Казарма

Снегът издаваше онзи весел хрупкащ звук, когато температурите станат достатъчно ниски и се е образувала дебела и пухкава покривка. Продължаваше да вали тихо и спокойно с дребни пъргави снежинки. Жалко, че не можех да пусна детските емоции на воля и да се порадвам на природата. Командирът беше наредил на мен и на Венци да охраняваме склада с боеприпаси за вечерта. Честно казано, в сравнение с останалите гадости, които ни бяха карали да правим, да мръзнеш цяла вечер на едно място не беше чак толкова фатално. Само не разбирах защо не ни бяха пратили поне четирима да си правим компания по двойки. Венци беше от другата страна на склада и дума не можехме да си разменим.

Крачех наляво-надясно, за да се сгрея, но кубинките бяха толкова тесни и неудобни, че през един час трябваше да ги свалям и да си разтривам пръстите на краката. Бях си сложил един картон върху снега, който уж трябваше да служи като изолация обаче не помагаше много. Хем нямах търпение да дойде сутринта, хем ми беше все едно, защото две години трябваше да се занимавам със задължителната военна служба. Чак след това можех да си продължа нормалния живот, свързан с образованието и кариерата ми в областта на физиката и математиката. В един момент си ученик в елитна гимназия, занимаваш се с наука, спорт и култура, в следващия те завират в някаква дупка накрая на света. И да се ядосвам беше все едно, всички бяхме подчинени на закона. Който понякога се заобикаляше елегантно от някои хора в държавата.

Философските ми размисли бързо бяха прекъснати, след като в тъмнината започна да ми се мержелее някакъв силует. Бях въоръжен и имах позволение да стрелям при съмнение за нападение над склада, но бях длъжен да съм сигурен какво се случва и кой приближава. Започнах да викам дежурното „СТОЙ, НЕ МЪРДАЙ“, но като че ли този не чуваше. Ходеше директно към мен, макар и да не успяваше да върви по права линия. Стана ми ясно за какво става въпрос. Беше някой пияница от селата Табашка или Боголонта. Беше объркал пътя явно, защото овчарските пътчета пресичаха главния път между селата и явно замаян от алкохола, беше предприел серия от нелогични завои, докато се озове тук. Имах заповед всеки, който доближи района, да бъде задържан за разпит от гледна точка на сигурността на склада. Можеше и да е шпионин например. Мен обаче не ми се занимаваше с нещастния човечец и реших да го упътя, накъдето е тръгнал първоначално. Очевидно нямаше лоши помисли към склада.

***

С голямо удоволствие посрещнах оранжевия изгрев на поредния студен януарски ден. Облаците си бяха отишли и след тях бяха оставили света малко по-красив отпреди. Балканът привлече погледа ми с неговите надиплени диви и недостижими върхове и склонове. Толкова индиферентни към дреболиите, които се случват в полите му. Бяха свидетели на хиляди човешки драми и съдби, но все така мълчаливо предпочитаха да ги притежават за себе си. Не бяха клюкарки със сигурност, ако ти трябваше да споделиш тайните си, планината е перфектния събеседник.

Следващите дни не се случи нищо необикновено. Единия следобед реших да изклинча от рязането на дървета и да се разходя из горите в околността. Приятно чувство е свободата. Макар и за кратко. Да походиш свободно, далеч от изградената човешка система на постоянен труд, съзидание и правила. Връщайки се от краткото бягство, бях посрещнат от командира и други войници от ротата. Оттам се започна една плеяда от въпроси. Но те не бяха насочени към кратката ми разходка, а към онази нощ, в която охранявах склада. Мислено ругаех себе си.

***

Наказанието го взеха мълниеносно бързо. Системата винаги действаше бързо и с добра координация. Проклетите пияници от местните села явно бяха разгласили случая с онзи, който ме посети. И от уста на уста, явно е достигнало и до моя командир. Измежду мен и Венци бързо се разбра, че аз съм виновникът. А и нямаше да го крия, не съм от хората, които натопяват другите. Тикнаха ме в някакво мухлясало подземно помещение на кухните.

