„– Коя ли е тя ?“ – през цялото време откакто пристигна на базов лагер Ангел се питаше все този въпрос. Тази мисъл на излизаше от главата му, отекваше заедно със стъпките, които правеше, докато изкачваше скалистите склонове. Това не му даваше никакво спокойствие. Забеляза я да стои на ледника за първи път една нощ, когато тъмнината се беше спуснала над планината. Открояваше се на фона на прозрачния лед, и просто седеше безмълвно и гледаше към него, без да се притеснява. От втренчения поглед, който му бе отправила, забеляза, че тя имаше красиви изумрудено дълбоки очи. От момента в който я видя, тя живееше в съзнанието му. Снегът попиваше тъмните воали, които нощта разположи и постели над меките преспи. На базовия лагер отново валя сняг, и преспите образуваха солидна колона. Ангел правеше своята аклиматизация на една от любимите си планини Манаслу. Следващите дни, когато тръгваше към Лагер 1, и после се връщаше обратно до палатката на базов лагер, вече трети път я виждаше да стои на скалната височина по пътя, който си проправяше, за да върви нагоре. Все така безмълвна и красива в своята белота. Силует на жена с дълги кафеникаво-червеникави коси, облечена в дълга бяла рокля, от ефирна дантела, с изящни бродирани цветя, която с прозрачният си блясък се сливаше със навалялите партини. Фигурата й изглеждаше толкова въздушна и лека, сякаш не се намирашв в пространството и не стъпваше на земята. Ангел беше решил да я заговори. Една сутрин в която той се изкачваше, той видя, че отново стои на тази височина.
– Коя си ти ? – този път той зададе директно този въпрос, породен от мисълта, която го преследваше.
– Коя съм аз ли ? Душата на планината съм, името ми е Естир. Наблюдавам те от известно време- отговори жената.
– Душата на планината? – учудено добави Ангел. В тези минути започна да се пита, дали това е истина, дали няма халюцинации от височината, дали това видение е истинско, защото тя наистина бе едно видение. – Защо ме наблюдаваш ? Усещах те…
някак – продължи той.
– Да, душата, не се учудвай. Тази, която живее в нея и диша, защото тя е жива, има ритъм и сърце. Аз съм част от нея, нейният пулс, който отмерват ударите на сърцето й. Понякога, когато ми е скучно излизам, и наблюдавам алпинистите, които идват да се изкачват, но не всички, само някои, които са ми интересни и симпатични, или когато усетя, че някой има нужда от помощ, тогава му помагам да направи по-лесно пътя си. Да се ориентира, ако се е изгубил в моята планина. Дори помагам да открият себе си в лабиринта на моите снежни воали. Наблюдавам те, защото те пазя. Бих искала твоя път да бъде лек и успешен, защото си прекрасен човек, не само тук, а и в живота…
Ангел се замисли, дали този разговор е реален, въпреки това му беше любопитно, и в този момент взе решение, че ще провери след това.
– Интересно… откога се появяваш тук?- попита Ангел внимателно.
– Истината е, че аз съм тук от векове…годините ми са толкова, почти колкото тези на планината. – усмихна се дяволито жената, отмятайки дългите си чупливи коси от рамената назад. Роклята й се раздвижи, и воалите й потънаха в снега.
– С какво могат да ти бъдат интересни алпинистите ? – Ангел се вглеждаше в нея като се стремеше да прецени, доколко вижда нещо истинско в нея. Но странното е, че тя си бе напълно истинска, цяла и завършена жена от плът и кръв, която разговаряше с него. И в същото време…знаеше, че е видение.
– Интересни са ми само някои, както казах.Това са тези, в които прочитам смелост, честност и усет за уважение и любов към моята душа. Някои идват тук, стъпват по склоновете на моята душа все едно ме смачкват, и замърсяват с алчни мисли, но тогава усещам само неистово желание да стигнат върха, без да изпитват капка уважение и любов към мен, а тези неща винаги мога да почувствам, след като започнат да стъпват наоколо. Всъщност алпинистите са почти единствените мои гости тук, и чести посетители – отговори Естир и вдигна с ръце пищната си рокля на етажи от изящни нежни дантели на множество пръснати воали.
– Мога да го почувствам, защото моята душа е кристална, и всяка мисъл се вплита в тази чиста енергия от сребърни частици, която аз притежавам. Душата ми може да се разпръсне на хиляди ледени кристалчета, ако бъде наранена и стъпкана от неблагодарници, но такива се наказват, разбира се…лесно намират смъртта си – допълни тя.
