Мислено прехвърлих списъка с всичко, което според мен е необходимо и би трябвало да съм приготвила за път. Това го правя от момента, в който си затворя раницата си до момента, в който пътуването приключи и отново съм си вкъщи. Мозъкът ми е свикнал да не си вярва и си устройва рутинни проверки. Недоверието ми ме беше накарало да мина всичко още веднъж. Започнах отдолу нагоре за по- лесно: планински обувки, чорапи, термо клин, непропусклив панталон, бельо, четири тениски, полар, торч, ръкавици, термос, дъждобран, шапка, розова перука- не питайте.
А, да. Сложих и Тери Пратчет в джобчето на раницата и с готовност потеглих.
Тутуф- тутуф, тутуф- тутуф. Все едно съм си в България. Изведнъж ме побиха тръпки и ме поля една топлина, едно такова… нали знаете- щастие, ама как да го опише с думи човек. Когато се вълнуваш, 11 часа пътуване никак не те бъркат, дори ти се ще всеки етап от приключението да е колкото се може по- дълъг, за да се забави идването на края. Усмихнах се и се опитах да заспя, обаче в главата ми се преплитаха всички клипчета, снимки, коментари и статии за маршрута, който съм избрала и упорито не пропускаха съня ми. Не че много ми се спеше, ама друго си е да чувстваш, че можеш да владееш емоцията в теб. Примирих се, че не винаги мога да съм господар на чувствата си и се замислих какво ме чака след всичко това. Осъзнах, че след четири дни животът ми ще е различен. След четири дни животът ми ще е различен. След четири дни. Животът ми. Ще е различен. Тежестта на тази мисъл щеше да ми създаде сърцебиене, а стигнеше ли се дотам, сън със сигурност нямаше да има, а трябваше! Сигурно има много видове сърцебиене, обаче мен често ме хваща онова, което по- скоро слага сърцето ти в клетка и започва да го души. Мисля, че някои хора го наричат страх. Реших да приложа единственото лечение, за което аз знам и това е насочването на вниманието към нещо друго- едно судоку после малко Тери Пратчет и вече бях в друг свят.
Може би бях пристигнала? Не знам, но усетих оживление и се събудих. Чува се доволно жужене, все едно съм в театъра и чакам някой да излезе на сцената. Погледнах навън и усетих, че сърцето ми набързо пропусна няколко удара. Спектакълът вече беше започнал, а ние, пътниците, бяхме просто публика в захлас. Влакът свиреше музика за сутринта, а тя танцуваше сякаш за последно. Розови багри се размахваха от червени ветрила, а дами с оранжеви рокли правеха поклон на светло-сини кавалери, чийто цигарен дим изпълваше цялото небе. Не валс, ами огнено танго танцуваха! Е-га-ти гледката!
Нямам търпение да го видя.
Слязох от влака, а сърцето ми беше супернова. Едва се сдържах да не подскачам до хостела. Нямах идея как реших да тръгна сама, но май нямаше значение, щом бях тук.
Имах цял ден на разположение преди утре. Така течеше времето. Преди и след утре.
Нямам търпение да го видя.
Посрещнаха ме с чай, чекирах се и взех стъпалата към стаята през едно- бързах, че имах среща. Планирах да го разгледам от низините, да си помечтая, да си го представя, да говоря с хора, които са го изкачили и да видя дали някой е избрал моя маршрут. Още веднъж прехвърлях съдържанието на раницата- бях взела всичко. Проверих атмосферните условия- шансове за гръмотевични бури. Хм. За всеки друг това би било удивителна, но аз не съм планинар, нито пък човек, който е прекарал достатъчно време в планината, за да знае какво може да означава това. Незнайно как не съм осъзнавала любовта си към планината до съвсем скоро. Ако се чудите защо, то и аз така. Обяснението ми е точно толкова налично, колкото и опитът ми в планината- и двете ги няма. Не ми мина през ума, че трябва да внимавам, все пак бях решила да променя живота си, а това пътешествие беше първата крачка към коренна промяна. Не съществуваше “не”.