Трябваше да чистя, да подреждам и да помагам на готвачките при отварянето на консервите, пълни с всякакви гнусотии. Само като се замисля, че това са нещата, които и аз съм ял на закуска, обяд и вечеря. Затова човек, колкто по-малко знае, толкова е по-щастлив. От друга страна си мислех, че не е чак толкова тежко наказанието, имайки предвид, че реално оставих наполовина неохраняем онзи склад. Трудно е да проникнеш зад логиката на хора, които са свикнали да следват сляпо някваква серия от правила и норми. Наказанията бяха разнообразни и бяха изцяло зависими от развихреното въображение на командира.

Помещението беше топло от тръбите, които се намираха в ъгъла, можеше да си похапвам колкото искам от каквото намеря, тъй като бях сам. Щях да си говоря с готвачките за теми различни от войнишките, през едно малко прозорче пък се виждаха срамежливите върхове на Балкана, вечно криещи се зад облаците. Още от дядо ми знаех, че Юмрукчал, както той викаше на връх Ботев, се слави с непрестанните си мъгли и сурово време.

Следобеда едната готвачка ме помоли да слезна до още по-долното помещение, за да взема някакви кухненски принадлежности. Каза, че Гошето ги знае и ще ми ги даде. Бях шокиран. Имаше още един човек, който седи в по-долното помещение…

Почуках на вратата и отворих. Върху импровизирания нар от буркани, консерви, бутилки, кашони и едно овехтяло килимче лежеше това друго момче Гошето. Четеше някаква книга, но веднага прекъсна и се зарадва, че вижда друг човек, различен от готвачките. Изправяйки се, посъбори крехката структура, върху която лежеше, затъркаляха се наляво-надясно бурканите, изтупа се от прахоляка и паяжините, и ме попита с тон, който подсказваше, че имаше мисли в главата, различни от естеството на въпроса към мен:

– Какво за белината ли те пратиха? – попита той повърхностно.

– Да и сапуните също им бяха свършили. – отвърнах.

Набързо занесох каквото трябваше и се върнах при Гошето да се запознаем по-официално.

– Как се казваш? – го попитах, въпреки че знаех.

– Георги съм, ама ми викай Гошето. – тържествено отсече той.

– Приятно ми е, аз съм Вальо. Откога си тука?

– Нямам идея. Само знам, че наказанието ми ще трае три седмици.

– А как оцеляваш тук, не ти ли мирише? И няма ли плъхове тук?

– А, има. Има си. И то големички.

– Как успяваш да се справиш с тях?

– Никак. Просто гледам да будувам, за да не ми изгризат очните ябълки, докато спя.

И двамата се закикотихме силно. Въпреки мизерията и мръсотията, в която прекарваше дните, Гошето поддържаше високо ниво на духа. Не му личеше да се е потиснал или да си е загубил разума или да има някакво друго психично отклонение.

– Направи ми впечатление, че четеш книга, откъде я намери? – попитах, с голяма доза учудване.

– Намерих я сред някаква купчина други книги, скрити сред консервите между шкафовете. Явно някой добър човечец се е погрижил, който гние тука поне да има какво да прави. Даже сега намерих някаква, която после ще я зачета, стори ми се с интересно заглавие – 1984. То тя след няколко години ще е актуална даже.

И двамата се засмяхме.

– Авторът кой е, пише ли? – попитах го.

– А неизвестен е, някой си Оруел.

– И аз не съм го чувал.

***

С Гошето бързо намерихме начини да убиваме времето. Като ни станеше скучно, чупихме буркани с лютеница в една стена, целехме се със съдържанието на консервите или просто си лафихме с готвачките. У двамата обаче назряваше някакво чувство, че можем да си позволим да избягаме за няколко дни от тоя ад и да си измислим някакво приключение. Никой нямаше да забележи липсата ни, готвачките щяха да ни покрият със сигурност, те бяха много готини.

