Пътеката лъкатушеше и се извиваше като опнало се на припек влечуго. Мелина се катереше бавно по склона, а чувството, че е обречена се засилваше. Дори не смееше да погледне на страни, а беше вперила поглед в краката си. Стъпка след стъпка се доближаваше до целта, а страхът ѝ прерастваше в ужас. Толкова беше високо. Зъберите насреща приличаха на хилещи се, оглозгани от хилядолетни ветрове, черепи. Костите на крайниците им се протягаха към нея, за да я сграбчат и смачкат в каменния си захват. Поспря за кратко, за да си поеме дъх и да успокои дишането си. Подпря се с длани на коленете си и задиша през носа. Вдишваше, издишване. Не искаше да мисли колко високо се беше изкатерила. Не искаше да поглежда към гигантските скали, които се спускаха от тази шеметна височина към долината. Усети гадене и преглътна с мъка горчилката, тръгнала към устата ѝ. Нямаше право да се откаже. Не искаше да носи цял живот подобна вина.
Изправи се и погледна предпазливо нагоре. Оставаше ѝ още съвсем малко до върха. Само някакви десетина стъпки, които ѝ изглеждаха безкрайно далеч и недостижими. Краката ѝ тежаха като олово, а сърцето ѝ препускаше, полудяло в гърдите. Насили се, стисна зъби и пое отново. Последните лъчи на слънцето обагряха срещуположния склон в кърваво, напомняйки ѝ за цвета на кръвта. Разплискана по скалите. Болезнен стон се откъсна от устните ѝ и тя примижа. Сама правеше нещата по-трудни. Спомените се върнаха и я връхлетяха неканени.
******
– Стой там, Мелина, не се доближавай! – гласът на майка ѝ беше строг, а погледът, който ѝ хвърли я прикова на място.
Виждаше тънката фигура да се промъква по тесния перваз, в опит да достигне няколко безценни стръка билки. Пръстите на дясната ѝ ръка изглеждаха почти бели от усилието да се задържи, а лявата ръка се плъзгаше напред. Откъсна растението, прибра го бавно в торбичката, прикрепена към гърба ѝ и запристъпя назад. И тогава, за частица от секундата, майка ѝ загуби равновесие, обувката ѝ се приплъзна по едно камъче и тя политна в бездната под нея. Мелина чу ужасеният ѝ вик, който още дълго ехтеше в ушите ѝ, резонираше в тялото ѝ и я караше да се тресе неудържимо. Затича се, забравила всякакво самосъхранение, към ръба на скалата, приклекна и се надвеси от ръба ѝ. В ниското се виждаше неподвижното тяло на майка ѝ, проснато с неестествено извити крайници. Мелина я извика, знаейки, че жената едва ли ще ѝ отговори. Съзнаваше, че майка ѝ няма как да е жива, падайки от тази височина върху скалите.
Не помнеше как е слязла до селото, за да извика помощ.
След това, останала сираче, я заведоха при бездетно семейство на далечно място, в скътано в прегръдката на планината малко село. Никой не я питаше за съгласието ѝ. Просто се отърваха от грижата за едно невръстно дете, чийто баща никой не познаваше и нямаше други роднини.
Годините минаваха. Новите ѝ родители бяха добри и грижовни. Нищо не ѝ липсваше, но и никога не се почувства у дома си. Сякаш завинаги си остана чужденка. Дори външно изглеждаше толкова различно от всички около нея, с дребния си ръст, светлата, червеникава коса и бледата, луничава кожа. И тези странни златисти очи, в които почти никой не смееше да погледне, сякаш носеха проклятие. Нямаше приятели и повечето младежи на нейната възраст я отбягваха или изобщо не ѝ обръщаха внимание.
До пролетта, когато беше денят на пролетното равноденствие. Тогава всичко се промени. Винаги беше искала да е част от някаква общност, а когато това се случи, единственото чувство, което я връхлетя бе неописуем ужас.
Всички момичета и момчета, навършили седемнадесет години, имаха специално място на празника. Това беше денят на драконовия полет. Младите дракони избираха ездачите си.
Мелина стоеше притихнала, на страни от въодушевената група младежи. Сигурна беше, че едва ли някой дракон ще избере нея, а и тя чувстваше, че не става за драконов ездач. Не понасяше височините, откакто майка ѝ падна от онези скали и загина. Дори не поглеждаше надолу от терасата на къщата, в която живееше, защото веднага нещо в нея се разтреперваше, очите ѝ се замъгляваха и цялото ѝ тяло замръзваше.
