Ето! Показва се! Великолепен е! Уникален! Божествен! Най-прекрасният в живота ми! Всъщност… Не знам! Видял съм толкова красиви изгреви…все тая! Въобще не ме интересува! Този е най-великият! Толкова имах нужда от него! Моят спасител! Моята енергия! Моят миг!

Усещам, че ми пари на очите. Да, сълзи са, но не са само от светлината. Не се изненадвам, толкова е прекрасен! Но пък и вече ми е пълен хаос в главата. Всякакви емоции влизат и излизат, сливат се, бият се. Знаех, че ще е така. Ама е пълна лудница. И как въобще да не е? Трета нощ. Изкарах трета нощ! Последна, тежка, мъчителна трета нощ! Толкова много километри! Толкова много изкачвания и слизания! Толкова техничен и тежък терен! Но тази нощ… Тази нощ беше съсипваща! Точно за това така го желаех! Слънце, изгрев, светлина! Така имах нужда! И толкова исках отново да я видя! Планината! Величествените хребети! Безкрайните гори и огромните долини! И  да, върховете! Толкова красиви, но също така свирепи и страховити. Но заедно с тази светлина стават някак различни. Тя ги пали. Тя ги милва и ги зарежда! Прави ги благи и добри, точно както майка успокоява разгневеното си дете! Красиво е! Толкова, толкова красиво! Великолепна е! Уникална! Божествена! Най-прекрасната планина на Земята! Всъщност… Не, стига! Пак ми забива главата!

Чувам шум и се леко се стряскам. Някой идва откъм гората. О, да, този тип.  Следва ме от доста време. Най-после ще ме задмине. Поздравява ме инстинктивно и продължава напред. Какъв възпитан спортист! Истински джентълмен! Примерен планински бегач… Не, тъпак е! Страшен тъпак! Не го забеляза! Не видя изгрева! Не почувства светлината! Не отиде да прегърне Планината! 5 метра! Трябваше да се отклони само 5 метра! Да спре само за 5 секунди! Да ги види! Да ги поздрави! Планината и Светлината. Нали сме планински бегачи!? Ултрамаратонци! Защо не ги поздравяваме? Защо не им се усмихваме? Толкова ли, по дяволите, бързаме? Трябваха му само 5 секунди. 5 секунди от  80 часа?! Сериозно ли? Сериозно ли, господин робот? В средата на класирането си, мамка му, а нямаш 5 секунди?! Пък и първи да си, трябва да им благодариш и да им се поклониш… Мамка му!

Но защо въобще ми прави впечатление? Да, от лудницата в главата ще да е. Иначе отдавна е така. Всички са такива. Отдавна са такива. Още в началото се е започнало – задоволяване на егото със състезанията и постове в социални мрежи. И следене на данните. Не на пътеките, а на данните. От първите смарт часовници е така – пейсове, километри, пулс, денивелация, локация… И какво ли още не. И погледът напред. Напред и надолу, в часовника! Звучи ужасно! Напред и надолу! А нагоре? А встрани? Там е толкова прекрасно! Но не. Напред и надолу. Така е било, така се е почнало! Чел съм го, а и баща ми ми разказваше. Още в началото се е усещало, че ще стане така. Че нещо ще се развали. Че не се бяга, а се гони! Планински гоначи! Да, точно такива са! И кое, мамка му, е по-точно планинското? Ако ги сложиш на планинските симулатори в залата ще изпитат почти същите емоции! Та, полезрението на днешните бегачи е залято почти изцяло с данни. Вече не им трябва да гледат часовника. Трябва само да погледнат напред. Защото всички са с тъпите си смарт лещи! И да гледат нагоре пак няма да видят, пак няма да почувстват и да трепнат. Те ще виждат данни! Ще виждат скорост, пейс, наклон на пътеката, сигнали за опасности… Всичко, за което един робот може да мечтае! Но няма да усетят Планината!!!! Няма да забележат изгрева и светлината! Заради шибаните данни! Заради шибаните лещи! Защото са станали шибани роботи …

