Грозното Кате

Стъпките му гризват от ледената коричка, високите туристически обувки потъват като в пуха на възглавница, планинският въздух под върха целува бузите, дращи носа му. Марто се втренчва в черното на дъното на боровата горица. Тъмното сега изглежда още по-дълбоко, защото тази нощ майката природа не е имала време да си играе да украсява планината със снежинки, а припряно е пльоснала върху тортата ледената сметана с градинската лопата.

Марто е свалил очилата си – минус два дьоптера и нещо, плюс астигматизъм. Така въображението му вижда още по-ясно. В дълбокото, под боровете, едни тромави джуджета събират съчки и непрекъснато ги изпускат на земята, тролове се оригват и чешат шкембетата си, полупрозрачни самодиви прелитат около Марто, ръсят сняг във врата му, развиват шала, ближат бузите, хапят носа му.

Вече се е стъмнило, но няма значение, светът е станал безплътен и сънен, Марто е снежна топка и се е оставил на инерцията да го отведе до колата. Сузуки Джимни, стара и златна, евтина поддръжка, малък данък, никой не иска да я краде, може да я остави отключена, ако си реши. Но Марто сякаш се блъска в невидимо стъкло. Кляка. Сваля. Раницата. Слага. Очилата. Има. Някой. До колата. Шофьорската врата. Марто наднича. Напипва паднал клон. За сопа. Промъква се. Притаил е дъх. Ослушва се. Стъпки. Обхожда изотзад. Ей сега ще изскочи като Тарзан из храстите със съкрушителен писък.

Няма никой. Сторило му се е. Марто обикаля колата. Оглежда. Подритва гумите, за да отрони ледените висулки. Стъклата са се захаросали, сигурно ключалките са замръзнали. И едва тогава вижда, че шофьорската дръжка е чиста, дори топла, сякаш може да усети изпаренията. Оглежда се за тъпата сопа, защо я хвърли, прикляка. На земята. Забива нос в снега. Скача. Хуква. Препуска. Обръща се, втурва се в друга посока, пада, става, тича, спъва се.

Връща се до колата. Тръшва се на снега до предната гума. От устата му изригва бяло облаче. Отмята глава назад. Горе небето е опръскано със звезди. Долу около колата е наръсено със следи от копитца. Копитца на сърничка. Гали ги, взима си една за спомен и я прибира на сигурно в сърцето си.

Марто става, изтупва якето, гълта останалия чай с мед и лимон от термоса, оригва се като двигател на шестцилиндров боксер, пали Джимнито, потегля. Тъпото Джимни пак му прави проблеми между втора и трета предавка. Смени наскоро съединителя, но не е от това. Ще трябва пак да го кара при Стефчо и Митака. Излиза на асфалтовия път. В дясно е Дома. Мирише на нафта, тия кога ще вземат да се газифицират.

Една година по-рано Марто за първи път идва в Дома. На задната седалка на Джимното кара огромен портрет на Ботев, кутии, пълни с лакомства, някакви чували с дрехи втора ръка – всичко това дарение от Фондацията. Децата от Дома виждат колата и накацват около оградата с радостно чуруликане. Повече приличат на коали в клетка. Кожухчетата ми са шарени и дебели, но проскубани, прекалено големи или прекалено малки. Под носовете им студът припряно драсва по две прозрачни чертички с четка и водни боички, които те често-често облизват с езичета или полират с ръкавите си. Вратата на двора е заключена, Марто подава през решетката кутиите с лакомства на децата и прескача оградата. Към тях се задъхва жена на средна възраст с черна къдрава коса, заметната с шал, по-скоро миньонче, но не ѝ личи толкова много, защото носи бежови боти на висок ток. Има широка усмивка, очи като въглени и златно кръстче на ключицата. Госпожа Гергана Йорданова, чували са се по телефона, директор на Дома, но за Марто е просто Гери. Гери отключва врата на двора. Марто подава ключовете от Джимнито на две от по-големите момчета и им показва с кои копчета се отваря и затваря. Ако ще карат из селото, да включат фаровете и да си сложат коланите. Цялото ято се втурва към колата, но Гери свлича мантията с усмивката и кръстчето, въглените започват да припламват в червено и децата замръзват по местата си, преди тя да си е отворила устата. Само двете момчета отиват за портрета на Ботев и чувалите с дрехи. Другите са засмукани навътре в сградата на Дома, защото звънецът бие, че имат занятия.