А да лети с дракон, на десетки метри над земята, това беше немислимо. Знаеше, че нещо в нея се пречупило тогава и завинаги се беше повредило.
Пролетното слънце огря поляната и в далечината се появиха драконите. Мелина отстъпи още няколко крачки и подпря гръб до грапавата кора на едно вековно дърво. Солидността му ѝ вдъхна увереност и спокойствие. Загледа хипнотизирана великолепния полет на повелителите на въздуха и застина във възхита. Цветовете на дъгата преливаха в крилете им и превръщаха небето в изумителен калейдоскоп. Доближиха поляната и накацаха по нея и околните скали. Мелина едва успя да овладее, напиращият на устните ѝ вик, когато единият дракон кацна съвсем близо до нея и я измери с изумителните си изумрудени очи. Доближи я и приведе красивата си златиста глава към лицето ѝ. Мелина не смееше да диша. Драконът разпери леко нежните си криле, поръбени със зелено, преливащо в ярко оранжево, сякаш по ръбовете им припламваше жарава.
„ Аз съм Стихия. – прозвуча в главата ѝ. – Може да се качиш на гърба ми и да полетим!”
Мелина преглътна, отначало от почуда, а после от разтърсилият я ужас. Не можеше да лети! Стисна очи, чувствайки, че е поставена пред съдбовен избор. Усети мускусния дъх на Стихия до лицето си и се сви.
– Не! – зашепна тя. – Не … избери си някой друг… Някой наистина достоен!
„ Не мога …”
Двете думи отекнаха в мислите ѝ, но тя ги отхвърли, обърна се и побягна към гората. Тичаше като обезумяла, без да забелязва клоните, които драскаха ръцете и лицето ѝ, заслепена от ужас и непозната болка.
На поляната всички гледаха невярващо разигралата се сцена. Никога не се бе случвало ездач да отхвърли, избралият го дракон.
Стихия разпери криле и изчезна във висините.
******
– Какво ще се случи с нея? – Мелина бе вперила, невиждащ поглед в тъмнината.
Върна се в селото чак, след като се стъмни. Нямаше къде другаде да отиде. Близо до дома ѝ, застанал в сянката на тежката порта, я чакаше млад мъж. Гарт беше нещо като неформален водач на ездачите. Високата му фигура изглеждаше още по-грамадна, обгърната от нощните сенки.
– Другите дракони ще я прокудят … и останала сама вероятно ще умре. – каза равно той.
Мелина очакваше да намери укор и дори гняв в очите му, когато го погледна, но там имаше само топлина и подкрепа. Тъмната му, къдрава коса изглеждаше като ореол около главата му. Стоманено сивите му очи не се откъсваха от нея.
– Защо?! Защо ще я изгонят? – не искаше гласът ѝ да трепери, но не успя да превъзмогне връхлетелите я чувства. – Не може ли да отиде на Драконовия остров? Да живее там?
– Тя е избрала друг път. – отвърна Гарт. – Щом ти я отхвърляш, съдбата ѝ няма да бъде друга, освен смърт. Сама на острова, без стадо, няма да оцелее дълго. Виждаш колко крехка и нежна е тя … А каза ли ти името си? Малката драконка … каза ли ти името си?
Малина кимна. Силна тъга стисна сърцето ѝ. Ако отвореше уста, за да проговори, щеше да се разридае.
– Значи връщане назад няма. Ти не си страхливка, Мели … – каза тихо Гарт.
Начинът, по който произнесе името ѝ я накара да настръхне и странна, сладостна тръпка премина по гръбнака ѝ. Ниският му, плътен глас преливаше от сдържана емоция.
– От къде знаеш каква съм? – изпъна гръб Мелина и прикова очи в неговите.
Той я гледаше, без да мига и без да отклонява поглед.
– Знам. Виждам. Усещам го.
Пресегна се към нея и отметна един кичур медна коса от лицето ѝ. В жестът му имаше толкова простота и интимност.
– Грешиш! – отстъпи Мелина и уви ръце около раменете си.
– Студено ли ти е? – смени темата Гарт.
Свали бавно якето си и го наметна на раменете ѝ.
– Ето, вземи!
Мелина понечи да протестира, но Гарт се усмихна кратко.