Излязох да се разходя. Най- накрая. Реших да разгледам селото, за което бях чела доста и от приказки с непознати разбрах, че е хубаво да се пусна с корабче по езерото, откъдето мога да видя планината. Това ми се стори като нещо, което точно би запълнило времето ми и би разсеяло сърцебиенето, така че го приех с неохота. Гидът говори за легенди, предания и особености на региона. Гранит, гнайс, мрамор, кварц, мъхове, лишеи, скални орли, еднорози, крави, сьомга. Попара от информация. Накъдето се обърнех виждах зелени вълни една зад друга. Едно зелено напомняне за отминала ледникова епоха, оформила така прецизно, така заоблено и гладко всичко наоколо. Няма да се впускам в описание на зеленото, ама беше много истинско зелено. Най- зеленото зелено. Точно тогава, когато бях най- захласната и почти забравила за срещата, в далечината се намираше той. Най- голямото зелено в цяла Великобритания. Бен Невис. Почти винаги покритият в облаци, недействащ вулкан си стоеше и ме гледаше почти надменно. В моя график имахме среща на следващия ден, но виждайки го там в далечината, започвах да се чудя дали графиците ни се припокриваха. 1343-метрова мечта, която се пръкна в главата ми от нищото и която щеше да положи края на един и началото на друг период от моя живот. За Бен бях изработила страхотен план- в четири сутринта тръгвам от 20м надморска височина, тоест от селото, отправям се към връх КМД (Carn Mor Dearg) на 1220м и оттам тръгвам по едно ръбче с дължина около един километър, което свързва КМД и Бен Невис. Ръбчето наподобява нашето Конче, което не бях минавала, тоест нямах идея какво ме чака, но съм чувала, че има ли желание, има и начин, така че нещата бяха под контрол.
Вълнението сигурно е двигателна сила, защото в четири часа само дето не изхвърчах от хостела. Не беше студено, не беше дъждовно и мислено вече бях на върха. Навън беше пълен мрак като изключим няколко звезди в небето и тук- там по две светулки в далечината. В последствие разбрах, че това всъщност бяха овце, чиито очи блестяха от светлината на торча. За момент усетих тревожно чувство от мисълта, че не бях проверила какви диви животни има в тази област на Шотландия, което ме доведе до мисълта, че беше четири сутринта, беше тъмно, бях сама и бях вече в планината. “Окопитих се”, както се казва и продължих напред, защото вярвах, че Бен щеше да ме посрещне гостоприемно. Вървях около час и нещо и вече усещах как светлината бавно си проправяше път из мрака и сякаш пълзейки щеше да ме прегърне и мен. Малко по малко започвах да виждам силуети. Отвсякъде се показваха тъмни сенки, които се сливаха една с друга. Всяка крачка беше нова емоция. Пейзажът се изменяше с всяка секунда, а аз имах честта да съм свидетел. Това беше момент, който кара душата да се рее, да лети, да се преобразява и да преминава под, над, и през цялата тая красота, необятна. Това, което виждах беше лика на свободата. Хълмовете изпълваха сърцето ми с любов и удивление. Ето, още един вид сърцебиене. Чувствах се изпълнена с благодарност, че светлината целува, там където най- хубаво се вижда, образувайки извивки, за които не бих могла да дръзна да си представя. За красотата на Шотландия бях чувала, но това тук беше неземно! Планината течеше, пейзажът се движеше и чак главозамайваше. Погледнех ли пътеката и извитото и тяло някъде напред, нагоре, сякаш времето се забавяше. Точеше се, сякаш спираше. Погледнех ли към хълмовете пък, Вселената се разширяваше, всичко придобиваше други, по- чудовищни размери. Всичко течеше бързо. Как беше възможно на едно и също място, по едно и също време човек да изживява времето по два съвсем различни начина!
