Ден 35

Събужда ме глух тътен на земетресение. Сънен поглеждам навън, където е още тъмно, съвсем естествено за 4 часа. Заспивам и отново се събуждам разтресен. До разсъмване се случва още много пъти и след третия окончателно загубвам съня, който ми е така нужен. Интересно как бих почувствал земетръса в палатката? Сутринта, когато земята вече е успокоила тремора си, след емоционална раздяла с децата и техните възпитатели, тръгвам по посока на Рибни езера. За закуска предстоят около 450 метра денивелация с доста голям наклон. Изминавал част от днешния маршрут с детето, така че чудесно знам какво ме чака поне до обяд. Все пак винаги има място за изненади. Този път, съвсем неочаквано ме нападат комари – толкова много, че не дават нито миг да спра. Макар и хладно съм облечен както обичайно с къси гащи и фланелка и предполагам, че за отбора агресори съм нещо като голяма апетитна хапка. Сърцето ми здраво се разтуптява от непрекъснатото изкачване. Едва след час съм стъпил на билото и тръгвам с по-висока скорост, за да се отърва от хапещата напаст. Освободен от тормоза на комарите вдигам глава. На всяка крачка преживявам дежа вю. Всичко ми напомня за деня, в който вървях оттук с моя син Кирил. Дори на моменти ми се струва, че се е заиграл  някъде наблизо. Явно се чувствам самотен. Виждам мястото, където бяхме спрели да закусим с ябълки. Наблизо имаше голямо петно сняг, което когато си тръгвахме вече лежеше прилежно изпотъпкано. След два часа се спускам между клека, където на малка поляна обядвахме, гледайки невероятно бързите промени на околния пейзаж. Времето беше променливо. Ниски облаци скриваха голяма част от пътя ни и не даваха възможност да се уплашим от необятността на рилската пустиня. Мястото, което си бяхме избрали за обедна почивка се оказа вълшебно. Навсякъде около нас мъглите се спускаха бързо понякога отвисоко, друг път просто препълваха долините и подобно на приливна вълна заливаха седловината, която предстоеше да прекосим към следващия връх. Ядосан вятър се бореше с облаците, като ту разкриваше каменистите върхове, ту отново ги затулваше с пухена белота. Ние наблюдавахме всичко от полянка, с размери на малък двор, където не помръдваше дори стрък трева. Ни вятър, нито мъгла смееха да ни приближат. Клоните на клека грижовно ни закриляха и ние гледахме динамично променящата се природа като на кино…

Сега небето е много чисто и от връх Черна поляна разглеждам цяла Рила с най-малки подробности. Не виждам пораженията, причинени от големия горски пожар миналата година. Отново с Кирил бяхме на палатка и липсата на новини ни беше оставила напълно неподготвени за гледката, която се разкри пред очите ни щом покорихме връх Мальовица. Вместо да се радваме на изгледа във всички посоки, погледите ни бяха приковани от сивия стълб пушек, издигащ се зад рида разположен на юг. Даже не обърнахме особено внимание на манастира, който от върха изглежда точно като хартиен модел, поставен в краката ни. Детето се натъжи за всички обитатели на гората, страдащи от огъня в този момент. Опитах се да му обясня, че според някои учени така гората се обновява и вероятно след сто години никой не би познал, че на това място е бушувал пожар. Въпреки наглед разумните доводи, самият аз не изглеждах убеден в правдоподобността на това твърдение, което не подейства особено успокояващо на детето.

Докато проучвах проблемите на природата, преди да предприема настоящото пътуване, четох и за горските пожари. Вярвам, че всяко явление и природен закон може да бъде изведен чрез цифри. Това отдавна е доказано от Нютон, Кеплер, Менделеев, но и в наши дни много хора са склонни да не обръщат внимание на цифрите и да вярват на удобни празнословни твърдения. Въпреки това, внимателно проследих статистиката, която след малко изчисления ме доведе до смразяващ извод. През миналата 2012 година пожарите по естествени причини (вероятно здравословни за гората) са под 5% от общото количество. Около 8% се падат на умишлените палежи, които според мен е редно да се третират и наказват като предумишлено убийство. И сега идва интересното – 67% от пожарите са запалени по невнимание! И ако приемем, че една малка  част от тези с неизясните причини също се дължат на същата тази небрежност, излиза че 70% от пожари палим ние, любителите на планината. Вероятно тази празноглава безотговорност също може да се изведе в закон чрез цифри, но просто няма учен, който да се захване с толкова неблагодарна задача. Събрах общата площ на всички опожарени гори през последните 13 години и се получи страшното число 1700 кв. км., приблизително равно на 1,5 % от територията на България и почти 5% от целия горски фонд. Простата сметка показва, че сме изгорили всяко двайсето дърво в пожари през последните тринайсет години. А това е само една от каузите, които ме мотивираха за този тъй дълъг преход през 20 планини.