– На мен ми е добре и по блуза. – каза той.
Мелина почувства топлината на тялото му, задържала се в якето. До ноздрите ѝ достигна свеж мъжки аромат и нова тръпка премина по гръбнака ѝ.
– Благодаря ти.
Гарт кимна леко.
– Не греша за теб. Просто сама трябва да го осъзнаеш, Мели! – подхвана отново той. – Тук никой не те отхвърля. Ти сама се криеш от другите и ги отбягваш. Но си умна и силна … и много красива …
В очите му проблесна пламък, а на устните му се появи кратна усмивка.
– Драконите не са глупави. Те знаят към кой да се насочат. Повярвай ми! От осем години съм ездач.
Мелина го гледаше. Пристъпи несъзнателно към него, притеглена от силата и увереността му. Толкова време му се беше възхищавала от далеч. Гарт яздеше огромен, почти черен дракон, с който изглеждаше като същество от друг свят.
– Винаги можеш да разчиташ на мен за помощ. – добави той. – Сега ще те оставя да си починеш. И да помислиш.
Мелина не искаше той да си тръгва, но и нямаше защо да го задържа.
– Благодаря ти, че беше толкова мил с мен. – каза тя и смъкна якето му от раменете си.
Пръстите им се срещнаха, когато му го подаде.
******
Достигна до върха, който в най-високата си част бе учудващо равен, сякаш огромно чудовище бе отхапало най-острата част със зъбатата си паст. Ниски храсти и слаба трева бяха покарали по скалите и омекотяваха пейзажа. В дъното, обагрена от залеза, стоеше Стихия, разпънала криле, готова за полет. Светлина струеше от нея и я обгръщаше цялата като воал. Тюркоазените ѝ очи се отместиха от небето и погледнаха към Мелина.
„Решила си да дойдеш … – гласът ѝ беше напевен и мелодичен, а Мелина го чуваше в главата си. – А ще останеш ли?”
В думите на Стихия нямаше упрек или гняв. Може би драконите не бяха подвластни на подобни емоции. Мелина пристъпи бавно и колебливо към нея.
– Ще ме приемеш ли… отново?
„Аз съм взела своето решение. Не мога да го променя.”
Тя тръсна глава и плесна с криле. Силният звук отекна в скалите и те го повториха многократно. Странно, но Мелина не изпитваше страх. Не гледаше на страни, а само към Стихия. Доближи я и плахо протегна ръка, за да докосне златната ѝ глава. Гладките люспи блестяха като скъпоценни камъни.
„Искаш ли да полетим?”
Изведнъж магията изчезна. Мелина видя как Стихия се снишава, за да ѝ бъде по-удобно да се настани на гърба ѝ. Момичето стисна очи. Ужас и болка я завладяха, без да може да ги овладее. Разтрепери се и се свлече на колене. Безмълвни сълзи потекоха по страните ѝ.
„Не трябва да се страхуваш! Аз ще те пазя винаги! Небето е част от мен, а летенето е най-прекрасното нещо…”
И изведнъж Мелина почувства някаква изумителна топлина, нежност и доброта да я обгръщат, да потъват дълбоко в нея, да превземат сърцето ѝ и да успокояват мислите ѝ. Виждаше през очите на Стихия, по някакъв свръхестествен и неподражаем начин, прекрасни картини на безкрайни поля, гъсти гори, горди планини, блестящи реки и езера. Изпълни я възхита и нетърпение. Плъзна се по шията на Стихия и се настани на гърба ѝ. Усети отпред, под дланите си някакво странно рогово образование, което ѝ позволяваше на се държи стабилно за нея, отпускайки се плътно на шията ѝ. Зарови пръсти в люспите ѝ и за първи път от много време се почувства цяла и в покой със себе си.
Стихия подскочи рязко и се издигна в небето. Мелина извика изненадана. Мощното драконово тяло се изпъна като стрела и бързо набра височина. Вятър свиреше в ушите на момичето и размяташе косата му. Не чувстваше нищо друго така ясно, както силните мускули, които се движеха под нея. Великолепните криле свистяха, превземайки пространството с изумителна скорост.