Дома е високо в планината, на края на последното село, под върха. Май навремето е бил някакъв санаториум за белодробни заболявания. Двуетажна сграда в ръждив цвят с изпопадали декоративни плочки и сменена дограма на столовата. Прозорците на горния етаж са с решетки. По-късно Марто ще научи от Гери, че това всичкото е за безопасността на децата и ще открие, че прозорците не се отварят отвътре. В задния двор на Дома се пудри малка къщичка, боядисана в патешко жълто и със залепен отгоре ярко червен покрив. Артефакт под стъклен похлупак. Вътре има чисто ново, недоразопаковано още оборудване, което трябва да подпомогне социализацията на децата – електрическа печка, хладилник, микровълнова печка, пералня, миялна, сушилня, ютия, дъска за гладене, увита с транспортен найлон. Марто очаква всеки момент някоя странична врата да се отвори и оттам да наизлязат лего човечетата с неговия ръст и жълти гащеризони. Гери е много признателна на Фондацията. Но компютърът й е много стар, а на нея й трябва лаптоп, защото често трябва да работи от вкъщи.  И нямат нито скенер, нито свестен цветен принтер.

Връщат се на плаца. И тогава Марто я вижда за първи път. По-късно ще научи, че това е грозното Кате. Сега му прилича на младата принцеса Нифертити. Излъчва космическо спокойствие и аристократична грация. Сякаш знае, че мястото й е при боговете, а само е наминала през Земята за уикенда. Единствено Катето е останала на двора. Опакована е със зимно яке, което ще е таман на човек поне десет сантиметра по-висок и трийсет килограма по-тежък от нея. Изпод якето се виждат чорапи с различен цвят, намъкнати в кубинки с незавързани връзки. Гери каканиже нещо за това колко много помага Фондацията, как не могат изобщо да се оправят с бюджета, който имат и който непрекъснато намалява, а всичко поскъпва. Грозното Кате просто си стои на десет метра от тях и ги разглежда сякаш е на изложба в Берлинския музей за съвременно изкуство. Усмихва се. Гери сякаш не я забелязва, свойски хваща Марто под ръка, притиска го към себе си, когато залита с токчетата си на леда и го повежда към дирекцията. Катето остава да стърчи като самотна елха насред плаца и се усмихва на нещо свое си. Когато Марто се обръща, Катето вече я няма. Някъде на дъното на съзнанието му преплува мисълта, че Катето е някакво починало дете от дома, чийто дух още не може да си отиде.

Мебелите в дирекцията са вехти, но е чисто и подредено. Боботи електрическа печка, по стените са окачени някакви грамоти и награди, грозни детски рисунки, озъбени снимки на колектива и децата с разни дарители и директори на фондации. Чувалите с дрехи вече са внесени и подпрени в ъгъла, а Ботев е полегнал на една страна на фотьойла.

Гери настанява Марто на диванчето, разпорежда се по телефона за две кафета и вода, тръшва се до него и разтваря черновата на проекта, който той й е изпратил миналата седмица. Марто започва да обяснява колко важно е децата да бъдат интегрирани в местната общност, да посещават масовото училище и да развиват социалните си умения. Гери често го прекъсва като слага длан на коляното му или го сръчква с лакът в плаващите ребра. Кафетата пристигат на поднос и в порцеланови чашки със сини кантове. Марто иска една лъжичка захар и сметанка. Гери не иска захар, парфюмът й мирише на камерен концерт за предкласическа музика. Малко сладникавко за вкуса на Марто.

Уточняват дейностите по проекта, времевия график, разправят се за бюджета. Марто ще напише обосновката и дейностите, а Гери ще събере необходимите документи за кандидатстването, ще организира екипа. Имат доста време, ще им стигне.

Марто си тръгва, Гери благодари, изпраща го до входа, прегръща го на изпроводяк, пропълзява обратно. Марто тръгва към Джимното. Но решава да си проветри главата. Така и така е под върха. Никога не го е изкачвал от тази страна. Поема нагоре, направо през гората. Хвърля през рамо поглед към Дома и вижда грозното Кате на оградата – стои си, усмихва се, отупва снежинките от гърба му с поглед.

Марто започва да идва често до Дома. Пали Джимното и пристига. Престава да носи кутии с лакомства на децата, те имат много, дъвчат ги за снимка пред дарителите – по-малко от уважение и признателност, а повече за отчетните документи – но са им втръснали отдавна, всички им носят едни и същи вафли. Гери винаги изостава със задачите за проекта, много е ангажирана с бумащина, непрекъснато я викат в столицата от министерството, но ще сколасат за крайния срок. Марто рита топка с децата, играят на баскетбол, рисуват вътре с водни боички или с тебешири на двора, борят се в салона. После Марто тръгва към върха. До горе е около три часа с нормално ходене, но той го взима за около два, даже час и половина, ако са го ядосали много във Фондацията и е тръгнал без раница, само с бутилка минерална вода. На връщане вече е спокоен, никога не брои минутите, заплесва се по тъмното под боровете, лови слънчеви зайчета в поточето, опитва се да накара разни буболечки да се катерят по сламки.

