Тази история се случи преди повече от 20
години. Тогава нямаше така масово
мобилни телефони. Още бях ученик и в
почивния ден реших да отида на ски на
Витоша в ски зона „Алеко“. Отидох на
спирката на автобуса за “ Алеко“ в
квартал „Хладилника“. Цяла нощ беше
валял сняг и дори в София снежната
покривка беше по-голяма от
обикновеното след снеговалеж. Аз съм
много добър скиор и очаквах с
нетърпение да се насладя на каране в
неутъпан сняг по неутъпканите склонове
встрани от официалните писти. За
съжаление автобус не идваше. Нямаше
връзка с шофьора, който вече трябваше
да е направил курса си до “ Алеко“ и да
закара още скиори и туристи нагоре.
Хората започнаха да се разотиват, други
си взеха таксита до кабинковия лифт.
Аз не разполагах с излишни пари. Затова
се примолих на едно момиче да се кача в
тяхната кола. Баща й щеше да ни закара
до „Алеко“. Такъв ден не трябваше да се
пропуска. Така разсъждавах в София.
Баща и се съгласи да ме вземат и
тръгнахме към “ Алеко“.
По пътя видяхме, че автобуса е закъсал в
снежна пряспа по пътя. Колите обаче
успяваха да се движат нагоре. Момичето
се казваше Марина. Не беше някоя
забележителна сладуранка, а и не прояви
ентусиазъм да караме ски заедно. Като
пристигнахме на Алеко, тя отиде на
писта „Витошко лале“, а аз – на друга.
През целия ден времето беше супер за
ски и се накарах до насита. Още
по-хубавото беше, че нямаше много хора в
този толкова снежен ден и опашките за
влековете бяха малки.
Карах, докато не спряха влековете.
Отидох на спирката на рейса, за да се
прибера в София. Имаше и други хора.
Чакахме повече от обичайното. Някои се
комбинираха и взеха няколкото таксита,
стоящи до почивната станция малко след
спирката.
Други бяха забелязани от техни познати,
слизащи с коли, и се качиха при тях.
Последния човек отиде до почивната
станция и така и не дойде пак на
спирката.
Доста време стоях сам на спирката.
Започна да притъмнява. Над върховете
започнаха да се спускат облаци.
Лека-полека и спирката потъна в тези
облаци и около мен стана гъста мъгла, а
снеговалежът не спираше и сега.
Погледнах електронния си часовник,
който показваше вече малко след 18 часа.
Беше се стъмнило и нямаше изгледи
въобще да дойде автобус. Дори вече
нямаше и хора с коли, които да слизат
надолу.
Реших, че е безсмислено да чакам повече
и си сложих отново ски обувките и
тръгнах със ските надолу по шосето.
Тогава още не бях наясно с всички
пътеки, по които да мога да се прибера
със ските и затова предпочетох този
вариант. А е можело като спрат
лифтовете да се спусна по писта
„Витошко лале“ и после пътеките са много
удобни за спускане със ски. Но аз тогава
карах едни доста дълги ски с 15 см.
по-високи от мен и си представях какви
трудности може да ми създадат на
тесните участъци по пътечките. Затова
поех по заснеженото шосе. Наклона обаче
не беше достатъчен, за да се засиля, и ми
се налагаше постоянно да се засилвам с
щеките.
Под ските ми усещах дребни камъчета от
опесъчаването, макар че шосето вече
беше заснежено. Опитах се да карам
отстрани по изблъскания от снегорините
сняг, но той беше на много големи и
твърдо заледени буци и се принудих да
се върна на заснеженото шосе. Все пак се
придвижвах бодро и без умора въпреки
усиленото каране на „Алеко“ през деня.
Успях да стигна под района на Камен дел.
Бях излязъл от зоната на мъглата и даже
се виждаха скалите към „Камен дел“.
Студът обаче се беше усилил и усещах
как пръстите ми се вледеняват. Свалих
ръкавиците и започнах да си духам на
ръцете, но нямаше никаква полза. Затова
си лапнах пръстите и така вече успях да
ги предпазя от замръзване. Стигнах до
разклона за Бачковския манастир. Тук
пътя не беше опесъчаван и ските ми се
засилиха. А и беше малко по-стръмно. В
един момент изведнъж се оказах на лед,
които се беше образувал от стичащата се
вода на пътя и сега се беше заледила.
Неочаквано за мен паднах на леда. От
малък понякога ми се случва да ми се
преметне жилка на пръстите на краката и
пръстите ми се изпъват и не мога да ги
свия. Тогава ми се получи точно това. А
бях със ски обувки и не можех с ръце да
си ги наглася в правилно положение.
Беше много неприятно. Изправих се и
прехвърлих тежестта си на този крак.
Оправи се сам, като стъпих на него.
Продължих надолу. Към Драгалевци се
разминах с един човек, който разхождаше
кучето си по пътя към манастира.