Бързо взехме решение да изкачим Ботев. Вечерта преди да тръгнем, натъпкахме раниците с консерви и сухоежбина, взехме си топли дрехи и по тъмно излезнахме от смрадливите подземия на кухнята. Криейки се и бягайки тихо и прикрито, достигнахме и до оградата. Бяхме предвидили как да я преодолеем. Стълбата, с която подреждахме бурканите, я бяхме взели със себе си, а Гошето беше взел клещите за отваряне на консервите и щяхме да срежем бодливата тел с тях. Планът ни подейства безупречно и съвсем скоро се озовахме в широката прегръдка на Балкана. И двамата имахме опит с планината, тъй като още от деца бяхме прекарвали летата си из Рила, Пирин и Витоша. Аз не бях качвал върхове само в Стара планина.

Нощта беше тиха, безоблачна и ужасно мразовита. Щяхме да си намерим място да пренощуваме някъде и сутринта преди изгрев слънце щяхме да търсим пътеката към Ботев. Хубаво име бяха дали хората на този суров гигант. Първенецът на Стара планина ни напомняше за смелите и непокорни личности, които са се борили против статуквото. Свободолюбиви натури с ясното чувство, че нещо не е наред в света, в който са живели. Считани за „луди“ от съвременниците си, сега те бяха национални герои.

Сутринта ни посрещна с гъста мъгла, но поне вече бяхме на пътеката. Крачехме равномерно и тежко, заради многото храна, която бяхме взели.

– Гоше, какво мислиш, ще стигнем ли до върха с това темпо?

– Нямам идея, но самото чувство да съм тук, насред дивотията, ми действа добре. Само да не срещнем от тия овчарските кучета, че много ги мразя, направо ще ни изядат с консервите.

Мъглата и снегът се сливаха в едно и се виждаше само на няколко метра около нас. Танцът на природните стихии създаваше чувство, че все едно се движим през чистилището на природата. Единствените звуци бяха хриптенето на снега от стъпките ни и свистенето на вятъра. Ако нещо станеше на някой от нас, нямахме надежди да ни търсят в такова време. Всъщност дори на готвачките не казахме къде точно ще ходим, така че се движихме като призраци сред студената пелена на Балкана. Мълчанието и на Гошето ми подсказа, че и той си мислеше за разни неща.

– Абе, Валка, да те питам. Ти щастлив човек ли си?

Въпросът ме хвана доста неподготвен. Как пък му хрумна да ме пита такива неща в тази обстановка.

– Ами, зависи, в конкретния момент, да, може да се каже. Горе-долу. Защото избягахме за малко и сме в планината, която аз обичам.

– Не, не, не то това е ясно. Но не знам, по принцип щастлив ли си?

– Не се бях замислял. Като че ли не засега. Живеем в доста странни времена. Имам чувството, че постоянно някой ме прецаква за нещо. – отговорих му с доста голяма доза неразбиране. – ти си дори първият човек, който ми задава такъв въпрос.

– Ами и то що за въпрос си е това наистина. Хората много-много не се питат такива неща. Всички сме все едни сериозни. Работим, пишем, четем, гледаме сериозни неща. Не знам, хрумна ми да те питам, просто една от тия книги, дето четох в мазето, засягаше темата за щастието и се бях замислил.

– Има някакви надежди, между другото, говори се, че в следващите години се очаква да има някакви брожения сред народите от Блока. Бях чувал, че има шанс и режимът в България да падне. Може би като дойде демокрацията, ще съм щастлив.

– Да, вярно и аз подочух оттук-оттам такива слухове. Но все пак смяната на един режим с друг, на една система с друга, дали това е наистина разковничето? Човек е алчно същество. Обича да командва, да владее, да натрупва богатства, да консумира, да показва социален статус. А и като се замислиш, от памти века се сменят режимите на управление. И май покрай това само една шепа хора се облагодетелстват. Логиката на социалната структура е да има управляващи и управлявани. Нито една система не гарантира и не обещава щастието.

– Но не можеш да отречеш, че колкото по-либерален и демократичен е един режим, толкова по-щастливи би трябвало да са и хората. Свободата на словото и изборът какво да работиш, къде да пътуваш, какво да си купуваш и колко, това са жизненоважни фактори за пълноценния живот.