За да се ориентирам, спирам на отбивката за хижа Рибни езера. В тази посока започва стръмно спускане към дъното на циркуса, а от другата му страна продължава пътят към хижа Грънчар. Естествено искам да избегна изискващото многочасово отклонение преминаване през хижата и тръгвам по стар зимен маркер, който би трябвало да ми спести голямото слизане и изкачване. Лошото е, че без помощта на картата мога само да предполагам правилната посока, но все трябва да намеря начин да мина на юг от връх Канарата, увенчаващ циркуса с исполинския си ръст. За моя радост забелязвам ясни остатъци от зимна маркировка. Пилоните са изкривени и изпочупени от времето и никакви цветове или табели не се виждат. Продължават на изток, пресичайки широко равно място, покрито с големи подобни на плочи камъни, издигащи се над земята като многобройни маси сред просторна банкетна зала. Върху един от падналите колове най-сетне откривам табела, на която се чете само „Бори…“. Бързо съобразявам, че старото име на хижа Грънчар беше Борис Хаджисотиров – доколкото помня, местен комунистически  деец, убит от цанковистите през септември 1923г. Ето, че възрастта ми помага. Ако бях младеж едва ли щях да разгадая ребуса. Последният кол спира пред ръба на недълбока пропаст, а някой услужливо е натрупал каменни пирамиди върху скромни тераси надолу с цел да укаже вярната посока. След внимателен оглед откривам поредицата на зимния маркер далеч напред след ново появилото се препятствие. Хвърлям щеките долу и се спускам по скалите с раница на гръб. В дъното тече малко поточе, извиращо от ледник отдалечен на няколко крачки. Още преди часове свърших водата. Проблемът се състоеше в това, че не напълних сутринта, улисан в раздялата с новите си познати. Сега вече всичко е наред. Докато пия на малки глътки от ледената вода, съвсем наблизо няколко стръка рилска иглика привличат вниманието ми. Рядкото растение омайва с красотата си и напълно заслужава другото си име – Божествена иглика. Оцеляло след ледниковия период, когато е било широко разпространено по нашите ширини и сега расте само тук в Рила. Също като минзухара, който е разцъфтял на няколко метра, игликата е изправила стъбло на влажно място, където доскоро се е топила пряспа сняг. Правя няколко кадъра и доволен се изкачвам от другата страна на долината, която насам се разстила полегата. Излизам на пътеката между хижите Грънчар и Рибни езера. На широко, мочурливо място се е разгърнало голямо находище от игликата. Преди малко се радвах само на няколко едва забележими стръка, а тук наситеният цвят моментално приковава очите.  Тъмно лилавите цветове от далеч привличат погледа при тази висока концентрация на цветя. Освен това около мястото се разнася прекрасен парфюмен аромат. Намирам се в царството на красивите и редки растения. Хвърлям раницата и започвам да снимам. Жълта кандилка в различни фази на цъфтеж. Единствен букет петниста тинтява. Синя незабравка щръкнала сред ниско хвойново храстче. И още куп непознати по име цветя, които заслужават фотографското ми внимание.