Тихичко светлината се настани окончателно около мен, когато се озовах до Мемориалната хижа на Чарлз Инглис Кларк. Toва означаваше, че скоро щях да започвам изкачването. Седнах да хапна, да пийна кафе и да се насладя на огромните скали, които вече почти ме бяха обградили. За първи път видях “пътя”, по който възнамерявах да мина. “Видях” е силно казано, защото аз се намирах доста под този път и бях застанала с лице към отвесна скала, над която се намираше и този мой маршрут. Огледах се и видях реката в далечината. После далечината ми се стори доста далече и сякаш пак всичко се разширяваше, а аз ставах все по- малка и по- малка. Този ефект на поглъщането се засили, когато видях как един облак, бавно, но сигурно слиза от скалата, на която беше моето ръбче. Облакът си се спусна и почти бях сигурна, че си потри двете ръце и издаде онзи звук, който само гаднярите правят. Естествено, мисълта за гръмотевична буря ме раздруса светкавично и първото, което реших да направя в тази критична ситуация е да се обадя на приятел, който в момента се намираше на 3000км от мен- в България, където беше около девет сутринта. Изстрелях информацията набързо, изчаках да ми каже да се махам оттам и затичах надолу. Тичах малко, защото все пак исках да се прибера жива и след известно време, когато планината направи извивка и сякаш блокира облака, започнах да разсъждавам колко съм страхлива и колко ме е срам, че един облак ме изплаши. В Шотландия всеки ден прогнозата е за гръмотевична буря и аз нямаше как да знам, че този облак е бил вестител на подобно явление. Очите ми бяха зачервени от рев, главата ми щеше да се пръсне, а моят приятел се опитваше да ме успокои, че понякога е по- добре човек да е предпазлив и да не прави всичко на всяка цена. Бла- бла. Не го слушах. Бях се провалила. Когато стигнах до мястото, където моята пътека и тази, която беше по- популярна сред туристи се сляха, започнах да виждам хора, които се стремяха нагоре и това още повече наруши душевното ми здраве, защото те също ме виждаха, те ме поздравяваха. Някои от по- приказливите искаха да знаят как е Бен или ми се радваха, че вече се връщам. В продължение на няколко часа трябваше да лъжа хората и себе си, защото ме беше срам да си призная. На тях им беше лесно. Те щяха да следват пътека, която беше по- приветлива от моята и щеше учтиво да ги отведе горе. Така си мислех. Най- ужасният ден в живота ми. Прекарах около седем-осем часа вървене за нищо. Прибрах се в хостела, взех си душ и се обърнах към Тери Пратчет за утеха, но и той не искаше да ми я даде. Не можех да повярвам, че всичко свърши. Толкова не можех да повярвам на това, което се случваше, че направо започнах да се съмнявам и когато се усъмних, започнах да се чудя. Чудех се дали нямаше да мога да опитам пак. Чудейки се заспах и сънувах майка ми, която ми говореше, че ще ме държи за ръка и ще го минем двете. Събудих се изведнъж, погледнах си телефона- 00:17 и станах. Реално погледнато, аз вече знаех пътя. Това е достатъчен аргумент. Часът беше около един, когато затворих вратата след себе си и с друга сила реших да премина през същото. Нищо нямаше да ме изяде- вече знаех, трябваше само да се кача и да сляза от Бен. Оставаше ми още час до хижата, където вчера имах спречкване с облак, когато започна да вали. Духът ми беше толкова нахъсан, че това нямаше как да ми попречи. Пристигането ми на самата хижа беше планирано за около 5 сутринта, когато слънцето щеше да изгрее според Интернет. Това ме караше да се чувствам добре, въпреки повтарящата се прогноза за гръмотевични бури. Имах някакво вътрешно убеждение, че планината е най- ясна сутрин рано и ако ще има буря, то със сигурност няма да е тогава. Едва ли съм го чела някъде, защото не знам кой би написал такава простотия, но това го разбрах щом облаците започнаха да ме прегръщат преди дори да стигна на хижата. Може би тогава осъзнах с пълна сила, че дефакто Слънцето винаги си изгрява, просто понякога е невъзможно да го видиш. За да започна катеренето към първия връх- КМД, трябваше да мина през една река, която на картата изглеждаше като ручейче, но в реалния живот преминаването и доведе до два мокри крака.