– Вальо, ако живеехме малко по-скромно, по-човечно, по-осъзнато и прекарвахме повече време сред природата мисля, че щяхме да бъдем истински щастливи. Хората все говорят за развитието на стопанството, увеличаването на производството, за напредъка на технологиите и науката, нарастването на населението, територията… Възходът е в материалното, падението е морално. Загледай се в гората около нас. Всяко дръвче и растение е заело от пространството точно толкова, колкото му трябва, за да съществува. Всяка птичка консумира от обграждащата я среда толкова, колкото й е нужно, за да оцелее, да свие гнезо и да роди малките си. Макар да има конфликт в природата между отделните видове растения или животни, винаги се постига баланс и хармония в природата. Липсва алчността и завистта, толкова присъща за нас, това безумно чувство да се трупа „богатство“. А оттам и всеки обществен модел, който създаваме, всяка социална пирамида и политическа идеология е зависима и производна на тях.

***

Мълчаливо продължихме да крачим към върха. Все още размишлявах над думите на Гошето. Съзерцавах спокойната гора, блажено вдишвах нейните ефирни аромати, попивах с поглед гордите осанки на боровете, слушах философията на планинската тишина, мисълта ми хвърчеше в бездните на подсъзнанието ми. Сетивата резонираха с мелодията на природата, божественият акорд на добре настроената струна. Чувствах, че принадлежа на тази среда. Сякаш произлизам от нея. Всички произлизаме от нея. Истинският дом и истинският гроб, които носят логиката и смисълът на нашето кратко съществуване, което е просто един миг между две безкрайности.

Разбирах Гошето. И той беше объркан като мен. Раздвоен, критичен, разсъждаващ, вечно търсещ истината човек. С ясното съзнание, че никой не знае отговорите на житейските въпроси, които ни тормозеха. Не беше конформист, но имаше някаква друга форма на бунт у него, различна от тази на моята и на другарите ми. Че беше против режима, беше ясно. Като че ли таеше съмнения в човечността на цивилизацията. И имаше право. Толкова много войни, революции, конфликти, раздори. Всяка държава, съюз или империя претендираше, че техният модел е най-правилния. Докато не се разпадне и не бъде заклеймен от следващите поколения.

***

За първи път, откакто избягахме от казармата, видяхме човек по пътеката. Беше от ония възрастните туристи, които като планински козички трамбоваха из планините. Гошето се обърна към мен и ми прошепна в ухото.

– Скивай, Валка, на бас, че тоя е от онзи тип, дето знае имената на всички върхове, реки, поляни, камъни и дървета в района. И дето сигурно ходи гол до кръста до първия сняг.

– Добър ден, живо-здраво момчета, как я карате, накъде сте тръгнали? – поде той с весел и енергичен тон.

– Привет, разхождаме се. Първоначалният ни замисъл беше да стигнем до Ботев. Но каквото стане. – отвърнах му и аз, развеселен от тази случайна среща.

– Тръгнали сте да се разхождате, хехе, май сте поизбягали, а? С тези дрехи и гладко обръснати лица не мога да ви объркам.

И тримата си се посмяхме на абсурдната ситуация. От сто километра си личеше, че сме войници. Нямаше смисъл да се крием и да увъртаме.

– Е, вие пък от всички места, където можеше да отидете, избрахте баш Балкана. Млади хубави момчета като вас можеше да отскочите до Априлци, там момите се гиздят и чакат само някой юнак като вас да дойде.

– Ами така е дядо, малко сме странни. – казах му аз, докато и двамата с Гошето се заливахме от смях на любимия ни туристически хумор.

– Ти от къде се връщаш, дядо?

– Бях до малко над хижа Плевен. Там обаче почна един як вятър, мъгла, студ, братко, ще ти изпопадат ушите. Щях да ходя до Юмрукчала, ама не е приятно, а и опасно си става в такива условия. Абе то си стана и никое време, вие нали в хижата ще спите?

И двамата с Гошето се спогледахме стъписани. Та ние изобщо нямахме планове. Даже не знаехме и хижата колко далече е.