Хижа Рибни езера е нещо като гара разпределителна за всички, които се прехвърлят от един дял на Рила в друг. Затова пътеките до нея са добре маркирани и дълбоко издълбани в торфа от стъпките на хилядите туристи минали по тях. Тук имам избор от няколко успоредни улея, създадени от вървящи рамо до рамо хора. Бодро крача напред, разглеждайки куп езера и точно когато мисля, че нямам и най-малка представа за имената им или тези на върховете, които ги заобикалят, виждам табела „Валски езера“. От мястото си зървам две, голямо и малко, в ниското на юг. Вятърът раздухва облаците и цветовете на водата започват непрестанна промяна в зависимост от интензитета на светлината. Същински огромен, рилски калейдоскоп. Когато ги виждам  за пръв път са от катранено черни в далечната си част до изумрудено зелени към мен, вероятно заради оглеждащия се в тях склон, покрит с буйна растителност. Минавам през висок клек и попадам на скала, надвиснала над езерата, която е чудесна наблюдателница и кът за отдих. Оттук езерото е по-скоро кафяво до тъмно зелено в края си. Вихри на пориви разрошват повърхността му в изящни дъги, докато в един момент небето се прояснява и вятърът спира да духа. Пред очите ми повърхността на водата претърпява поредната метаморфоза и се превръща в яркосиньо огледало на небесната повърхност, изпъстрена с бели облачета. Вероятно гъмжи от пъстърва, която в този момент се храни, защото по успокоената му повърхност се появяват множество концентрични кръгове, почти като в картината на Кандински. Имам чувството, че без да помръдна от мястото си, видях няколко съвсем различни езера. Дали ще мога да запазя всички образи в главата си? А дали не трябва да остана на това вълшебно място? Вероятно седейки тук мога да постигна просветление като лодкарят Васудева на Хесе, който цял живот наблюдавал промяната на реката и това било достатъчно, за да проникне в същността на всемира. Дали подобно на Сидхарта не съм избрал дълъг и криволичещ път, вместо да съм спокойния човек останал два месеца в съзерцание над тези божествени огледала? Мога да опитам следващата година, а сега все пак е добре да завърша започнатото.

Покрай мен преминава огромна група недружелюбни чешки туристи. „Може би са преуморени“ ги оправдавам в мислите си. Или пък считат като много други чужденци, че у нас само планините заслужават уважение. Не го взимам присърце. Възпитанието, подобно на каймак, винаги изплува видимо над повърхността и дава ясна представа за това какъв човек стои насреща. Мислех, че ще бъда сам тук, но толкова много хора вървят насреща и почти всички са чужденци. Две англичанки се оплакват от умора и от терена – „Какво е това нагоре – надолу, цял ден?“. Препоръчвам им Холандия. Там дори за няколко дни вървене, не ще открият ни нагоре, ни надолу. С усмивка приемат шегата ми и благодарят за напомнянето накъде са се запътили. Откривам им тайните на игликата и другите цветя, за да имат повече стимул за остатъка от деня и после се разделяме. След още десетки пъти „Хелоу“, най-сетне срещам няколко нашенци. Който твърди, че сме вечно мърморещи и недоволни е в голяма грешка. Уморените ми сънародници, екипирани по туристическата мода от края на 80-те, са усмихнати и дружелюбни. С удоволствие спирам да почина при тях и да се заредя с добро настроение. По-нататък добре отъпканият път е прекрасно маркиран, както с цветове така и с отпадъци. Отново вървя малко извън пътеката. Наслаждавам се на изгледа. Торфът гостоприемно потъва при всяка моя стъпка и ме примамва да се събуя бос. Не се налага да се концентрирам върху маркировката, защото многото крака, минали оттук са проправили пътека губеща се в далечината. Туристите от своя страна са се постарали да маркират допълнително, така че да не забравяме цивилизацията, от която уж се опитваме да избягаме сред тези висини. Освен опаковки от вафли, ядки, дори тубичка от въглехидратен гел (модерна работа), навсякъде по пътеката са изоставени смачкани мокри кърпички, следи от непрекъсната маркираща дейност. Преди време се чудех как може да хрумне на някого да ходи по нужда на пътеката или непосредствено до нея, когато може само с няколко крачки да се влезе в гората. Или когато няма гора, малко повече да се отдалечи, да си намери естествена дупка, да свърши каквото ще правиш там и после да заличи всичко като го затрупа с клони, камъни, шишарки или трева. Дъждът, бактериите и насекомите ще си свършат работата и от тази дейност няма да остане и следа. Сега гледайки стотиците остатъци покрай пътеката се чудя няма ли да се погнуси човек, ако попадне на мокри кърпички оставени от самият него при предишно преминаване. Може би, някои ходят по определен маршрут само веднъж, така че какво остават зад себе си не е важно, но вероятно по-скоро не се замислят. Всъщност истината е, че мокрите кърпички не се разграждат. Материалът, от който се произвеждат, се нарича „спайнлейс“ и всеки може сам да провери, че се касае за полиамидни влакна или иначе казано пластмаса. Хвърлянето на кърпички сред природата е като хвърляне на торбичките, окичили дърветата и изобщо като всяка друга опаковка.

