Ти така и не разбра защо толкова много исках да пътуваме заедно с влака. Само аз и ти. Без шумни компании, без никакви други познати около нас. Това можеше да е нашето споделено преживяване, нашето пътуване, нашето време, нашите гледки през малкото прозорче на купето, нашите усмивки…и като цяло нашето си щастие. Можеше. Вече не може. Животът си направи наистина голяма шега с мен, а аз му се вързах. Толкова дълго време си мислех, че ти изпитваш също толкова голяма обич към мен, колкото аз към теб. Най-болезненото всъщност беше осъзнаването, че това е било просто илюзия, просто един копнеж. Явно много силно съм искала да бъде така и затова съм го повярвала. Докато един ден не се запитах дали ако наистина ме обичаше, щеше да ме убиваш всеки ден, дали щеше да допуснеш да се чувствам по този отвратителен начин. Истината е, че ти просто вече не ме обичаше. Вече не усещах нито капчица от любовта ти, а където няма любов, не си заслужава да полагаш никакви усилия за нищо! Точка. Малко ли са хората, от които винаги струи любов към теб? Запази тях в живота си! Останалото ще бъде заличено от времето…болката, огорчението…всичко това ще бъде мъчително, ще те разяжда известно време, но постепенно просто ще изчезне. Наближаваше и краят на 2019-та година. Попринцип не съм от хората, които наистина вярват, че от новата година ще променят коренно живота си, че това ще бъде преломният момент, че ще настъпи някаква революция, че ще сложат край или начало на нещо важно само защото годината просто си заминава. Сега обаче се чувствах като тези хора. Таях някаква надежда, че ще успея да затръшна тази врата с всичка сила, че най-сетне ти просто ще си заминеш от живота ми. Исках да го направя, исках просто да те превърна в минало като отмъщение за цялата болка, която ти ми причини. Исках да се освободя веднъж завинаги от зависимостта от думите и действията ти. В противен случай рискувах да се самоунищожа…Реших го категорично! Ти оставаш в старата година и толкова! Няма връщане назад, просто ще се дистанцирам и няма да ти обръщам внимание…Няма да е много трудно, нали?
Шокът ми настъпи още на първи януари 2020-та година, когато името ти се появи на екрана на телефона ми. Имах съобщение от теб, което беше мила новогодишна честитка и дори със сърце накрая. Поведението ти беше адски противоречиво-в някои дни се държеше много студено с мен, а в други показваше някакви признаци на любов. Бях ти бясна, в последните 3 месеца на отминалата година не ме потърси нито веднъж, за да се видим. Водехме някакво фалшиво общуване във виртуалния свят, разменяхме си съобщения, които започваха да губят смисъла си. Всичко напоследък се превръщаше в спорове и караници, защото аз държах да излезем от матрицата и да пообщуваме наживо. Ти обаче не искаше. Беше ти по-комфортно така. Презирах проклетия месинджер! Бях си казала, че ти давам шанс до края на годината. Ако не ме потърсиш за виждане дотогава-просто няма да си общувам повече с теб, защото това би било сигурен признак, че не ти пука за мен. Реших да остана вярна на себе си и да не ти отвръщам с никаква любов от моя страна. На следващия ден отговорих на съобщението ти студено и това беше. Но в съзнанието ми тази приказка продължаваше…Не можеш да избягаш от себе си и в такива моменти го разбираш по-добре отвсякога! Не можеш да избягаш от онова, за което толкова копнее сърцето ти. Какво си мислех ли? Представях си нашето пътуване с влака, слизането на мъничката гара, отправянето ни към планината, бягането ни по планинските пътеки…