Мелина се надигна леко и предпазливо погледна надолу. Долината изглеждаше безкрайно далеч в ниското, а хората приличаха на пъплещи буболечки. Изненада се, че от височината вече не ѝ премаляваше. Продължаваше да стиска шията на Стихия, уповавайки се единствено на нея, защото тя владееше полета в небесата. Направиха няколко бавни обиколки над долината, след което се стрелнаха към езерото. Гладката му повърхност тъмнееше в настъпващия нощен мрак. В далечината, на средата му, се издигаше Драконовия остров. Мелина загледа черните, остри скали, които увенчаваха малкото парче земя, сред водната шир.
Мощен порив на вятъра ги подхвана и замята като перце. Стихия напрегна тяло, за да излезе от въздушния поток и почти успя да се издигне на безопасна височина, когато нов порив ги блъсна и запрати в посока на острова. Водата под тях се накъдри и завря като казан. Тъмни облаци запъплиха насреща им по небето. Мелина се напрегна, но потисна страха си, за да не пречи на Стихия. Светкавица разцепи небето и постави началото на бурята. Драконът прибра криле до тялото си и започна бавно да намалява височината. Вятърът ги буташе неудържимо към острова. Завъртя ги бясно и Мелина загуби всякаква представа за посока. Усети, че падат стремглаво към водата. Сърцето ѝ бумтеше в гърдите, но от устните ѝ не излезе дори звук. Нямаше да изпадне в паника! Стисна шията на Стихия и зашепна тихо окуражителни думи. Сякаш усетила подкрепата на момичето, тя се стрелна с последни сили нагоре и се отпусна за миг във въздуха като застинала. Краткият отдих продължи едва няколко кратки вдишвания и вятърът ги подхвана отново. Стихия се възползва от посоката му и се остави той да ги отнесе на острова.
Драконът и ездачката му завършиха злополучния си първи полет. Двете тела тупнаха на ситния пясък. Стихия се извъртя така, че Мелина не усети нищо от падането, което беше омекотено от крилото на дракона, върху което се бе изтърколила. Мелина скочи бързо и се заоглежда. Тялото на Стихия се бе проснало на брега на езерото. Тя приклекна до главата на дракона и прокара пръсти по люспите. Леко помръдване и две изумрудени очи се впериха в нея. Мелина уви ръце около шията на Стихия и зашепна:
– Добре ли си? Стихия?
Драконът се раздвижи и изправи тежко. Тих звук се откъсна от златната муцуна и Мелина видя, че лявото крило виси безсилно до тялото. Явно бе пострадало при падането. Огледа се и задърпа Стихия към близките скали, където имаше достатъчно широк перваз, за да се подслонят от бурята. Едри капки дъжд закапаха по гърбовете им, докато се местеха към заслона. Над него се спускаха плътни увивни растения, които го правеха още по-закътан. Мелина измъкна кърпа от джоба на панталона си и започна да почиства внимателно нараненото крило. Драконът потръпваше от болка. Видя къде точно, в най-външния край, крилото е леко изкривено.
– Ще се опитам да го обездвижа, а ти стой мирна! – предупреди Мелина.
Измъкна се на дъжда, за да потърси някое парче дърво. Скоро се върна подгизнала. Измъкна малък нож от колана си и сряза няколко ивици от ризата си, за да завърже с тях импровизираната шина.
„Благодаря ти … – прозвуча така, сякаш Стихия въздъхна.”
– Няма за какво! Ти пострада, за да не се ударя аз.
„Не. Толкова се бях увлякла в полета, че не забелязах промяната във времето. Над езерото бързо се зараждат бури.- затихна за миг, а после добави. – Исках да ти покажа колко прекрасно е да се лети …”
Усетила странна неувереност в дракона, Мелина погали гладката ѝ шия успокоително.
– Наистина ми показа …
„Ще летиш ли отново с мен? Не те ли е страх …? Нали паднахме …”
– Страх ме е … Но не искам да пропускам животът да минава покрай мен, заради този страх. Човек не може да държи всичко под контрол. Понякога има неща, които просто се случват, независимо от усилията ни да ги предотвратим.
„Крилото ми бързо ще оздравее … След ден-два ще мога да летя отново.”
– Не се безпокой! Хайде да си починем.
Бурята си отиде така бързо, както беше дошла. Тихата нощ ги зави в черната си, непрогледна пелена. Мелина се сгуши под здравото крило на Стихия и задряма.
******
– Хей, поспаланки! Хайде ставайте! Слънцето отдавна изгря!
Мелина подскочи стреснато, измъкна се изпод крилото на Стихия и видя Гарт срещу себе си. Зад гърба му се извисяваше огромният му черен дракон.