След поредното изкачване пред мен се разкрива красива гледка към Мусала. Днес през целия ден се приближавам към първенеца на планината, родината и полуострова. Сега вече е достижимо близо. Гледайки към Мусала мислено се връщам към една малко странна историйка отпреди няколко години. Случи се по време на друг поход „по мъжки“ с моя син, който още не беше навършил шест години. Рано сутринта бяхме единствените туристи покорили вр. Мусала и когато се нагледахме спокойно във всички посоки, бавно тръгнахме към хижа Заврачица, с идеята да спираме често на всевъзможните интересни места и обекти, които се изправят на пътя ни. Така и правехме, описвайки дъгата на Маричиния циркус, слизайки и качвайки се по върховете, стъпвайки върху хлъзгави ледници или надзъртайки в смразяващи кръвта пропасти, внимателно легнали върху някоя скала. В ранния следобед, когато ни беше останало вече само надолнището към хижата, седнахме току до ръба с лице на юг и гледахме как водите на река Места започват пътуването си отсреща, от няколко езерца, оттичащи се в малък поток. Обяснявах на детето как зад нас се намират Маричини езера, от които извира река Марица, а в дясно виждаме величествената ледникова долина, в дъното на която тече Бели Искър и как, ако изкатерим няколкото метра зад гърба ни, спокойно можехме да видим и трите реки едновременно.

В този момент, като от нищото се яви нашия герой. Малкият овчар. Появи се съвсем изненадващо иззад нас, а от мястото, на което седяхме и дълбоката пропаст на Маричиния циркус ни деляха само няколко метра. Поздрави с широка усмивка и с видима радост от това, че е срещнал тук хора. Момче на 17- 18 години, облечено като за спорт, с поовехтели обувки, без раница, съвсем сам насред пустошта. Нямах никакво предположение какво точно прави тук и естествено го попитах, а той отговори, че се е качил да погледа. Казвал се Иван и бил от София, изговорено на непознат за столицата диалект. Тук пасял овцете. Колкото и да се оглеждах, наоколо нямаше и следа от стадо. Ей натам долу в ниското пасели и както обикновено се оправяли сами. Няколко години по-рано на отсрещния връх Заврачица се бях запознал с друг овчар – бай Рамиз. Сега попитах Иван дали не гледат едно и също стадо с моя стар познат, а той ми отвърна с краткото „те са други“, като по напрежението в очите му се виждаше как се опитва да се сети за какво и за кого точно го питам. Зачудих се може ли двама овчари от един район да не се познават и изобщо ми се видя много съмнителен този Иван, млад водач на самоотглеждащо се стадо, някъде на километри от тук. Тогава той ми разказа колко много време прекарва в планината с овцете. Как обича да ги оставя да пасат и да се качва на високото, откъдето светът се вижда надалеч. Разправи ми как веднъж съвсем наблизо открил две млади туристки, загубили се в мъглата и оказали се на самия ръб на пропастта. Как отчаяни викали за помощ и колко трудно било да се ориентира, докато ги открие в тази гъста мъгла. След това, когато най-сетне ги завел до своята къшла, те били много уморени и гладни и затова овчарската храна и легла им се сторили невероятни. Той пък спал при овцете, за да не ги притеснява. По-късно едната дошла отново с приятеля си и му донесли дарове – ризи, панталон – все специални свидетелства за нейната благодарност.

