за корени и храсти – толкова ли стръмен беше тоя склон?! – и най-накрая превали билото. Пустата мъгла се разсея… и далеч от другата страна мерна червен покрив. Хижата? Да, тя трябва да беше – натам гората свършваше и почваха сипеи, и чак около къщичката пак се виждаха борчета.
Запрепуска надолу по склона с най-високата скорост, която му позволяваха теренът и разбитото коляно. Свределът скоро взе да се забива неумолимо при всяка крачка, но Косьо не му обръщаше внимание. Ели… Трябваше му помощ, за да намери Ели!
Докато стигне до хижата, слънцето се беше спуснало съвсем ниско. Последните метри мина на бегом и заблъска с все сили по вратата.
– Ехо… отворете! Има ли… някой?
Най-накрая чу звука от ключ и тежката врата се отмести едва-едва. През процепа надникна побеляло старче.
– Какво има, момче? Що щещ по туй време тука?
Косьо още се задъхваше от шеметното спускане.
– Аз… Сестра ми… Върха…
Старецът взе да клати глава.
– Чула ли сте катерили? Ей, ама що ви е трябвало да си навличате беля?
– Тя се изгуби… Аз… за секунда затворих очи и… – Погледът на Косьо трескаво шареше по стареца, вратата, къщата… Мозъкът му даваше на късо.
– У мъглата се оплетохте, нали? Пууу, жалко за момичето…
Косьо се ококори срещу дядката. Какви ги плещеше?
– Трябва ми телефон… Да звънна на спасителите… Батерията ми падна…
Старецът само продължаваше да клати глава.
– Няма смисъл, момче. Той, върхът… Зачулил я е, и толкоз. Повече няма да я видиш.
На Косьо взе да му кипва. Най-накрая дишането му се беше пооправило, и изригна срещу старчока:
– Какви ги говориш бе, зачулил я бил? Сестра ми се изгуби в мъглата, трябват спасители, кучета… Размърдай се!
Оня не помръдна.
– Не ме слушаш. Което момиче си е харесал върхът, там е останало. Той ги подмамва, говори им…
Косьо едва не се нахвърли върху лудия старец. Върхът им говорел?! Що за безумия? Телефон, трябваше му телефон…
– Хижарят не е ли вътре? Трябва ми телефон!
Старчето пак заклати глава.
– До града слезнаха, утре вечер ги чакам. Телефон тука няма. Ама ти влез, де…
Косьо не го слушаше. Свали раницата от гърба си и трескаво взе да рови в предния джоб. Наоколо се смрачаваше. След час-два щеше да е съвсем тъмно…
Челникът! Най-сетне го намери и го закрепи на челото си. Нахлупи отгоре качулката, захвърли раницата и хукна обратно.
– Чао, дядка! Отивам да намеря сестра ми! Ще накарам скапания връх да ми я върне!
Сам не знаеше какъв дявол се е вселил в него. Сутринта пъшкаше и едва креташе по баира, а сега краката му сякаш отскачаха от трамплини. Вечерта беше светла, безоблачна, и дори след като се стъмни напълно, се оправяше само на лунната светлина. Щом хлътна в гората обаче… изведнъж го обгърна пълен мрак, и студ, и страх, прииска му се да побегне обратно. С треперещи пръсти заопипва челника, едвам уцели копчето. Светлият лъч с мъка разкъса чернилката наоколо. Дърветата взеха да кършат клони над главата му, да плющят с листа, а в короните им вятърът виеше, свистеше и сякаш нареждаше:
– Махай се! Махай се! Махай се!
„По дяволите, полудявам – тръсна глава Косьо. – Щом оня старик и мене е заразил с бръщолевенето си.“
Той продължи да се катери, нагоре и все по-нагоре, стигна разклона на пътеката и пое право към билото. Вятърът се усили, разфуча се бясно между клоните, и явно беше довлякъл отнякъде подкрепления. Тук-там между короните се мяркаха тъмни облаци, надвиснали сякаш само на метри над гората.
Не след дълго едри, тежки капки дъжд заблъскаха сърдито по листака, и колкото и плътна да беше зеленината, Косьо само за минути подгизна целият. Зъбите му затракаха, ръцете се разтрепериха, но продължи да се изкачва упорито.
– Само толкова ли можеш? – изсмя се почти истерично, когато точно над него огромен клон се огъна под тежеста на насъбралата се по листата вода и я лисна във врата му. – Слабак!
В отговор вятърът смъкна качулката му и вдигна в лицето му вихър от шума и пръст. Косьо се захили още по-налудничаво.
– Леле, колко ме уплаши жалката ти буричка! Върни ми сестрата, копеле!
Сега вятърът сякаш се изсмя между клоните и отдалеч прозвуча глухо:
– Тя е моя! Моя! Моя!