Наклони глава надолу и дългата й коса затанцува върху гърдите й. Кожата й бе с цвят на порцелан, толкова съвършена почти като снежните склонове. Раздвижи се с идеята да се премести на по-удобно място на ледника, но тогава се подхлъзна, и замалко щеше да падне, ако не се подпря на ръката на Ангел. Той инстинктивно я хвана, когато тя политаше към земята. Когато я вдигна нагоре, погледите им се срещнаха, потънаха в синевата, и сякаш наистина усети нейната душа. Гледаха се като хипнотизирани, и не можеха да откъснат поглед един от друг. Нейните зелени езера бяха като спокойна стихия, като елексир на вечността. Беше най-магнетичната жена, която бе срещал. Сякаш се сливаше с нейния порив. Този порив, който се появи от тази безкрайна белота, сякаш слята с вечността наистина, която нямаше никакви граници.
– Ще тръгвам – смутено промълви тя. И докато го изричаше просто изчезна сред безкрайната белота и тишината, без да каже нищо повече. По скоро се изпари в преспите.
Втората седмица в която Ангел пребиваваше на планината вече течеше, но той реши да отскочи до Катманду, и да потърси някой монах, на който да разкаже видението си.
Не му се слизаше точно сега обратно към града, но трябваше да го направи, за да търси отговор на своето видение. В този ден, Катманду беше повече от оживен. Ангел се сля със шумотевицата и сравнително бързо стигна до Будханат. Манастир, в който се надяваше да открие някакъв отговор, или поне обяснение. Сините очи на Буда го гледаха някак загрижено от върха на купола. Молитвените флагчета се поклащаха леко от вятъра. Той влезе вътре и започна да разговаря с първия монах, който срещна.
– Здравейте, може ли да ми отделите няколко минути, за да ви разкажа нещо необичайно за мен ? – заговори го Ангел.
– Разбира се, сега имам няколко минути. Ще ви изслушам. – монахът се обърна към него и отговори учтиво.
– Знаете ли, дойдох тук, за да изкача Манаслу, вашата красива планина. В момента съм в процеса на аклиматизация, и когато започнах да се изкачвам и слизам по склоновете на ледника, няколко пъти срещам една жена. Странна жена, цялата в бяло, появяваше ми се като видение, дори си мислех, че получавам халюцинации, с дълги кафяво-червеникави коси, и дълбоки зелени очи.Странното е, че се появява и изчезва сякаш от нищото. Само това е доказателство, че тя е илюзия. Последният път дори успях да разговарям с нея замалко, каза ми, че е самата Душа на планината. Наистина изглеждаше толкова светла и ярка, сякаш самата тя бе излята от прозрачен кристал откъснат от глетчера на планината. Коя е, знаете ли ? – Ангел спря и зачака отговор, гледайки монаха с нетърпение и надежда.
Монахът се оживи. Погледна Ангел и каза:
– Дааа…всъщност тук има много божества, които се почитат, но трябва да й вярваш, че наистина е Душата на планината. Чувал съм и други да разказват, че се появява само на избрани горе в планината и се представяла със същото име, и изглеждала по същия начин, който ми описа. Вярва се от алпинистите, които са споделяли помежду си, че това е духа на починала жена, загинала под върха на Манаслу. Избрани, които са я видели после намират хармонията в себе си, ако са я търсили, и ако вътрешно са изпитвали тази необходимост за хармония, а Душата на планината чува всяка човешко сърце, стъпило на нейната територия. Вероятно тя е чула твоите молитви, и твоите желания, емоционална необходимост, и щом е прочела твоите мисли, вероятно вече изпълнява копнежите и потребностите ти. Това по- скоро не е легенда, но се вярва, че е така…
– Първоначално внезапното й появяване ме изненада, но после реших, че трябва да разбера нещо повече за нея. Тя също каза нещо подобно, че се появява само на избрани.
Ще се радвам, ако това, което научих е вярно,… не че не ви вярвам, но казвате, че изпълнява желания…ето, това сега ще предстои да проверя, и ще е нещо необичайно.
Благодаря много за отделените минути, ще потеглям обратно към планината. – затвори бързо темата Ангел.
– Радвам се, ако съм бил полезен- допълни монаха и се поклони. – И аз ще вървя, дано имате успех с върха.
Тръгна Ангел обратно по пътя си, след този разговор. Пред манастира се размина със група туристи, една от жените изпусна раницата си, блъскайки се в него.
Ангел я вдигна и когато погледна жената, остана повече от изненадан, и направо онемя. Жената, която си бе изпуснала раницата, изцяло приличаше на жената в планината. Косите, лицето, очите, кожата…тези изумрудени очи, които нямаше как да забрави. „Това е невъзможно“, помисли си той в този момент. Сега тя беше реална. Да, напълно реална. Истинска реалност този път!