Започнах да осъзнавам, че имам късмета на Екзюпери. Е, на мен като на балкански селянин, специалист по пешеходство се падна овчар, а не принц, но това момче беше толкова интересно, че нямаше защо да се сърдя на жребия на съдбата. Иван сякаш идваше от друго време. Той си нямаше астероид. Беше землянин, но от едно чисто и спокойно пространство на Земята, в което хората общуват повече с природата, отколкото помежду си и въпреки това са възпитани в благородство, човечност и милосърдие, повече от всеки друг. Момчето разказваше с интерес за всяка среща с хора. Срещи като нашата. Наглед нищо интересно, но всеки минал през царството му, беше оставял някакъв ярък отпечатък в колекцията от спомени. На свой ред ме поразпита, за да заема и аз съответното място в галерията от лица, които е срещнал. Май лично аз не успях да му оставя много впечатления, защото скоро пак обърнах разговора така, че той да споделя своите преживявания. Попитах го дали често слиза до Якоруда и отново се обърка, защото изглеждаше така, все едно го питам дали ходи редовно до Виена. Недоумението му, обаче, бързо се обърна във възбуда, когато се сети за нещо важно. Преди месеци бил на дискотека!…  В Благоевград!… Еди кой си го завел и казал на входа, че Иван е негов човек и трябва да му обръщат особено внимание. От думите му ставаше ясно, че никога не се е чувствал по-специален. Важен млад мъж в дискотека. Иван, който изкачва хиляда метра, за да погледа от далеч красотите на България. Иван, който спасява туристи. Точно се опитвах да си го представя в тази дискотека, когато той продължи с още по-голяма възбуда. „Там се запознах с едно моме… И тя беше… със светъл косъм“. Толкова се смях вътрешно и докато пиша отново се смея. Слава Богу, сега поне не ми се налага да се сдържам. За уважаемият читател, който не знае нищо за сложната професия на овчарлъка, пояснявам:  „светъл косъм“  е овчарски израз. Означава, че вълната на овцата е светла. Милата блондинка сигурно също е била много впечатлена от Иван. Просто си представям. Не научих нищо повече за тази незабравима вечер, но май и нямаше нужда, тъй като за него запознанството с нов вид е било предостатъчно, а аз изчислявах колко познати със светъл косъм, ще зарадвам с новото определение.

Скоро Иван трябваше да тръгва. Ние също. Така свърши срещата ни с малкия овчар. Той каза, че по тъмно ще дойде до хижата, но така и не се появи. Това пък придаде допълнителна мистериозност на срещата ни. Дали наистина това се случи днес? Въпросът на детето ми отговори на моя. „Тате, Иван защо не дойде?“

Междувременно срещам и последните изостанали по пътя си към Рибни езера туристи. Трима приятели разделени на повече от километър един от друг. Последният придружаван от игриво куче с дълга козина, ме поздравява с широка усмивка и спира без притеснение, че е изостанал далеч след първия, който от тук изглежда като точка в далечината.

  • Никога не тръгвам без него, – посочва с глава към кучето – най-добрия ми приятел!
  • Чудесна и вярна компания. Най-хубавото е, че винаги върви с твоето темпо.
  • Двамата напред също са ми приятели. Просто сме се разбрали всеки да ходи с темпото, което му харесва и едва на хижите вечер се събираме.
  • Чудесно решение. Така всички ще са доволни, че не се налага да се съобразяват. Само ми е интересно защо първият беше видимо притеснен, а ти си така спокоен?
  • Той си е такъв. Затова бърза и гледа часовника… Ние все ще стигнем.

