Вулканът

15 юни 2018 г. Остров Сейнт Винсент, Карибите

Изпълзявам от палатката. Едва пет часа сутринта, а оживлението вече е на крак. Жена, сливаща се с черния пясък на плажа, преминава забързано. Можеше и да не я забележа, ако не държеше яркобяла кофа в ръцете си. Върна се. Пак премина. Какво носи? Къде ходи? Но нима има значение?! Събрах се и потеглих. Вулканът ме зове! Абе зове… Седи си той с векове и хич не му дреме, че някаква невзрачна буболечка, наречена човек, иска да го катери. Но на този човек му е мечта – да се качи там горе и да стъпи на ръба!

Вървя. Мирише ми на вонещица. Сигурно съм я смазал някъде с раницата. А тя тази раницата все повече сдава багажа. Пробвах да я зашия, но конците са толкова слаби, че на първото вдигане се разпра наново. И изолационната ми постелка започна да се къса… Ха! Прасе на каишка! Явно кучетата вече не са на мода.

Да му се не види… Сърбят ме краката. На поне пет-шест места съм нахапан от комари. Кога пък успяха?! Трябва да е било снощи, докато съзерцавах как булото на мрака нежно слага рибарските лодки да спят. Но съм сигурен, че се напръсках с репелент. А… сигурен ли съм, че съм сигурен? Или съм бил толкова изтощен, че използването на спрея е останало само илюзия на притъпеното ми съзнание? Между 3 и 14 дни. Това е инкубационният период на денга треската. Ще се следя. Дано ми се размине. Иначе ще бера душа в някоя джунгла. Казват, че денгата причинявала толкова силна болка, все едно ти трошат костите. Утехата е, че смъртността е малка.

Измъквам се от плажа и тръгвам да изкачвам пътя към планината. Това манго в раницата що да го нося по баира? Я да седна и да закуся с него. Ранният час ме подведе, че ще имам спокойствие докато вкусовите ми рецептори пируват. Стоножка от местни жители запълзя към плантациите. Въоръжена. Почти всеки подмяташе старо мачете в ръцете си. Омазан до уши в манго, но стараейки се да не ми личи, поздравявах приятелски, а хората приветливо отвръщаха. Разменяхме кратки реплики, често завършващи с: „ще се видим после“. Но самите те не подемаха инициативата да поздравят първи. Може би защото туристите са непривична гледка: стоят си по яхтите и не припарват до вътрешността на острова.

Явно пътят към поставените цели е покрит с дребнави мисли за тривиални неудобства. Кожата на възглавничката на дясното ми ходило се е отлепила, при което се е родил голям мехур. Сега стъпвам на една страна, че да не ме боли чак толкова. Излязла ми е и афта в устата. Сега поне седмица ще я влача докато не благоволи да изчезне в небитието. Имам и повишена чувствителност на устните. Да не би да е от мангото? Или от друг плод? Или от карамфилово масло, което слагам във водата? Или от слънцето? Е, човек е адаптивно животно. Свиква с всичко – и лошо, и хубаво.

Устието на реката. Значи тук вулканът се облекчава в морето. Да видим само къде се е скрила пътеката към върха му. Ей сега ще я издиря. Но това дърво, отрупано с папая… как ме изкушава! Ама, много високо… Така като го гледам, към осем метра. Но да си пробвам късмета. Бих го, бих го, нищо не падна. Да си вървя тогава. А! Дълъг прът на земята… Ще пробвам с него… Подскачах, подскачах – пак нищо. Апетитните дарове на природата си остават недостъпни. Идея! Да хвърля пръта! И… е, не. Заби се в една от папаите и остана да си виси! Добре че няма хора да ми гледат сеира. Ама те тези папаи не са доузрели, няма да са сладки, пък аз колко папая изядох по пътищата… Така де, „гроздето е кисело“.