… Пак ми пари на очите! Но не, този път не е от изгрева! Колко съм тъп! Погледни го! Слънцето вече наполовина се е показало. Има все повече светлина! Все повече огряти върхове. Все повече живот и все по-красиво! А аз? Аз си мисля за роботите! Как мога да не оставя съзнанието ми изцяло да бъде погълнато от този божествен миг? Толкова съм тъп! Така или иначе никой не може да ги промени. Отдавна каузата е загубена! Отдавна планината е просто един релеф. Отдавна всичко е време, километри, денивелация, хранене и … поздравяване. Да, ние си махаме и се поздравяваме, докато се разминаваме. Махаме си, но не си говорим! Не си обелваме и дума! Защото всички са в канала на състезанието! Там си говорят. Радват се на феновете си! Слушат си коментарите! Със скапаните си смарт лещи! И именно заради тях! Всичко е в матрицата! Планината я няма! Тя няма значение! Важни са данните! И да, поздравите на феновете!

Стига! Стига съм ги съдил. Особено тези! Те поне са тук, в планината! Било само с телата си. Но виж ония в залите… И те са планински бегачи, така се наричат помежду си. Бегачи на планинските симулатори! Предлагащи всичко необходимо, за да се почувстваш в планината! Избираш планина, маршрут и почваш. Сипей на 12-тия километър! Каменна река на 23-тия. Силен вятър след големия наклон на 45-тия. Дъжд! По дяволите, дъжд и сняг!  От тъпата машина! Все едно свършиха! Все едно планините ги вдигнаха и ги изнесоха от Планетата. На тъпата машина! Планински бегачи! Стайни плъхове! Никога не усетили истинска стихия, истинско падане, истинско бедстване! Никога не молили Планината да им помогне… Един бутон и бурята спира. Един бутон и стъпваш на паркета. Един бутон и размазаното ти тяло влиза в залата за възстановяване, където всички мъки и всяка болка изчезва. Един бутон. Един бутон! Не го искам тоя скапан бутон! Искам да изстрадам всичко, искам да се се справя с всяка болка, с всяка трудност! Искам да знам, че спасението е далеч! Искам да мога сам да го преодолея!

Усещам бузите си мокри. Да, слънцето вече почти изгря. Аз виждам раждането му! Виждам събудилите се върхове, виждам могъщите била, виждам Планината! Чувствам я! Усещам, че съм част от нея! Най-прекрасните 5 минути през последните 70 часа! Най-прекрасните 5 минути през живота ми! Всъщност… Все тая! Това е най-прекрасният момент и сега само това има значение! И сълзите по бузите ми! Знам, че извират от този божествен миг. Но знам, че в тях има и болка. Болка, не само от безкрайните часове бягане. Друг вид болка. Болка, заради ограбеното съзнание! Болка, заради несподелената красота. Болка заради това, че всички я забравяме.

Болка и вина! Вина за всички и за всичко, в което се превърнахме! Вина към изгрева! Вина към светлината! Вина към Планината! Вина към това, че вече не я гледаме! Вина за това, че вече не я усещаме! Вина към това, че вече не я разбираме! Вина, че загубихме връзката си с нея! Вина, че не я обичаме! Не, не я! Не и истински! Казваме, че го правим, другите смятат, че го правим, но не! Не го правим! Не я обичаме! Ние я експлоатираме! Експлоатираме я за нуждите на Егото ни! Експлоатираме я, за да ни забележат; за да се докажем; за да спечелим. Експлоатираме я, за да я покорим! Започнахме бавно да я губим от началото! Откакто ни допусна до себе си и откакто започнахме да се изкачвахме по величествената й снага. Алпинисти, катерачи, скиори, колоездачи, обикновени туристи! Отдавна всички искат само върхове, гледки, склонове и предизвикателства! Отдавна всеки иска да демонстрира доколко може да я подчини! И заради това постепенно я забравихме. Започнахме да забравяме как да я усещаме!  Започнахме да забравяме как да я разбираме и обичаме! И се стигна до днес. Днес вече я заменяме. Заменяме я с базата данни от безценната ни леща. Заменяме я с триизмерно изваяни склонове и пътеки! Нея – Планината. Но има и по-лошо. Вече можем напълно да я заменим. Мозъчно-двигателните симулации. Футбол, баскетбол, секс… Всичко. Всичко, а също така и планината. Забиваш пластините в главата и вече си пред най-добрия склон за пускане. Включваш се и седейки на удобно кресло, потегляш към най-високите върхове на планетата! Мамка му, едно кликване и отиваш на експедиция към най-високия връх в Слънчевата система! 100 000 човека посрещаха пред сградата първият „покорител“ на „космическите висини“! Да, и там има много планински бегачи! Състезанията са нечовешки. И като провеждане, и като натоварване. Над 7 дни пълно изпилване на мозъка. Нереални маратони по реални планини и измислени гиганти. Тотална отдаденост на виртуалното. Телепортация на съзнанието. Но без връзка с истинското. Без връзка с Природата, без връзка с тялото, без връзка с Духа. Без връзка с Природата.

