Кучешкият поход Тази история е от времето, когато бяхме силна туристическа група и често ходехме из планините. Безгрижни и весели, всички пътеки бяха отворени за нас… Само че нашите планове и желания се разминаха във времето. Групата постепенно намаляваше, походите ставаха все по-редки и сега, ако се съберем веднъж в годината, не можем да се наприказваме. И често някой ще каже „Ей, а помните ли кучешкия поход?“. Усмивки и радостни възгласи пълнят хижата. И тъй като винаги около масата има някой, който не е бил на този поход или не е чувал тази история, ще се появи и въпросът детонатор – „А какъв е този кучешки поход?“ Колко им трябва на старите планинари. С удоволствие почват да разказват. Един слънчев следобед в началото на ноември се изсипахме на автогарата в Сандански. Градът ни посрещна с тихата мекота на късната есен, вече забравена в нашия мъглив и студен северен град. Затова с удоволствие отворихме сетива за прекрасния ден. И ако имаше как – да не мърдаме оттук. Само че походът тепърва започваше. Трябваше да се придвижим до хижа Яне Сандански, на 18 километра нагоре в планината, и беше ясно, че няма да тръгнем по този път пеша. Вальо като наш лидер тръгна да търси превоз. Намери някакъв микробус, но шофьорът собственик поиска космическа цена. Вторият шофьор беше същият. Мисля, че имаше и трети. Явно се бяха договорили и не отстъпваха. Ние пък казахме „не“ на техните цени и също не отстъпихме. Денят преваляше. Бяхме насядали на някакви стъпала и скучаехме. Срещу нас се бяха наредили бусовете и шофьорите като гладни хиени чакаха да им капнем. Беше им ясно, че с тези раници сме тръгнали за планината и не мислим да нощуваме в града. Гледахме се и чакахме кой ще отстъпи. По едно време Павката се надигна от стъпалата и рече: –Ще ида да се обадя на едно място… Трябва да кажа, че това се случва по времето, когато първите мобифони едва навлизаха в България и бяха много, много скъпи. Затова, макар че имаше мобифон, за него беше по-добре да потърси уличен автомат. А Павльо е родом от този край и сигурно разчиташе на някой познат…Скоро той се върна с усмивка на вълк победител. – Една УАЗ-ка ще дойде да ни вземе– каза той. – На половината цена, която искат тия хиени. Хиените разбраха, че са ни изпуснали едва когато една невзрачна УАЗ-ка фургон спря пред нас и ние започнахме да се товарим. Седнали, клекнали, приведени между раниците се залюшкахме по завоите нагоре. Бяхме много хора за скромния търбух на фургончето, но кой ти придиря. Важното беше, че пътувахме. Останалата част от вечерта може да се изрази с една дума – купон. И то такъв, че след него останахме почти без пиене.. Рано на следващия ден помъкнахме размътените си глави нагоре по Душевадника. По това легендарно стръмнилище всеки от нас се беше съсредоточил в своята душа, вардеше я да не излезе и затова едва на Спано поле, забелязахме, че групата ни се е увеличила с две кучета. Един черен пес с аристократична стойка, за който някой се произнесе, че е канадски вълк. Вече знаехме, че се казва Мирко. Кучето на хижаря Дончо. Другото беше една жълта, дългокрака кучка с клепнали уши. Бяхме я видели сутринта пред хижата с една сюрия кученца. Явно ѝ беше писнало от тях и е решила да избяга. Напразно гонехме двете кучета. Те пак и пак тръгваха след нас. Нямаше отърване… Късно следобед стигнахме хижа Синаница. Нямаше хижар и затова първата ни работа беше да запалим печката. Аз се заех да нацепя дърва. Лесно намерих брадвата и скоро над езерото и над белите скали наоколо се понесе нейният вик. За пръв път бях на Синаница, но докато цепех дървата, ме обзе странното чувство, че съм се върнал у дома. Този сив есенен следобед, тези мъгли, налягали по върха, притихналото езеро, добродушната хижичка, очакваща да я стопля – всичко това излъчваше познат домашен уют. До ден днешен обичам да се връщам на това място. Вечерта, като се събрахме около масата, установихме страшните поражения, които ни бе нанесла предишната вечер. Пиене нямаше никой. Или почти. Вальо, когото ненапразно считахме за лидер, спокойно бръкна в раницата си и извади бутилка. Вярно, че не беше