Покрай реката следвам трудно различима пътека, но тя постепенно се разлива в гъсталака. Ясно, грешна следа. Връщам се и ето го отново изкусителното дърво. Прътът все така си виси. Със скок го освобождавам и две невзрачни папаи тупват на земята. Добре, правя последен опит: поемам си дълбоко въздух и започвам да клатя дървото като за последно. Валят папаи! Явно двете малките, които първоначално свалих, са били като клинове, превръщащи плодовия грозд в монолитен блок. Извадих гордо лъжицата и пристъпих към царско угощение с разпльокания по земята деликатес.

Преджваках реката и закрачих по плажната ивица в издирване на началото на пътеката към върха на вулкана. Уж трябваше да има табели. Тук табели, там табели, няма табели. Попоглеждам двете снимани карти за ориентир. Достигам края на пясъчното одеяло и поемам обратно, за да рестартирам търсенето. Май ще вървя по коритото на сухата река. Едвам навлизам и забелязвам добре отъпкана пътека да се отбива вляво. Тя ли е? Табела няма, но сигурно е тя.

Шмугвам се в джунглата. Ех, че кеф! Растителност отвсякъде! Завалява. Но слабо. Не ми се вади дъждобран. Спирам и изпълнен с благодарност впервам поглед в небесата през короните на дърветата.

Напредвам. Но защо няма табели? Гората се разтваря и разкрива обширна просека с наредени палми, извисяващи стройни снаги в горния край на поляната. Личи си, че човешка ръка е пипала тук. Откривам продължението, което преминава в стръмно изкачване. На места пътеката се стеснява до две педи, а стъпка вляво би довела до многометров полет. Пък пръстта как се хлъзга… По-скоро краката в сандалите ми се хлъзгат – мокри и прашни. А по това стръмното как изобщо се качват туристи?! Хич не ми се вижда туристическо тук. Огромните мангови дървета ми изпълват душата! Като бдящи над местността пазители, затихнали в хода на времето. Водя вътрешна борба между лакомията да си събера още манго и разума да не си товаря и без това тежката раница. Лакомията надделява. Ето и първият местен, с когото се разминавам след кратък поздрав.

Към по-високо и по-високо. Отдолу стърчат короните на снажните палми. Пот шурти от мен. Но скоро излизам на по-равно. Странна гъсеница някаква. Пълзи си. Тук пък приличащо на оса насекомо, но цялото червено-кафяво вместо жълто-черно. Я каква красива оранжева пеперуда! Самодоволно се фръцна пред очите ми и продължи да раздвижва въздуха в обичайното си ежедневие. Дъга! Едва сега я забелязах. Каква гледка! Чак до забуленото в мъгла море!

Двама местни. Все едно ме удариха с мокър парцал. Вървял съм бил по грешна пътека. Правилният, туристически път бил на паралелното ребро на вулкана. То затова нямало табели… Дали не мога да сека напряко или пък да изляза напред до кратера? Никакъв шанс. Чакали ме отвесни склонове. Или трябвало да ме пренесат, каквото и да значи това. Казвам им, че ще си почина и ще поема обратно. Всъщност искам да спечеля време и да реша какво да правя. Така. Безумни рискове като в Нова Зеландия няма да поемам, обещал съм. Час ми отне дотук, не е голяма загуба… Явно на небето му писна от колебанията ми и изсипа такъв дъжд, че ме принуди да търся закрилата на огромно мангово дърво. Ох, добре, връщам се.

Ето ме отново в коритото на сухата река. Този път се провирам през падналото дърво и продължавам нагоре по каменистото дъно. Стеснява се, стеснява се, а така дългоочакваните табели липсват. Пак ли съм на грешен път? Сухото корито започва да се вие между отвесни скали. Като отсечени. Все едно съм в менгеме, което, ако тракне с челюсти, ще ме направи двуизмерен. И ето пътека излизаща от коритото. И друга продължаваща напред. По коя? Защо да бързам да вземам решение? Я да поседна и да омета всичкото манго, за да не ми тежи.