– Извинете- каза тя на развален английски. – Не исках да ви притесня така. Днес съм тук на обиколка, но от утре ще ходя на базовия лагер на Манаслу. Няма да изкачвам планината, но ми бе мечта да я видя отблизо.
– Не, няма проблем- отвърна също на английски Ангел, като й подаваше раницата. – Може да се видим там, аз обаче ще направя опит да го изкача.
– Това е хубаво – усмихна се тя, – тогава ще се радвам да се видим там, ако се засечем. Приятно ми бе да се срещнем. Впрочем как е името ви ?
– Ангел – отвърна той. – Приятно ми е – допълни, като си подаде ръката.
– Естир – усмихна се в отговор жената, като отвърна на жеста.
„Това е невъзможно, сега и името съвпада с това на жената- видение от планината“, помисли си веднага Ангел.“ Има нещо странно и изумително, но още не разбирам какво е то“, продължаваше да разнищва в мислите си всичко.
Двамата не се засякоха на базовия лагер, но той бързаше да навакса пропуснатото и реши, че тръгва към следващите лагери и своята цел.
Ангел се изкачваше бавно, а натрупалия сняг весело хрупкаше под котките. Мислеше постепенно да мине към горните лагери, и ако има подходящо време да атакува върха. Дните и нощите се преливаха в съзнанието му, между реалност и илюзия. В тази безкрайна пустош границите се размиваха, сякаш имаше отворени врати на времето в скалите, за които той не подозираше и не допускаше, че е възможно да се случат, а от тях излизаха видения и призраци, които обсебваха мислите му. Докато се изкачваше към Лагер 2, сред извисяващите се релефни силуети, Естир отново се появи пред него. Илюзията се появи от необятните белоти, някъде между двете граници, които Ангел възприемаше и почти не различаваше от първата среща с тайнствената жена.
Границите приличаха на нещо като сладък кошмар, и всъщото време като сън пълен с красота и загадъчно изкушение. Силна съблазън на която искаше да се поддаде, искаше да потъне и да се обгърне от снежните й воали. Чувстваше се объркан, границите на тези врати, сякаш бяха истински само в зениците на опияняващия го поглед…нейния поглед, който го следваше.
– Защо толкова се изненада ? – попита тя.
– На кое да съм се изненадал ? – зачуди се Ангел.
– На това, че срещна моята двойничка, нали ?- примигваше с насмешка тя, а това явно й бе забавно.
– Естир, ти откъде знаеш за нея ? – остана изумен Ангел.
– Знам всичко свързано с душата на човек. Тази среща не ти е случайна, сам ще се убедиш в това. Но няма повече да издавам тайните на вселената.
След тези думи Естир отново изчезна, както изчезваше обикновено. Ангел се прибра се в палатката и после почти цяла нощ не можа да заспи. Преследваха го нейните малахитени очи, тази ефирна бяла безбрежност…постепенно се настаняваше в съзнанието и сърцето му. Така прекара поредната нощ, в мисли за нея. Дали не се бе влюбил в едно бяло видение ? Тази мисъл започна да го измъчва. На следващия ден рано сутринта бе отпочинал и с бодри крачки в дълбокия сняг запристъпва към горните лагери. Мислеше да остане на лагер 4, колкото е необходимо, за да изчака подходящо време за върха. След пет дни престой в една ледена сутрин успешно достигна до върха. Щастието от достигнатата цел беше невероятно и изпълваше цялото му същество. Образът на Естир стоеше в мислите му и го следваше до върха. Въпреки че имаше усещането, че върви буквално след неговите стъпки. Слизането му отне също доста време. Когато слезе на базов лагер отново си отпочина една нощ, и след това потегли към града, искаше да се наспи най-после в легло. Отседна в близко селище, което разполагаше с лоджа. Там се отпусна, изкъпа и релаксира истински за няколко дни, за да събере сили за връщането.
Зареден със спомени и емоции от планинското безбрежие, което оставаше най-ярко с образа на енигматичната жена в бели воали, настъпи времето Ангел да отпътува към вкъщи. Не му се тръгваше, но стегнал багажа се намираше вече на летището. Пътниците се подреждаха на своите седалки, той също търсеше своето място с номер 55. Когато го откри, остана за пореден път изумен, на съседното място до неговото до прозореца, стоеше жената, която досущ приличаше на Естир. „Това едва ли е случайност „, си помисли той. Щяха да пътуват заедно, и ето сега имаха възможността да поговорят. „Дали да й разкажа за своето видение ? „, си помисли в този миг Ангел, гледайки замислено в зелените й очи.
„Вероятно още една илюзия, но може би красива…и трябва да се изживее“, такива мисли се въртяха в главата му, сядайки до нея. След няколко минути излетяха.