„Трима души в една планина (без да става дума за кучето)“, перифразирайки известното заглавие мисля какви чудни образи би създал хумористът Джеръм К. Джеръм, ако срещаше хората, с които се разминавам днес. Слизам бавно и в ниското виждам хижа Грънчар. Още няма шест следобед. Чувствам се в чудесна форма. В главата ми се заражда идея да продължа. На разклона няма табела за хижа Заврачица, но от високото придобих представа за релефа и благодарение на това избирам немаркиран път, който ме води на изток. Това е пътят изграден специално за посещението на австрийския кайзер преди близо 100 години. Езерото, където майсторът на грънци от Якоруда загубил живота си, остава на юг. Приятно е да се върви, ограден от напечения на последното за деня слънце клек, който разнася мек боров аромат. По склона от север се спуска вода на през няколко метра. Отново навлизам в царството на цветята. Накъдето се обърна виждам ботаническа градина. Продълговата група германски оман увенчана със самотна чемерика, която по чудо все още не е прецъфтяла. Листата на рилския ревен се спускат към бързите потоци. Бледо жълтите цветове на големия омайник галят коленете ми при всеки повей на вятъра. Цветовете на дребнолюспестото карамфилче запълват всяка празнина между камъните, а там където е по-влажно мястото им е заето от нежното изтравниче. Непрекъснато спирам, за да снимам, нехаейки за напредналото време. Комбинациите от цветове, скали и облаци са безброй. Водата е навред във всичките си форми. Даже не се опитвам последователно и пълно да опиша и запомня тази красота. Просто си обещавам, че ще дойда отново и ще прекарам цял един ден сред тези пищни градини. Слънцето се скрива зад върховете и веднага става доста хладно. По-слабата светлина дава нова визия на заобикалящия ме свят. Вече съжалявам, че нямам достатъчно време, за да спра, но светлата част на деня почти приключва. На превала към хижа Заврачица срещам четирима окъснели туристи, идващи откъм Мусала. Ситуацията е малко смешна. Гледайки с недоумение се нареждат в една редица и ми дават път. После остават така в размисъл дълго, след като ги подминавам. Облечени в дебели якета, с нахлупени над очите зимни шапки, подсигурени допълнително с качулки и дебели ръкавици на ръцете им, стискащи щеки, май не могат да си обяснят що за екземпляр са срещнали. Моя милост продължава да громи разстояния по къси гащи и фланелка, както съм облечен от сутринта. Наистина е хладно, а и свечерява, така че с бързо темпо преминавам последните два километра до хижата. Намирам я пълна с туристи. Хижарят Пламен, при когото отсядам за четвърти път, ме настанява в стая с трима мъже. Баща и двама братя от Самоков, които от години обикалят Рила заедно, с цел „поддържане на спойката в семейството“. Признавам, чудесен начин за нещо като фемили билдинг. Излизам да се измия и чувам как новопристигналите туристи разпитват за някакъв почти гол чудак, но насядалите отдавна навън са пресушили две бутилки с ракия и изобщо не са забелязали някой подобен да е пристигал скоро.

В столовата друга група планинари са се отдали на разбор на деня и минали походи. Подпийнал възрастен мъж ме приближава бойко и казва, че съм му седнал на мястото с много сериозно изражение, което ме кара да стана със съответното извинение. После изяснява, че това било само шега, но незнайно защо хората не разбирали чувството му за хумор. Признавам, че не обичам безвкусни шеги. „Аз съм водача на голямата група и съм заслужил майстор турист от 36 години“, надуто оправдава стила си на общуване. Повдигам рамене. Ама и този намерил с кого да се заяжда. Мисля да му кажа, че съм „заклет планинар“, но не мога да преценя по-тежко ли звучи от „майстор турист“. Виолета Тончева написа първото в резюмето, което разпрати до колегите си журналисти и словосъчетанието бързо се превърна в клише. Сега постоянно отговарям на въпроси, които започват с „И понеже сте заклет планинар… “. Решавам, че е по-добре да му разкажа маршрута си. Набързо нахвърлям планините, а майсторът с нескрита завист в очите, казва само „Хм“, обръща се и пораженски ми оставя стола си. Май честно го спечелих в битката между самохвалковци. След минута двама босоноги в любовните игри младежи, се настаняват насреща ми. Дамата скромно си поръчва чай при предложението за питие и докато чака кавалера си, стои поглед закован в земята. Младежът се връща и с прозираща в движенията му голяма доза напрежение поднася напитката, а пред себе си поставя чаша червена течност обяснявайки, че истинските мъже обичат да пият вино, за разлика от онези, които се наливат с ракия на съседната маса. Признавам, че ми хареса как с едно изречение успя да презентира мъжествеността си и да разобличи пороците на конкуренцията. Най-младите в позастаряващата голяма група, изглежда се познават от скоро и според мен са си лика прилика. Вероятно до края на похода няма да се случи нищо повече от това приятно неловко мълчание, нарушавано от опити да се намери обща тема. Забил съм нос в записките, но продължавам да се чувствам не на място и макар да не съм единствения, заради когото не могат да останат насаме, решавам да ги освободя от присъствието си. Прибирам се в стаята и лягам, но дълго не успявам да заспя, навярно под въздействието на емоциите от невероятно дългия, изпълнен с разнообразни преживявания ден.