– Как ни намери? – попита Малина, изтупвайки притеснено пясъка от панталоните си.
– Видях, че се катериш по хребета … после дойде бурята, а ти така и не се върна. Цяла сутрин с Вихър ви търсим. Накрая ви открихме.
Мелина се извърна, привлечена от странните писукащи звуци, които издаваше Стихия. Вихър ѝ отвърна. Тембърът му бе като тътен.
– Могат ли да си говорят? – Мелина пристъпи към Гарт.
Големият дракон се доближи до Стихия и побутна с муцуна превръзката на крилото ѝ.
– Могат. По някакъв техен, специален начин. – после добави. – Наранила се е? При бурята ли? А ти как си? – топлите му очи я огледаха, от горе до долу, загрижено.
– На мен нищо ми няма. Стихия ме предпази с крилото си.
– Хайде, махни тази превръзка от крилото ѝ. Вихър ще се погрижи за нея.
Мелина го погледна с изненадана.
– Не знаеш ли, че слюнката на диамантените дракони е лековита?
Мелина повдигна рамене притеснено.
– Не знам почти нищо за драконите. – каза тя и прехапа устни.
– Имаш време да се научиш. – отвърна Гарт.
******
Първото, което чу, след като се събуди беше дразнещо, странно пиюкане. Клепачите ѝ тежаха, сякаш бяха поне един тон. В същото време някакво странно чувство за пълнота и спокойствие я изпълваше цялата.
Отвори очи и се огледа стреснато. Къде ли беше? Никога не беше виждала такива странни, светещи … ох! Сякаш ярка светкавица премина през главата ѝ и я върна в действителността. Болезнено чувство за загуба се загнезди в сърцето ѝ тя стисна зъби, за да не заплаче.
Сън. Всичко беше сън. Или поне не беше реалност.
Вратата се отвори и млада жена с бяла престилка се доближи до нея.
– Добре ли сте, Г-це Майкълс? Понякога събуждането е малко странно и неприятно.
– Чувствам се толкова дезориентирана … – каза с несвойствен глас Мелина.
– Разбирам Ви. И аз бях така първия път…
Жената продължаваше да говори нещо, но Мелина не я чуваше. Стихия! Нямаше никакъв дракон! Всичко беше …
Сълзите ѝ рукнаха сами и тя изхълца задавено. Усети нечия ръка на рамото си и повдигна мокрото си лице нагоре.
– Сега ще Ви дам успокоително …!
– Не, не! –Мелина скочи от кушетката. – Не искам успокоително! Ще се оправя! Просто … просто … е така шокиращо …
– Стойте тук, а аз ще извикам д-р Тортън. – каза жената и бързо излезе.
Мелина се доближи до единия монитор и загледа екрана му с тъга. Там, точно като истински, беше запечатан образа на нейния дракон. Протегна ръка, за да пипне златната глава, но бързо я отдръпна стресната.
– Г-це Майкълс? Мелина? – обърна се рязко по посока на мъжкия глас, който я извика по име.
– Да?! – гледаше мъжа срещу себе си, без да успее да мигне.
Едрите му рамене заемаха касата на вратата, а тъмната му къдрава коса стърчеше палаво около лицето. Две стоманено сиви очи я фиксираха с интерес.
– Асистентката ми каза, че не се чувствате добре… – подхвана мъжа. – Аз съм Д-р Гарт Тортън и отговарям за проекта за регресивна терапия. – допълни той.
– Наистина ли се казвате Гарт? – изтърси Мелина.
– Да. – кимна той. – А Вие? Добре ли сте? Как Ви се отрази сеанса? Успяхте ли да преодолеете страха си от летене? – прокара замислено ръка през косата си и продължи. – Бих желал да поговорим по-обстойно, ако не възразявате.
– Добре съм. До някъде… – Мелиха въздъхна. – Бях попаднала в такъв хубав сън! – сбърчи нос притеснено. – Обаче … ще говоря с Вас при едно условие! – усмихна му се уверено. – Ще Ви разкажа всичко за случилото се по време на сеанса, ако се съгласите да Ви черпя едно питие!
Явно бе преодоляла и част от нерешителността си, благодарение на случилото се в главата ѝ по време на регресията.
Мъжът кимна. В очите му светеше интерес.
– Разбира се. – съгласи се той. – Приключвам след малко! Изчакайте ме тук.
Мелина се усмихна доволна.