Аз обаче я усещам. Усещам я чрез този миг! Усещам я чрез слънцето. Усещам я чрез Планината. Усещам я с очите си, с кожата си, с дробовете и краката си. И никога не съм се чувствал по-жив и по-зареден. Никога не съм се чувствал по-щастлив и по-истински. Слънцето напълно е изгряло. Толкова е голямо и сякаш продължава да расте. Някъде, сякаш от отсрещните върхове, чувам музика. Толкова е прекрасна и така се вплита във все по-яркото и огромно слънце. Не знам дали е игра на вятъра или приказна халюцинация. Музиката става все по-силна, а слънцето продължава да расте. Застинал съм и чувствам неописуемо блаженство във всяка клетка на тялото си. Слънцето е нереално огромно и вече обгръща целия ми кръгозор. Небето, върховете, долините – всичко е покрито с божествена светлина. И музика. Все по-силна музика. Сякаш всички камъни наоколо скоро ще се пръснат по звуците на тази величествена мелодия. Светлината се изкривява, лъчите вибрират, всичко се завихря в неземно красив хаос. Само аз седя спокойно вцепенен в центъра на този космически танц, и очаквам момента, в които самата действителност около мен ще експлодира…

… И само миг по-късно главата ми изсмуква цялата картина като мощна черна дупка. Очите ми са затворени, но знам, че всичко наоколо рязко се е променило. Все още чувам същата музиката да кънти в ушите ми. Усещам и ярката светлина да пробожда мозъка ми през затворените клепачи. Но с голяма мъка разбирам, че онзи божествен миг е вече толкова далеч. Бавно отварям очи. С периферията си виждам, че се подминавам дървета. Усещам забързаните си стъпки по земята. Въпреки все още силната светлина, забелязвам, че наоколо е мрачно. Виждам множество цифри пред себе си. Едни от тях показват 6:03 AM. Пред мен ярко мига сигнал – „Предупреждение за опасен участък. Режим на активизиране“. Отърсвам глава. Мислите рязко започват да се надигат. Усещането за това, което ще разбера само след миг, напряга цялото ми тяло. Ярката светлина вече я няма, музиката също. Чувам само учестения си сърдечен ритъм, стъпките под краката ми, разбуждащите се птици и … И писукания. Множество писукания, мигащи цифри и фигури – скорост, денивелация, локация, релеф, опасности, съобщения…

Заковавам се на място. Пронизва ме студена тръпка. Започвам леко да треперя и ми се гади. В очите ми напират истински сълзи. Колкото повече се осъзнавам, толкова действителността ми се струва по-непосилна. Там горе, на скалата. Аз не спрях. Не гледах божествения изгрев. Не видях върховете и долините. Не се поклоних на Планината! Аз се подминах! Подминах себе си, подминах и тях. Поздравих ги и продължих! Подължих да гоня класирането и данните. Направих го, защото и аз съм като другите. Защото съм изгубил връзката с Планината. Защото я експлоатирам. Защото съм се превърнал във всичко, което презирам.  Защото отдавна съм робот. Защото съм тук, а всъщност ме няма.