пълна, но за десет човека имаше по една медицинска доза. Да сме мислили снощи… Дойде време да обсъдим и утрешния преход до хижа Яворов. Росен имаше една шантава и засукана идея, на която се възпротиви всеки здравомислещ. Навиха се само двете млади дами, дошли с него, може би защото не знаеха какво ги очаква. И аз. Защото знаех. Тогава здраво ме тресеше екстремията, пък и липсата на алкохол си каза думата. Най-шантавите решения съм взимал винаги на бистра глава.. Дойде утрото и по-голямата част от групата тръгна за хижа Яворов по нормалната пътека, а ние поехме обратно нагоре към Синанишка порта. Расовият пес бързо подуши с коя група тръгва войводата Вальо и се нареди при него. Жълтата кучка не разбра какво се случва и объркано се повлече след нас. А нашата първа цел беше Муратов връх. След него балансирахме сред жандарми и клекове по тесния ръб към Хвойнати връх, стигнахме лесно Кабата и над нас се изправи могъщото гърбище на Вихрен. Отивахме все по-високо и по-високо, а величествената планина с усмивка ни разкриваше нови тайни от красивото си тяло. На смъртни не е позволено да обитават такива места. Могат само да се докоснат до красотата и да си идат. Единствен бог Перун има привилегията хиляди години да се любува на царството си. Но съм сигурен, че и той не се е наситил на хубостите му. Редяха се час след час, връх след връх. Красивата планина не се умори да сменя гледките. Стигнахме и прочутия ръб Кончето. И тук се спряхме изненадани. Осигурителното метално въже, което минава по цялата му дължина, липсваше. Вярно, че скалата беше суха, но на места имаше лед и минаването не се очертаваше да е много приятно. Кавалерството в планината не подлежи на съмнение, затова беше съвсем естествено с Росен да поемем грижата за двете момичета. И се започна едно внимателно стъпяне и пристъпяне, едно придържане и поддържане, докато изпълзим целия ръб. А през това време се появи леден ветрец. В долините се настаниха вечерни сенки. Жълтата кучка, която цял ден скиташе нагоре-надолу по свои си пътеки, се завря в краката ни и кротко тръгна с нас. Дори на слънцето му стана студено и забърза на запад. Забързахме и ние по дългия, уморен път. Докато стигнем Суходолския превал, мръкна, а надолу, в гората, запалихме и челниците. Късно вечерта влязохме в хижа Яворов, посрещнати с гръм от овации. Нашите „нормални“ приятели вече се бяха притеснили за нас. Засипаха ни с въпроси, впечатлиха се особено от липсващото въже на Кончето, а ние все по-трудно отговаряхме. Умората ни беше надвила. Свежото утро дойде със свежо настроение. Слънцето си играеше със струните на боровете и върху нас се изливаше радост. Спускахме се бързо през тази радостна гора в последния преход. Този път всички бяхме заедно. Двете кучета весело вееха опашки между дърветата. Слизахме към Разлог, откъдето на обед трябваше да си тръгнем към дома. Не помисляхме за четирикраките си приятели. Все ще се оправят някак, нали са планински кучета. Походът ни свършва, съвместният ни път- също. На автогарата пристигнахме рано. Имаше време да обядваме и спокойно да пием бира. Раниците и краката ни вече почиваха блажено, когато ни стресна бесен кучешки лай. Глутница местни четирикраки хулигани лаеха и гонеха нашите кучета, а те бягаха с подвити опашки и се криеха под автобусите. Местните разбойници не се задоволяваха с това, а ги хапеха и гонеха и оттам. Кучетата ни скимтяха уплашено и се мятаха безпомощно. Гледахме объркани жалката картина, когато някой от нас хвърли бомбата. – Абе, що не ги върнем тези кучета на хижа Сандански? В първия момент това прозвуча леко налудничаво. Та ние сме в Разлог, на другия край на Пирин. Но после, като помислихме, се оказа, че е възможно. Верно, бе! Трябва ни само един ден! Но на другия ден някои са на работа..“Кой е свободен утре? Кой иска да тръгне за Сандански?