Стигнах до автобусната спирка със
статуята на козичката и оттам хванах
градския транспорт и се прибрах вкъщи.
Родителите ми вече се бяха
разтревожили и се зарадваха, че се
прибрах.
След няколко години отново тръгнахме
на ски със сестра ми. Тръгнахме с
Москвича и още на излизане от паркинга
за малко една кола от главното шосе да
ни закачи. Продължихме. По пътя към
„Алеко“ в планината ни надмина една кола
пълна с мъже от онзи тип, които
навремето наричаха „борци“. Изгледаха
ни лошо и отпрашиха нагоре по прашното
от опесъчаването шосе. Отидохме да
караме на влек „Заека“, както
обикновено. По едно време засякох
същото момиче – Марина. Поздрави ме в
движение и продължи със ските си
надолу.
Вече бях още по-напреднал със ските и
исках да изпробвам как дори и да падна,
ще се изправя в движение и ще продължа
пързалянето. След време видях такова
нещо по телевизията на едно състезание
за световната купа. Карах близо до
влека на Спас, където на стръмното се
образуваха бабуни. Но този път явно
снегът беше много дебел и склона беше с
равен и твърд сняг. Имаше една червена
летвичка, забита в снега. Опитах се да
завия покрай нея като покрай
състезателно колче и въпреки че карах
сравнително бавно спрямо обичайното ми
почти състезателно каране, паднах и
започнах да се свличам надолу по
твърдия сняг. Реших да се изправя в
движение и да продължа спускането.
Обаче се превъртях, лявата ми ска се
разкачи, цялото ми лице се покри със фин
снежен прах, който много ме изстуди.
Като спрях, лявото коляно ме болеше. Не
можех да карам така, но си казах, че до
края на деня ще се оправи и вече ще
карам. Поседях на пистата, а скиорите
даже не ми обръщаха внимание. Сестра ми
си караше по другата писта при влек
„Заека“. Успях да си взема ската и
тръгнах настрана към нейната писта.
Едвам стъпвах на левия крак. Почти бях
стигнал до трасето и левият ми крак се
сгъна в коляното, само че странично.
Заболя ме още повече и паднах на снега.
Помислих си, че съм си счупил крака в
коляното. Моментално се отчаях и
започнах жалко да плача за случилото
се. Едни ски учители наблизо ме
забелязаха и веднага извикаха
планинските спасители. След малко
дойдоха и ме закараха в лечебницата с
шейна за пострадали. Нашият приятел от
влека ме видя и каза, че ще каже на
сестра ми. След малко дойде и тя.
Прегледаха ме и се оказа, че вероятно
съм разтегнал сухожилие. За всеки
случай да ме видели и в болница
„Пирогов“ да не би да има нещо счупено,
но по-скоро било от сухожилията. Сестра
ми се обади вкъщи от телефона на
спасителната служба и след два часа
баща ми беше горе. Докара Москвича пред
помещението и се качихме на колата.
Отидохме в „Пирогов“. Прегледаха ме и ми
направиха снимка. Нямало счупено, но
съм разтегнал кръстни връзки.
Направиха ми шина като в гипс и си
тръгнахме. С тази шина стоях две
седмици. Едвам я издържах, защото ме
стягаше. Като ми я махнаха, не можех да
си сгъна крака. Лекарите казаха, че
трябвало да ми правят операция на
коляното. Като излязох от кабинета, се
разревах и куцукайки се придвижихме до
колата на дядо ми. Той пък в младини е
чупил крак след падане с мотор и не може
да си сгъва добре крака. Мама каза, че
няма да даде да ми правят операция, а ще
го масажира и ще ми се оправят връзките
на коляното. Бяха ми назначили
физиотерапия в поликлиниката. Там
лекарят каза, че връзките ми не са
скъсани, а са само разтегнати.
Всеки ден ходех на физиотерапия и
най-голямото и трудно препятствие беше
да пресека „Ломско шосе“, докато е още
зелен светофара. Още докато стигна до
половината на шосето и светваше зелено
за колите. Все пак лека-полека коляното
ми се раздвижи и започнах да ходя пеша
без да си личи, че куцам. Добре, че майка
ми ме окуражи, че ще се оправя без
операция, а и една наша позната
възрастна лечителка на сецвания и
изкълчвания ми каза как да се
масажирам, за да се оправя. Сещах се, че
точно в този ден на „Алеко“ бил отишъл на
ски голям подземен бос и са карали
точно на “ Заека“. Това го пишеше във
вестниците. Явно са били тези с онази
кола, от която ни изгледаха лошо. До
другата зима се оправих и отново
започнах да карам ски, но вече внимавах
и си настройвах автоматите по-хлабаво.
Явно преди това не съм ги настройвал
добре, защото трудно ги закопчавах.
Сетих се, че като видя това момиче и все
имам премеждия в планината. Оттогава не
съм я виждал, а и да я видя, няма да я
позная.