Не бях от хората, които си падат по изкачването на върхове. Даже бих казал, че като турист никакъв ме нямаше. Все пак, макар и градско чедо, обичах от време на време да излизам сред природата, особено когато ми е бръмнала главата.
В онзи специален за мен ден седях пред хижата и отпивах внимателно от врялото кафе. Беше ми криво, и заради десетките неприятности, които ме мъчеха напоследък, и заради главоболието, резултат от снощното препиване с домашно червено вино. Вероятно съм имал доста огрухан вид.
Докато се чудех дали да не ударя една бира, прилагайки тактиката клин клин избива, хижарят се приближи, потупа ме по рамото и каза:
– Какво става, момче? Не ми изглеждаш добре.
– Нищо ми няма, а и да ми има, ще ми мине – троснах му се аз.
Той се подсмихна.
– Ако искаш, ще ти кажа една рецепта за справяне с всякакъв тип проблеми.
– Защо си мислиш, че имам проблеми?
– Хората без проблеми не пият като смокове.
– Добре де, имам, но не желая да ги споделям с никого.
– Не държа да ми споделяш. – Той ме дръпна за ръкава, принуждавайки ме да се извърна настрани. Кокалестият му показалец сочеше нагоре, към обвития в ефирна мъгла връх. – Този връх е специален, пречиства.
– Е и? – попитах скептично аз.
– Ами това е. Пречиства мислите на хората и им помага да намерят отговора.
– Какъв отговор?
– На въпроса, който ги терзае.
Зачудих се накъде бие с тези шантави приказки.
– Да не намекваш, че трябва да хукна да се катеря нагоре?
– Точно това намеквам.
Чух се да изсумтявам недоволно, но в отговор казах нещо, от което сам се изненадах:
– Така да бъде.
– Добре. Ще ти приготвя сандвич за из път. И да внимаваш, с планината шега не бива.
Половин час по-късно вече крачех по пътеката за нагоре. Хижарят ми бе пожелал „приятно пречистване“. Странно пожелание, нали?
Гадеше ми се и хич не ми бе до преходи, но се насилих да продължа. Нещо ме подтикваше да бъхтя като гламав по склона.
Започнах да се задъхвам, явно не бях в много добра форма.
Спрях за кратък отдих на една полянка. Върховете на старите смърчове отсреща се люшкаха величествено под повеите на вятъра. Когато потеглих отново, осъзнах, че главоболието ми е изчезнало. Напуши ме смях. Ако не друго, катеренето помагаше при махмурлук.
Постепенно влязох в стабилно темпо и като че ли с всяка крачка, колкото и странно да изглежда това, силите ми се увеличаваха.
Гората отстъпи място на каменист склон и пътеката изведнъж се изгуби. Покривът на хижата чернееше долу в далечината. Бях изминал някъде към километър.
В един момент си дадох сметка, че е било глупаво да се дразня от разни дребни неуредици. Разваления хладилник, досадните съседи, които дупчеха с хилти всяка неделя, глобата за неправилно паркиране, заяжданията на шефа. За такива неща човек дори не си струваше да мисли. И аз просто ги пропъдих от съзнанието си.
Започнах да се уморявам, но умората бе приятна, някак … пречистваща. Ха-ха, пречистваща. Хижарят явно бе печен. Да, чувствах се по-добре, но това се дължеше на раздвижването и чистия въздух, не на някакви си свръхестествени сили извиращи от тази планина.
Върхът вече бе близо, виждах го съвсем ясно.
Докато си почивах на един камък, се насилих да мисля за значимите проблеми, тези, които ми бъркаха в здравето – че не изкарвам достатъчно пари, че не разполагам с много свободно време, че имам проблеми със съня, че не постигам успехи там, където най-много желая. Все неприятни неща, но от сегашната висока гледна точка те ми се виждаха поправими. Ами така де, та нали никой не е умрял. Изобщо струва ли си човек да се тръшка за глупости? Когато много задълбаваш в дадена неприятност, въпросната неприятност се увеличава. Така поне смятам аз. Тогава усетих, че на лицето ми разцъфва усмивка. Откога не се бях усмихвал искрено?
Успях да се добера някак си до върха, като преди това едва не се пребих на един сипей. Чувствах се скапан, но само физически, иначе на душата ми бе ведро. Седнах и зачаках дишането ми да се успокои. Малко по-късно почувствах, че е дошъл моментът да разгледам, вероятно за хиляден път, основното си терзание, онова нещо, което не ми даваше мира от пет месеца и двайсет и три дена и превръщаше живота ми в кошмар.
Колежката Таня. Сега тя бе долу в хижата и вероятно пиеше първото си кафе. И вероятно бе облекла онова черно клинче, от което краката й ставаха още по-умопомрачителни. И вероятно бе вързала дългата си черна коса на опашка, от което милото й лице заприличваше на детско. Обичах я. Но нещата бяха сложни, и то много. Тя ту ми обръщаше внимание, ту ме подминаваше, сякаш сме непознати. Понякога се усмихваше на шегите ми, понякога се мръщеше, незнайно защо. Излизаше с мен, но излизаше и с други. Не искаше нищо, но се сърдеше, когато не направя каквото трябва. От време на време спеше с мен, но рядко – случваше се седмици наред да не мога да я гушна. Нямаше официално гадже и вероятно не искаше да има. Общо взето трудна бе за разбиране, още повече, че по природа не бе приказлива. В нейната компания или се чувствах като принц, или като долна отрепка – среден вариант нямаше. Всъщност и аз от време на време се държах като темерут, но за това вината бе нейна.
Най-много ме измъчваше неизвестността, направо до побъркване. При нея никога нищо не се знаеше. Колкото и да се напъвах, не можех да я спечеля напълно.
Както си седях, мислите ми постепенно престанаха да бушуват. Трудно ми бе да повярвам, че причината е във върха. Дори да беше, все някога трябваше да сляза, не можех вечно да кисна тук, лекувайки любовната си мъка. А може би…
Изведнъж отговорът изникна в главата ми, кристално чист и ясен. Вече знаех какво трябва да направя.
Трябваше само да й кажа абсолютно всичко, да й споделя всичките си желания и тревоги, пък после каквото ще да става. Защото от играта, която играехме, нямаше никаква полза. Искреността щеше да реши проблема.
Щом взех това ключово решение, се успокоих. Умората, която бях натрупал по време на изкачването, изведнъж ме налегна. Сгуших се до един камък и докато си представях как отношенията ни вървят по мед и масло, съм заспал.
И се заредиха едни хубави сънища…
***
Събуди ме силно разтрисане. Над мен се бе надвесила Таня. Гледаше ме лошо, както когато съм сгафил сериозно.
– Какво правиш тук, бе! Защо не си вдигаш телефона! Изкара ми акълите! Помислих си, че ти се случило нещо лошо! – занарежда тя с остър тон.
Погледнах часовника си и се оказа, че съм спал цели два часа.
– Извинявай – смотолевих. – Заспал съм.
По погледа й, който вече бе омекнал, разбрах, че има да ми казва нещо важно.
– Реших да бъда искрена с теб – рече тя.
– И аз реших същото – отвърнах. – Ти кога реши?
– Докато се качвах.
– А аз тук горе. Е… аз ли да почвам пръв? – попитах.
Тя присви очи. След кратко колебание каза:
– Май си въртим номера, защото се обичаме.
– Май е точно така – отбелязах.
И това беше всичко. Не ни бяха нужни повече приказки, просто се прегърнахме.