– Дядо, ние сме в малко неудобна ситуация. Дори да искаме, не можем да спим в хижата. В себе си не носим никакви пари. А и не искаме да се разнася приказката за двама избягали войници. – започна да се оправдава Гошето.

– Да и аз даже вече си бях патил от хорските клюки. – добавих аз.

– Абе няма страшно бе, тука сме си наши хора, познаваме се с хижаря, пък и те хората по тия места, нали знаеш, че сме си по-други. Ние сме си друго общество, нали, както се шегуваме „в полето растат тикви, в планината хора“, хехехе. Айде нощувката от мен. Момчета, и аз съм бил войник, въпреки че сега ме гледате динозавър, знам си какво ви е, хехе. Ще дойда с вас, не бързам за никъде.

Дядо Гъбен, както беше познат сред своите приятели, беше една от най-позитивните личности, които бях срещал. Страшен шегаджия, с остър ум и широка усмивка, ръсеше вицове и се смееше от сърце. Беше 73-годишен, жилав, с атлетична осанка и в перфектна физическа форма. Не се задъхваше, а даже напротив, не млъкваше да говори и по най-стръмните скатове до хижата. Беше завръшил медицина, в момента още практикуваше професията си като лекар в Пловдив. Участвал е и във Войната като полеви лекар. Хобито му още от малък е да ходи по планините, а пък брането на гъби му се е превърнало в страст през последните няколко години, откъдето получава и прякора си. Беше щастлив човек.

Пристигнахме по тъмно в хижата, където бяхме радушно посрещнати от Тодорин, който стопанисваше сградата. Столовата беше топла, имаше камина, в която весело танцуваха пламъците на огъня и от време на време припукваха дърветата. На полицата бяха наредени свещи, подправки, часовник и други дрънкулки, а над нея беше окачен българския трибагреник. Група туристи бяха насядали на масата около камината и водеха весели беседи. Двамата с Гошето се присъединихме към тях и директно започнахме да ядем. Хижарският боб, който ядохме, нямаше нищо общо с този в консервите, разликата беше от земята до небето, а в комбинация с чесновите филийки и лютите чушлета, успяхме да ометем няколко порции. Оттам нататък се завихриха весели разговори между нас, останалите туристи, домакинът ни и дядо Гъбен, докато навън продължаваха да си играят ледените пориви на зимата.

След вечерята решихме да помогнем с разчистването на масата като компенсация и жест за безплатната нощувка, която дядо Гъбен ни осигури. Оказа се, че двамата с хижаря са добри приятели от много години. Преди да легнем да спим, помолих Тодорин да ми намери, ако има случайно, карта на района. Покани ме в своята стая, където започна да тършува из чекмеджетата за туристическа карта. Стаята беше в унисон с характера на стопанина. Навсякъде имаше някакви приключенски дрънкулки, стикери, компаси, карти, снимки, плакати, екипировка, инструменти. Имаше цяла дузина от доста поизносени обувки, очевидно опитали от вкуса на безкрайните планински пътеки. На едната стена си беше окачил портрети на Ботев, Левски, Волов, Бенковски, Хаджи Димитър и други революционери. Сред всичкия този хаос прилежно беше наредил и значителен брой книги на една лавица. Имаше даже и литература на английски и френски език. Представях си го как в безкрайните зимни нощи прекарва уютно вечерите до камината с книга в ръка. Откъде ли се беше сдобил с някои от тези заглавия?

– Ето, намерих една туристическа карта за Централен Балкан. Тя е от 71-ва, но ще ви свърши работа. Вие утре накъде мислите да ходите всъщност?

– Тръгнали сме към връх Ботев. – отговорих аз с доза несигурност.

– Хубаво. Много хубаво. Но утре времето го дават лошо. Говорих си с метеоролозите от станцията. Казаха, че се очакват виелици, силни ветрове и т.н. Ако можете, по-добре не ходете натам, ще бъде тегаво, даже опасно.