“ За няколко минути настана суетня. Тези, които трябваше все пак да си тръгнат, вадеха от раниците си останала храна, отброяваха недостигащи пари за тръгващите на новия поход. Междувременно бяхме прогонили хулиганите и прикоткахме обратно нашите приятелчета, като им обяснихме, че ще ги заведем у дома. Какво разбраха, не знам, но вече не мръднаха от нас. Изпратихме заминаващите си приятели с автобуса, а ние се заехме да осъществим плана по спасяването на кучетата. Като начало ни чакаха 6 километра пеша до Банско. Кучетата изпадаха в ужас от всяка срещната кола и бягаха безразборно по шосето, затова изровихме от раниците две въжета и ги вързахме. Плътно до нас. В Банско късметът ни проработи. На автогарата скучаеше някакъв мъж с бус. –Ще ни закарате ли до хижа Вихрен? – Няма проблеми. – Ама с нас има и две кучета. –Хм. Да не почнат да буйстват. Возили ли са се друг път? – Не знаем.. –Как не знаете? Вие сте ги откраднали! –Абе, човек! Ние планина сме тръгнали да минаваме заради тях, а ти „откраднали“! И накратко му разправихме каква е работата. Шофьорът поомекна, но все пак изсумтя: –Ако почнат да буйстват, ви свалям всичките на пътя.! Обещахме дружно от името на кучетата, че ще се държат прилично. Тези мили животинки наистина не бяха виждали автомобил. В очите им се четеше ужас, когато ги товарехме в буса, и само нашето присъствие ги успокояваше донякъде. Тръгнахме. Тези, които бяха на седалките до пътеката, се заеха да обгрижват кучетата. Галеха ги по муцунките, по гърбовете, по опашките само и само да мълчат. Те, милите, явно разбраха, че от тях зависи успешното ни превозване до хижата, и дори не помръдваха. ….Сутринта станахме много рано. Предстоеше напрегнат ден, с много работа и много неясноти. Едва развиделяваше, а ние вече поемахме на път. Нашите опашати приятели изскочиха отнякъде и заеха мястото си в колоната. Насочихме се нагоре, към Муратова порта. Движехме се бързо и стегнато. Единствена глезотия си позволихме на красивото Муратово езеро – десет минути почивка. Минахме портата и навлязохме в просторното Спано поле. Това са едни огромни високопланински пасища, където отвсякъде струи, бълбука и шумоли вода и няма един квадратен метър равно място. Няма и телефонни автомати. Затова Павката бе принуден да използва мобифона и да потърси човека със спасителната УАЗ-ка. Уговориха се той да ни чака на обед пред хижа Сандански. Гледах ококорен. Да ходиш из планината и да разговаряш с човек, който е някъде си! Магия някаква! Но така е. Всяка нова техника в началото прилича на магия… Само дето никаква техника не можеше да ни съкрати пътя. Просто трябваше да го извървим. И то до обед. Прекосихме Спано поле и се спуснахме по стръмния Душевадник. Не беше за вярване, че минахме оттук само преди три дни. Толкова неща се случиха. Ето я и местността Попина лъка. И хижата. И хижарят Дончо цепи дърва отвън. И тогава настъпи чудото. Канадският вълк Мирко изведнъж хукна напред и съвсем неприлично за един аристократ, заскача с четирите лапи едновременно, като малко кученце и така въртеше опашката си, сякаш че ще я скъса. Дончо се изправи, и кучето се хвърли в обятията му с радостно скимтене, а опашката му се въртеше като вентилатор. През това време жълтата кучка се беше втурнала при своите кученца, които заскачаха радостно и я галеха с лапички, а тя само се въртеше наляво-надясно и ги ближеше, като да ги проверяваше всички ли са тук. Няколко минути никой не ни забеляза. По едно време Дончо се измъкна от кучешките обятия и дойде при нас. –Абе, момчета, нали нямаше да се връщате? –Върнахме се заради кучетата. –А, кучетата! Що ги мислите?Те ходят из планината и сами се връщат – В планината ходят, но от Разлог едва ли щяха да си дойдат. И му разправихме колко са били объркани неговите планински зверове в града. Хижарят се хвана за главата, после се засуети и рече: – Тук съм си сготвил нещо за обяд. Да ви сипя да хапнете, аз ей сега ще дойда. Докато омитахме неговия обяд, той се върна с бира. За всеки по бутилка. И току повтаряше: –Момчета, много съм ви благодарен! Допивахме бирите, когато отвън изръмжа познатата УАЗ-ка. Започваше дългият път към дома. Път с автобуси и влакове, с гари и автогари. …Късно вечерта шляпах из мокрите улици на нашия потънал в мъгла град. Спомних си отново за прегръдката на кучето с човека, за кучката, целуваща по кучешки децата си, и ми стана топло и светло.