Започвам да сравнявам двете карти и текущата ми GPS позиция. Ааа, разбрах най-после! Търсената от мен пътека започва от друго място, което съм пропуснал, но скоро ще се съедини с тази, по която вървя. Не след дълго наистина стигам табела: „Гора“. Обяснява какво е гората и защо е толкова важна. Дали ще има табели „животно“, „небе“, „турист“? Стъпвайки на дървено мостче обезпокоявам сънлив прилеп, провесил се отдолу. Изхвърчава разсърдено, сигурно псувайки ме на ум. Като тълпа от нахални папараци растителността се спуска от двете страни и образува същинска завеса, която трябва да разгръщам, за да се провирам напред.

Ето и друга табела: фермерите да не си връзват животните край пътеката, че да не пречат на туристите. Като чуя „фермер“ си представям труженик с гумени ботуши и трактор, прекарващ времето си сред насаждения в обширно кално поле. Тук реалността е съвсем друга. Всичките им нивички са на склонове със стръмен наклон. Едва ли не с въже трябва да се връзват, за да се спускат и обработват откраднатите от джунглата парчета земя.

Облаците отново заплакаха. Но като гледам, бързо ще им мине. Дотогава ще си лежа под вековните мангови дървета, на поразнебитена от времето и атмосферните условия бамбукова пейка. Небесната река хипнотично се излива, а аз си съзерцавам околния свят. На едната страна се простират горите надолу, чак до морето, а на другата дреме хребетът, по който в заблуда бях тръгнал. Ето там оттатък са се събрали на седянка манговите дървета, под които взех решението да се върна към правия път. А между двете ребра на вулкана, над останалата растителност, се извисяват гигантски хлебни дървета. Хлебното дърво е внесено от Ямайка като решение на проблема с измирането на робите от глад. Като гледам колко плод ражда, явно хрумването е било успешно приложено.

La Soufrière – вулканът, по който вървя, е активен. Последните му изригвания са през 1971 г. и 1979 г. На различни места по живата му плът са забодени измервателни уреди, за да следят избухливия му нрав. Данните се изпращат и анализират в сеизмичен център към университет в Тринидад и Тобаго.

Какво е това чудо!? Гледам със зяпнала уста и сам си говоря. Динозавърско! Погледът ми не може да го обхване! Обиколих отсам, обиколих оттам… Дърво. По-скоро дървоподобно. Обиколката му е двуцифрено число. Много ми се иска да я пишеше на табелата, но не би. Оказва се, че оригиналното дърво е било превзето от Фикус (Ficus е род от около 850 вида дървета), който достигнал чудовищни размери. Любопитно ми е на колко е години, но и това не пише. Невероятното създание на растителното царство маркира средата на изкачването.

Е, това се казва табела! „Заплахи“. Обяснява как отсрещните склонове, които бях тръгнал да катеря, са били нелегално изсечени и засети с канабис, което довело до силна ерозия на почвата. Чушки и домати като не виреят, карат на марихуана.

Какъв странен охлюв насред пътеката – жълто-зелен с кафява елипсовидна черупка. Сигурно и той е турист. Набиват ми се на очи едни черни хвъркати насекоми с червени гърбове. Изключително кекави, но някак си успяват да се сношават тук и там.

Нагоре, нагоре, нагоре. Дърветата губят от своя ръст и численост. Демографска криза ги е подхванала. Ах, каква гледка се откри! Надолу зелените поли на острова потопени в морето, а нагоре небето пременено с дантела от бели облаци. Обаче красотата трае докато не си погледнеш в краката. Дори и на такава височина срещам боклуци. Толкова ли е трудно да си държите опаковките и шишетата в раниците! Освен това, тук – „Nike“, там – „Adidas“. Не мога да си обясня как така си губят обувките!?