– Да, предполагам, но бяхме решили само две нощи да сме извън казармата. Така имаше най-малък шанс да заподозрат, че ни няма. Бяхме наказани в подземията на кухните и не ни проверяваха много-много, но все пак да не рискуваме излишно. Т.е. можем да си позволим максимум още една нощувка някъде.

– И все пак не си струва да рискувате. Върхът все си е там. Иначе при мен сте винаги добре дошли, няма проблеми да прекарате и още една нощувка, много добра компания сте. Но помислете разумно. Аз не мога да ви спра, вие сте свободни да правите каквото искате, но съм длъжен да ви предупредя и чисто като приятелски съвет ще ви кажа да си седите тук утре или да се поразходите около хижата. Имам опит все пак с тези неща, от години съм в тази хижа.

– Благодаря много! Ще поговоря с Гошето и ще решим какво да правим.

– Между другото, вие бяхте избягали от казармите до село Табашка нали?

– Да, точно така.

– Дъщеря ми работи в кухнята, за която говорихте, пратете й поздрави като се върнете.

Тръшнах се в леглото безкрайно уморен, но и удовлетворен от решението ни да избягаме. Беше от ония дни, в които толкова много неща се бяха случили, че не можеш да повярваш как всичко е станало в един и същи ден. Приключенията насищат живота ни със случки и го правят по-пълноценен и стойностен. Времето придобива други измерения и започваме да го възприемаме по различен начин. В дните, в които чоплехме някаква досадна и монотонна работа в казармата, накрая на деня си лягахме с мисълта, че денят е минал мълниеносно бързо и безсмислено.

Разгънах картата да я разгледам. Тая хартийка не носеше информация само за релефа, географията и топографията на района. Тя беше наръчник за приключения. Въображението веднага започва да чертае мислени линии по пътеките, да запомня върхове, езера, седловини, ридове и премки. Заричаш се как някой ден ще тръгнеш и ще ги посетиш тези места. Толкова лесно изглеждаше на картата. Комбинацииите, по които може да правиш различни преходи са стотици. Утрешното предизвикателство най-ярко изпъкваше на картата. Сякаш е нарисувано с флуоресцентен маркер. Кривата, която съединява хижа Плевен с връх Ботев. Тя ни примамваше.

А пък кое момиче ли беше дъщерята на Тодорин. Как забравих да го питам за името й. Черното мастило на надвисналия дълбок сън прекъсна всякакви други мои мисли.

***

С Гошето умърлушено ядяхме пържените мекици с конфитюр и пудра захар. Аз пиех айрян, а Гошето чай от жълт кантарион и мащерка. Навън беше мъгливо със страшен вятър. А в хижата се очертаваше да бъде един топъл и уютен ден. Започнах да изпитвам колебания относно начинанието, което бяхме решили да предприемем. Оправихме се, стегнахме раниците и застанахме до външната врата. Нито хижарят, нито дядо Гъбен, нито някой друг турист се беше опитал да ни спре, след като бяхме обявили нашите планове. Единстено ни дадоха съвет да се пазим и да не правим всичко на всяка цена. Чувството, че няма сила, която да ни спре, е приятно. Но въпреки това, у мен имаше голяма доза притеснение. Останалите също не бяха в особено добро настроение. Натиснах дръжката на вратата и усетихме неприветливо студения порив на януарския вятър. Стояхме си така известно време на границата между уюта, топлината, новите приятели и хубавата храна и мразовитита и неособено разговорлива зимна планина. А лятото беше толкова различна.

– Тръгваме ли? – нетърпеливо попита Гошето.

– Да. – отвърнах аз с въздишка.

Започнахме да пробиваме пъртина през прясно навалелия сняг. Крачка след крачка, все повече се уверявах, че това, с което се бяхме захванали не е по силите ни. Със сигурност, за мен нямаше удоволствие в цялата работа. В този момент дори мизерията на казармата ми се струваше като приветлива алтернатива на ледения ад, в който попаднахме. Вървяхме към една цел, която беше продиктувана от емоциите ни. Разумът и интуицията ми намекваха да се връщаме. Но целеусртемеността, нагласата и инерцията ни тласкаха напред към върха. Накрая му викнах.