Преди да си тръгне, обикновено минава пак през Дома, говори с грозното Кате с различните чорапи. Това му помага да пресее мислите си, да изчисти песъчинките и камъчетата. Катето не е като другите, винаги го изслушва, никога не го прекъсва, не бърза, сякаш космическият й кораб до една друга галактика закъснява с някоя и друга светлинна година и тя има да убива време.

Разстоянието между тях се разтопява от свиждане на свиждане, Катето сега е на пет метра от Марто. Знае ли Катето, че той тази седмица е участвал в три телевизионни предавания. Наистина. Все да представя доклада от изследването им за реформите в социалната сфера. За да има успешни реформи, трябва да има обществена подкрепа. Но за обществена подкрепа е нужно медийно отразяване. А медиите искат някаква готина история, нещо секси, което да хване публиката, да вдигне рейтинга и да доведе реклама. Историята трябва да е ясна и кратка, да има добри и лоши, да е черно-бяла и да води до кулминация. Обаче светът не е черно-бял. Проблемите са сложни, но журналистите обикновено не искат да се задълбочавата, защото ще си загубят публиката.

Седмица по-късно Гери не е успяла да намери документацията от старите проекти, но със сигурност ги има някъде, Марто да не се притеснява, ще успеят. Катето вече е на три метра. Седят на асфалта и са облегнали гърбове на бетонената ограда. Марто прегражда пътя на една мравка с дребни камъчета, ама тя все се измъква.

А знае ли Катето, че най-ефективният трик при пропагандата срещу социалните реформи е обръщането на фактите в мнения. Ти им говориш за данни, за статистически зависимости, за корелации, а те го представят като лично мнение. И срещу него поставят друго мнение, което изобщо не се базира на изследвания. И казват – ето, в гражданското общество има различни мнения по този въпрос, идете, разберете се и после елате при нас, управляващите, за да видим какво можем да направим по вашия проблем.

Някъде през пролетта Марто разбира, че когато докарали Катето в Дома, изглеждала сякаш е избягала от нелицензиран зоопарк. Косата й била сплъстена на пръчки, по лицето й се стичали мътни ручейчета, около големите й очи били подредени жълти и зелени гурелчета, ноктите й били начупени и пълни с оборска тор. Затова я нарекли грозното Кате, после така и останало. Не е ясно какво точно се случвало в семейството, но май нещо поредният мъж на майка й посягал на кака й, когато пийнел, а Катето се криела в обора на съседите.

В началото на лятото Катето е на два метра, дистанцията се разтопява. Скрили са се на сянка под големия бор в края на плаца. Марто събира изпопадалите иглички на купчинки и прави писта за офроуд с колички от мачбокс. А знае ли Катето, че човечеството скоро ще загине. Че съзнанието за принадлежност към едно глобално човечество на разумни хора се разтопява по-бързо от ледовете на Антарктика. Непрекъснато се делим и от представите ни за човечество започват да отпадат огромни групи от хора – тези с умствени увреждания, тези с физически увреждания, ромите, мигрантите, затворниците, децата, жените, хомосексуалните. Затваряме се в собствените си сапунени мехури. Общуваме само с тези, които мислят като нас, или които ние си въобразяваме, че мислят като нас и искаме да мислим като тях. Преди различието беше ценност, защото беше важно да проумееш как е възможно друго човешко същество да мислил по различен начин, да усеща различно, да вярва различно. Днес, ако някой е различен, ние директно го изхвърляме от света на човешките същества. Става нечовек. Не инвестираме, за да го разберем, за да подобрим себе си, а го ползваме като пореден повод да втвърдим собствените си позиции…