– Не си познал! Ще я намеря, и тогава…
Косьо превали билото и хукна безогледно надолу. Камъни се свличаха и търкаляха под обувките му, поточета шуртяха по склона и току му препречваха пътя, пелена от дъжд не му позволявяше да вижда дори кръга от светлина, хвърлян от челника. Някак стигна до долу… и спря. Ами сега? Как да търси Ели?
Понечи да я извика, но вятърът отнасяше думите, още преди да са излезли от устата му.
– Проклет да си! – кресна Косьо на пороя. – Какво искаш?!
За миг дъждът сякаш намаля. Дали не беше улучил правилния въпрос?
– Искам си сестрата! – продължи той. – Какво да направя, за да ми я върнеш?
Този път дъждът се усили. Явно нямаше да получи готов отговор.
„Леле, съвсем съм изперкал, говоря си с бурята. Или… с върха? Какви бръмбари ми вкара оня дядка…“
– Компания ли си търсиш? Не ти ли стигат пернатите и зайците, и катериците… и каквото там има по тия гори за компания, ами взимаш и момичета?! Че дай да ти изградим екопътеки, и ще плъзнат толкоз туристи, че мира няма да имаш!
Вятърът нададе такъв печален вой, че Косьо си запуши ушите. Май беше уцелил…
– Това… това всъщност е предупреждение, нали? Да не ти се бъркаме? – Сети се нещо. – Затова няма маркирана пътека до горе, прав ли съм? Всъщност, никаква пътека няма. Всмукваш всички в оная мъгла, мяташ им чула отгоре, и…
Той внезапно млъкна. Дъждът и вятърът бяха утихнали. Въздухът беше свеж, прохладен – и кристално ясен. Кръглият лъч на челника се насочи между дърветата и мерна червено петно. Дъждобранът! Само че не висеше на клона, където го беше окачил, а… тичаше към него!
– Константине, кретен такъв! Къде се дяна?! Цяла вечер те търся из тая гора, разногледа станах!
Червената фурия се хвърли върху гърдите му и го обгърна с ръце, и го стисна така силно, че му изкара въздуха.
– Ели… Ели, той те върна!
Тя рязко го пусна и го отдели от себе си, опита да го погледне в очите, но челникът я заслепи.
– Какви ги плямпаш? Кой ме е върнал? Мъглата май от гората се е пренесла в главата ти…
Косьо обаче поклати глава.
– Върхът… Прав бях. Беше послание. Ели, ти нали имаше една съквартирантка еколожка… Трябва да го обявим за защитена територия, за резерват! Да не идват случайни хора…
– Че то и така никой не идва в тоя пущинак! И откъде се взе тъпата мъгла… Да му се не знае, не успяхме да го изкачим! Косе, да опитаме пак утре, а? По прогноза го дават ясно и…
– Елицо, ще млъкнеш ли за пет минути! Тоя връх не обича катерачи, чу ли? Не ще да го безпокоят…
Ели се опули и се почука по слепоочието.
– Брат ми, къде си заряза дъждобрана? Съвсем ти се е разкиснал мозъкът…
Той театрално вдигна ръце.
– Не ми вярвай, твоя си работа! Да бях те оставил да се луташ в бурята след ония призрачни гласове! Що ми беше да те спасявам!
Тя го тупна по рамото.
– Ти мене ли, бе? Аз теб спасих, заплес такъв! Блееше и беше тръгнал право към пропастта…
– Каква пропаст, нали сме долу, между двата склона?
– Бе казвам ти, има пропаст, за едната бройка и аз да хлътна вътре – все ми се струваше, че оттам ме викаш. От гадния вятър ще да е било… Тъкмо бях на ръба и нещо проблесна, обърнах се и ти видях челника… Само слушалките ми изхвръчаха надолу. Луд късмет, ти казвам!
Косьо вече не я слушаше. Втурна се в посоката, от която беше дошла.
– Чакай бе, нали ти казах! Ще се хлъзнеш и… – Чуваше виковете ѝ зад гърба си, но не спря. Подтичваше между дърветата…
Усети как Ели го настига и го сграбчва за ръката. Извърна се. Беше пребледняла и цялата трепереше.
– Косе… Кълна се, тука преди малко склонът свършваше, като отрязан… Явно ми се е сторило, заради дъжда, и…
Той я прегърна през раменете.
– Той това е искал да видиш… Обича да плаши хората. Сега вярваш ли ми? Нали… Нали няма да го притесняваме повече?
Тя само се притисна още по-силно към него. Видя как ръката ѝ се стрелва към ухото, където вечно беше пъхната слушалката.
– Косе… Остана ли от оня шоколад? Добре ще ми дойде…