– Гоше, дай да се връщаме назад към хижата и към казармите, няма да ни стигне времето да отидем догоре и да се върнем.

– Ще пренощуваме в станцията на върха. – лаконично отговори той.

– Няма да успеем да стигнем до него. Ще замръзнем с тия калпави дрехи. Хората ни предупредиха, дай да се върнем, докато е още светло.

– Аз продължавам. Ще се видим направо в подземията на кухнята, не ме чакай в хижата. Решил съм да стигна. Тук се чувствам свободен и щастлив. Сред бездушната пустиня на планината. Съзнавам риска, но ще се справя, няма страшно. Долу в цивилизацията съм просто една прашинка, която върти колелото на ежедневието. Скучно ми е там. Постоянно анализирах, сравнявах, мислех, търсех смисъла на живота. А тук просто го чувствам. Искам да изпитам емоцията да съм на първенеца. Тук съм наистина щастлив, Валка, не ме мисли, не мога да го опиша с думи. Ако искаш ти се върни, ако не ти идва отвътре, по-добре не се насилвай.

– Добре, късмет и до скоро. – отвърнах с искрена доза тъга.

Поех надолу и оставих моя другар да потъне в дебрите на планината. Колко хора щяха да кажат, че е луд. А той е щастлив. Всеки човек избира различни неща, които го правят щастлив. Важното е да си честен със себе си. Имах чувството, че това беше последният път, в който виждам Георги.

***

Минаха четири дни, откакто се разделихме с Гошето. Не знаех дали е стигнал върха, дали е в хижата, дали ще се върне изобщо в казармата. Скоро ми изтича наказанието и щях да съм замесен отново с обикновените задължения. Кой знае какво щяха да ми направят, когато забележат, че него го няма. Първо щяха да ме питат къде е, после щеше да им е ясно, че е избягал и накрая аз ще съм обвинен в съучастие за бягство. А дали, ако им разкажа историята, ще ми смекчат наказанието? Нямах идея как да действам. Само знаех, че суровата ръка на държавата малко по малко се протягаше, за да ме сграбчи за гърлото и да ме удуши.

Бях в патова ситуация. Дали не трябваше да отида с него до върха. Ами ако е спуснал Ботев от другата му страна през хижа Рай? И от там беше решил да бяга? Но накъде да бяга, та това си е почти в географския център на България, границите са далече и добре охранявани. Сновях насам-натам и всякакви мисли се въртяха през главата ми. Ами ако аз избягам? Накъде да бягам? Има ли смисъл да бягам? Дали да не излъжа, че не съм разбрал кога е избягал? Щяха ли да повярват?

Реших да отида в кухнята, за да си поговоря с готвачките, може би чрез разговора с други хора ще намеря решение или поне някаква идея може да ми дойде наум. Тамън щях да разбера и коя е дъщерята на Тодорин.

Докато се качвах нагоре по стълбите, ми просветна нещо. Осъзнах кой и с каква цел беше скрил книгите в подземието. Определено не бяха там само за да служат за развлечение на наказаните войници. Щях само да я попитам откъде баща й се беше сдобил с тях.

***

Бях се завърнал към рутината на военната служба. Дните отново се точеха монотонно бавно. Съзнанието ми от сутрин до вечер беше ангажирано с казармените битовки. Нямаше го онзи полет на душата и съзнанието, който бях чувствал сред природата. Тук всичко около мен лъхаше на човешка агресия и враждебност.

Беше ми се разминало друго наказание или още по-лошото – затвор. С готвачките се бяхме разбрали да скалъпим лъжата, че Гошето е избягал без да каже на никого нищо. Доста ни поразпитваха, но бяхме изгладили детайлите и ни повярваха, че нямаме участие в неговото престъпление. Чувствах, че го бяхме натопили, но нямахме избор. Доста безсънни нощи прекарах с тази мисъл на предателство.

Един следобед, докато почиствах автомата си след поредното обучение, започнаха тихичко да се сипят снежинки. Въздъхнах дълбоко и погледнах към планината. За добро или за лошо нямаше да го намерят.