На мен до този момент изкачване по 40- градусов наклон в продължение на километър и половина в дъждовно и мъгливо време с мокри крака по огромни, хлъзгави камъни, покрити с мъх, не ми говореше нищо, но скоро осъзнах, че ситуацията, в която се намирам всъщност е опасна и всъщност майка ми не само че нямаше да ме държи за ръка, но и не знаеше къде се намирам. Сериозно обмислях дали да не се върна, но поглеждайки надолу ми се струваше, че това е равностойно на самоубийство, защото имаше един начин да се стигне долу и това беше търкаляне. Няколко сериозни сълзи ме нападнаха и бях толкова ядосана на себе си, че сама се поставих в тази ситуация, която очевидно не бях обмислила. Ей такова сърцебиене досега не бях имала. Границата между смелост и глупост е толкова тънка, че не бях усетила как я бях преминала. Пътека нагоре със сигурност съществуваше, но беше само на картата. Аз се ръководех от “нагоре-надолу” упътване и следях синята точица на моя GPS, като се стремях тази точица да се движи по червената линия, представляваща моята “пътека”. Не знам колко време се оплаквах и сбогувах с близки и приятели, но си спомням, че се запознах доста отблизо с един камък и запомни всяка особеност по повърхността му. Аз виждах няколко камъка пред мен и няколко зад мен. Как бях тръгнала, къде ми беше акъла, защо не бях помислила? В един момент ми писна от мене си и реших, ако ще умирам да е малко по- сериозно. Все пак дори още не бях стигнала до ръбчето! След около тридесет минути на тежко дишане и повтаряне “Ти можеш”, се озовах на върха. Изкачих Еверест- така го преживях. Сърцебиене. Тук си направих първото селфи, тоест чувствах се по-добре. Реших да си угодя преди да се впусна в другия етап на приключението. “Хапнах като за последно” важеше с пълна сила. Сетих се, че съм си сложила розовата перука в раницата, в случай, че имам нужда да се превъплътя в друга личност, от която да черпя смелост, но реших, че съм окей със себе си. Вдишах, издишах и тръгнах. Хубавото беше, че нищо не виждах. Не знаех колко съм нависоко, но пък нямаше шанс да се изгубя, защото следвах тънка пътечка от камъни. Ръкавиците ми бяха платнени, съответно трябваше да ги изстисквам отвреме- навреме. Отляво и отдясно беше бяло, но пък синята точица на картата се приближаваше все повече към Бен Невис и това ме правеше много щастлива. Помислих си колко е странно как човек минава от едно в друго състояние. Преди час се бях приготвила да умирам, а сега съм бях тръгнала към прераждане. Дойде моментът на последното изкачване. Наклонът беше същият и това леко ме развесели. Чувствах се все едно още малко и щях да съм се прибрала вкъщи. Бяха минали около седем часа от тръгването ми. В един момент всичко се изравни и изкачването приключи. Стори ми се странно, че се намирам на огромна площадка и започнах да вървя, наблюдавайки как синята точица се движи към надписа “Бен Невис” на картата. Видях два силуета- хора! Не можех да повярвам, че след всичко, което преживях, виждам хора. Бях забравила, че те съществуват! Отидох при тях, поздравихме се и ги попитах още колко остава до самия връх, на което те отговориха- “Това е върхът.” Това е върхът? Ъм? Не знаех какво да правя, освен да остана насаме със себе си и да преживея и осмисля всичко. Започнах да обикалям и да пипам всичко наоколо. Видях огромна каменна постройка, отбелязваща самия връх. Исках да крещя от радост и гордост. Изтанцувах един бърз, некоординиран танц и седнах да се насладя. Не на гледката- нищо не се виждаше от мъглата. На момента се наслаждавах. Извадих термоса от раницата и изпих най- вълшебното и вкусно кафе, което някога съм опитвала. Вкусът на завършеност. Усмихнато кафе.
Пътят надолу беше болезнен. Заради наклона, коленете ми бяха под постоянно натоварване, но аз си бях обула крила и почти не усещах. Това усещане беше велико. Изкупувах греха си от вчерашната лъжа към всеки един от хората, които се бяха устремили към върха, като им пожелавах искрено и от сърце да изпитат цялата любов, която ме облада там горе. Исках всяко живо същество да изпита това чувство, което аз не мога да опиша. Удовлетвореност, щастие, гордост. Като изключим малките неволи, причинени от глупост, бях доволна от себе си.
Ако можех, щях да лазя, но коленете толкова ме боляха, че не можех да ги сгъвам вече. Предпочетох да ги държа прави и да се клатя, изкачвайки стълбите към стаята. Тръшнах първо раницата, после себе си, затворих очи и се усмихнах. След осем години живот във Великобритания, най- накрая можех спокойно да кажа “довиждане”. Довиждане на осем години адаптация към култура, която вече бях приела за своя. Към хора, чийто начин на живот ми беше станал ежедневие. Довиждане на всички приятели, довиждане на всичко, което знаех досега. След три дни животът ми ще е различен. След два дни летя. След два дни ще съм в България. Сърцебиене.