Усещам, че вървя като кон с капаци. Намали, спри, наслади се! Странни цветя и растения са обитатели на тази надморска височина. А вятърът явно винаги духа от едната страна, защото малките жилави дървета си растат силно наклонени.

Задухва силно и завалява. Хоризонтален дъжд. Посядам, прегръщам раницата и нахлузвам дъждобрана. Ще седя като квачка с пиленца, докато понамалее.

Дървета съвсем изчезват. Демографската криза ги е довършила. Само висока гъста храстовидна и тревиста растителност властва наоколо. Ако вървях по отсрещния склон и нямаше пътека, то преходът би били невъзможен. Дори и танк не може да мине. Понеже няма как да го качат тук.

Ръба на кратера! Достигнат! Каква гледка само… никаква. Всичко тъне в млечнобяла мъгла. На талази извира от вулканичната паст. А поривите на вятъра са толкова силни, че ме отместват докато вървя. Добре че духа откъм кратера, а не на обратно, че току-виж ме бутнал през граничната линия, отвъд която се простира сиво-бялата бездна.

Притихвам. Сядам, за да се насладя на особеното чувство, което ме владее… Глад. Хапвам от последните си вафлички, за да отпразнувам момента на покоряването на вулкана. Хлад.

След часове преход в мокрото ходилата ми са целите „гъбясали“ – набръчкани и побелели. Изглеждат ужасяващо, но това всъщност е естествена реакция на организма. Задейства се механизъм, който ни позволява, например, да хващаме по-добре предмети под вода. Поне учените така си го обясняват.

Пътеката продължава наляво и надясно. Няма ли указателна табела? Всъщност тук свършва туристическата пътека. Добре. Наляво или надясно? Наляво. Достигам локален връх с някакъв измервателен уред. Пътеката обаче продължава. Значи все пак има път от съседния хребет. Освен ако просто не обикаля кратера. Връщам се обратно, защото в другата посока е пътят за източната половина на острова, накъдето съм тръгнал. Замръквам.

Здрач. Мъгла. Призрачно. Мощен фонтан от щастие бликва в душата ми и изпълва цялото ми същество! За такъв момент съм мечтал! Сам, далеч от света, на ръба на кратера на вулкан!

Твърдата растителност дере краката ми. Ето за тук са нужни дълги панталони. Един час до падане на пълен мрак. Трябва да се махна от ръба и силния вятър. Ускорявам крачката. Самата мъгла мокри. Я, гледай ти! Дебели въжета се спускат в кратера! Сигурно водят до измервателни уреди. Мога да сляза долу! Но хайде без безумия.

Извънземно! Светлозелено, прилично на комбинация от коледна елха и корал, с малки бодлички върху пипалообразните си клонки. А от основата му избиват дълги израстъци, от които се раждат нови клонинги на растението.

Защо бързам? Не мога да изпреваря мрака. Спирам. Вдишвам дълбоко. Мирише на сяра. Пътеката изчезва в мъглата и сумрака. Отляво кратерът се спуска отвесно надолу, а отдясно вятърът безжалостно брули растителността по стръмния склон. Не само вятърът запълва тишината. Странни звуци се врязват във воя му. Дали не идват от ендемичните свирещи жаби? Към тях се прибавят и воплите на „тракащите щурци“ или техни родственици. Призракът на някакъв странен уред витае по склона.

Разклонение на пътеката. Камъни са поставени отдясно. Тълкувам го като сигнал за задънен път. В тази посока сред мъглата се очертава силуетът на връх. Дали пък не е най-високата точка на вулкана? Умората започва да се обажда. Начало на дългото спускане. Дълбоки улеи набраздяват земята. Внимавам.

Гъста растителност. Цари пълен мрак. Надолу и надолу. Търся равно място за спане. Прилепи танцуват в светлината на фенерчето ми. Неспирни звуци огласят навред. Ето това е истинска джунгла! Търсенето продължава.