Влакът…толкова много обичах тази машина. Имаше нещо наистина привлекателно в това да съзерцаваш с часове природни красоти, а накрая да се озовеш в някакво райско кътче. Никога не съм разбирала хората, които злословят срещу родното БДЖ. Че какво толкова му има? Влак като влак. Вярно, че винаги я има тръпката кога всъщност ще стигнеш с тези влакови закъснения…и дали въобще ще стигнеш или ще се наложи да отседнеш в непознато за теб селце. Но нека бъде една идея по-интересно. Сигурните неща и твърдите планове никога не са ме привличали. Може би затова обожавам и влака – никога нищо не е сигурно, оставяш на случайността да реши кога да стигнеш и с кого да се срещнеш там. Само че случайности не съществуват. 😉 ЕХА! Всичко е част от някакъв божествен замисъл…И така, виждах в съзнанието си как се качваме на влака, как се настаняваме в купето, как никой друг не сяда при нас и имаме възможността да си говорим с часове, да те прегръщам колкото си искам, да ти се радвам постоянно. И това беше само началото на приказката. Слизането ни на някаква гара също беше вълшебно. Влакът потегля и ние оставаме на гарата, любуваме се на планината пред нас, съзерцаваме я мълчаливо и не искаме този миг да свършва. Искаме да сме на тази гара за толкова време, колкото е необходимо, за да се наситят очите ни…Тоест завинаги! Гледаш захласнато прекрасната планина, а аз хвърляйки крадешком поглед към усмивката ти, си мисля колко обичам теб и планината, колко е хубаво да сте някак заедно и да сте до мен в този момент. Отправихме се към малката старовремска къщичка, в която щяхме да отседнем. Нямах търпение за утрешното ни планинско бягане заедно, чувствах се най-щастливият човек на света! Толкова дълго време бях чакала да ми отделиш това време. Тъкмо когато бях започнала да се отчайвам, ти ми се обади и ме попита: „Кога тръгваме?“. Всичко беше нереално. Наслаждавах се на всеки споделен миг.
Алармата звънна и дългоочакваният момент настъпи. Събудихме се, бързо обухме маратонките си и хукнахме по планинските пътечки. Ухаеше на цветя, прелитаха птици, природата сякаш ликуваше заедно с душите ни. Спомням си, че бягахме цял ден и дори не се изморихме. Спомням си, че през цялото време се движехме под някакъв връх, който постепенно сякаш се приближаваше към нас…или ние към него. Спомням си, че на пръв поглед това беше набелязаната ни цел , а всъщност покоряването на този връх беше просто поводът да дойдем тук. Истината е, че тук беше едно от малкото места, където просто беше спокойно, където нямаше хора и можехме да бягаме на воля сами. Обичах този връх. Той сякаш беше „главният виновник“ за вълшебството, което ни се случваше. Когато стигнахме, бяхме просто безмълвни. Не защото се бяхме изморили от бягането, а защото гледката беше неописуема. Тогава си пожелах още много пъти да се връщаме тук заедно. Тогава си дадох сметка, че ти си един от най-ценните хора в живота ми, които не трябва да губя. Такива споделени мигове бяха просто безценни. Спомням си, че всичко беше толкова зареждащо. Спомням си, че изведнъж настъпи мрак и трябваше да се спускаме по стръмен склон надолу към къщичката, но бяхме със слаби челници. Спомням си, че паднах и ударих лошо единия си крак. Спомням си, че ме болеше адски много, ти ме прегърна и започнахме да ходим по пътеката. Ти ми повтаряше, че ме обичаш и че се гордееш с мен, че раната не е сериозна и че още на другия ден отново ще мога да бягам. Спомням си, че те беше грижа за мен, виждах уплахата и обичта в очите ти. Спомням си този поглед, който издаваше цялата ти любов към мен…Спомням си, че с мъка достигнахме до малката къщичка, а ти не спа цяла нощ, за да се увериш, че наистина съм добре…Спомням си го сякаш наистина се беше случило…А всъщност това е просто един толкова жив копнеж в съзнанието ми, толкова истински и същевременно толкова трудно осъществим. Поне не и докато не започнеш да ме обичаш толкова, колкото си мечтая…
И все пак вярвам, че един ден ще вдигна телефона и отсреща ще чуя думите: „Кога тръгваме?“.