Настава есен. Остава им много малко време до крайния срок. Марто е настоятелен. Гери и бясна, шамаросва масата с черновата на проекта, очните й въглени отново започват да искрят в червено. Какво иска Марто от нея? Не прави ли тя най-доброто за тези деца. Не ги ли гледа като свои. Знае ли Марто, че в масовото училище им викат „домските” деца. Не, не ги бият, не ги изнасилват както вкъщи. Не им взимат закуската и паричките. Щото те парички нямат. Просто не ги забелязват. Сякаш „домските” не съществуват. Ако в класната стая има десет нормални и две домски деца и накараш някое нормално да преброи колко души има в стаята, то ще каже десет. Защото вижда десет. Това ли е по-доброто за нейните деца, според Марто? В това училище ли иска той тя да ги изпрати? (Гери се тръшва на диванчето. Кръстчето й е избягало на рамото. Извива химикалката в ръцете си, сякаш е кухненска гюдерия, която трябва да изстиска до капка.) И стига е говорил с тая Катя, не е ли разбрал вече, че тя е глухоняма, че е умствено увредена по рождение, защо си мисли той, че стои сама на двора и не влиза на занятия. Ботев вече е изправен и наднича подпрян на стената зад фотьойла.

Марто се изкачва до върха за час и нещо. Слънцето е на четири пръста над хоризонта и той се сгушва на завет под върха. Заравя пръсти в гъстата трева. Скубе я. Откъсва малко и слага в устата си. Гадно. Плюе. Задрямва. Присънва му се, че се рее на два метра над тревата по билото на планината, около него витаят самодивите на Ботев и на Марто му става мъчно, защото поетът е омагьосан и не може да отлети в небесата. Събужда се. Една муха го лази. От тези тъпите, дивите мухи, които не са свикнали с хора, не се пазят и можеш да ги галиш и местиш, без да реагират. Слънцето скоро ще залезе. Тръгва към колата, ще се отбие през дома, за да поговори с Катето.

Седмица по-късно Марто се препича на пейката на плаца и гледа към върха. Катето е до него. Раменете им се допират.

– Знаеш ли, Кате, че тоя проект за социална интеграция никога няма да го напишем, защото…

– Знам.

– ?!?

– Знам, чух ви как се карате с г-жа Йорданова.

– ?!?

– Тя не иска такъв проект.

– К’во каз’аш, ма?

– Тя се страхува, че светът извън дома е зъл.

– Ама ти говориш ли, Кате?

– Че хората навън ще оскърбят и наранят децата от Дома.

– Чуваш ли ме?

– Естествено.

– Защо не говориш с другите, Кате?

– Защото хората са лоши. – Катето драска с нокътче по дървената пейка. – Аз не искам да бъда човек. – Пейката е пребоядисвана сто пъти и Катето отлюпва слюда от червения слой, отдолу се показва жълт, малко от небесно син, вероятно са от времето, когато Дома още е бил белодробен санаториум. – Искам да съм сърничка. – Катето стрива засъхналата боя между пръстите си, палецът и показалецът й порозовяват. – Сърничките не говорят на хората.

Марто изхвърча като коркова тапа на Нова година, блъска се в небето, рикушира на плаца, минава през стъклото на входната врата и влита в дирекцията при Гери. Гери е пред огледалото, изстисква черна точка от носа си, огледалото пред лицето й е запотено, но петънцето бързо се смалява и изчезва. Поглежда го въпросително. Марто изригва.

Този ден изкачва върха за под един час, но не засича време. Горе е студено, духа остър вятър, който минава през тялото му, сякаш атомите му са се отдалечили едни от други и са оставили пространство между тях надрусани самодиви да си организират рейв парти.

Месец по-късно Марто отново е в Дома. Навън вече е много студено, навалял е дебел сняг и след снежните човеци на плаца, сега Марто учи децата да играят тапа и гюлбара. Не му върви, все губи, децата умират от смях колко лош късмет има този ден. Ядосва се престорено, мята зарчетата в стената, опитва са да отхапе от пуловете като от бисквита, грабва стол, засилва се с него към прозореца на класната стая за всеобща радост.

Портретът на Ботев е окачен на стената пред директорския кабинет. Гери бута в ръката на Марто флашка със снимки и сканирани документи за отчета. Катето са я преместили, но Гери не знае къде е, честно, щяла да му каже, ако имала идея, но системата закриля децата и им пази личните данни. Преди обед Марто тръгва към върха. Тътри се повече от четири часа. На слизане замеря със снежни топки джуджетата и троловете, които се крият на дъното на боровете. Стъмва се, но няма значение.

Вежда някой до Джимното, взима клон за сопа, промъква се, за да изскочи изотзад като Тарзан. Няма никой. Дръжката на шофьорската врата е топла. Около колата има следи от копитца. Марто се втурва да догони Катето, спъва се, пада, става, търси я в другата посока, връща се при колата, допива чая с мед и лимон, тъпото Джимни прави проблеми между втора и трета, но не е от съединителя, ще трябва пак да го води. Пристефчоипримитака.