21 грама
Върхът на молива се пречупва под натиска ми.
Мастилото замръзва.
Студът слепя устните.
Оставам без думи.
Умира.
Мястото на смъртта е на 5930 м надморска височина. Усещам лекотата на онези 21 грама, които се отделят при смъртта. На малко повече от десетина метра под върха, нещо в мен умира и ми олеква от цялата онази тежест, под чиито напор прешлените ми се слепят също както мислите. Слуз като лепило, инфекциозно ги е събирала в името на нещо, което вече е мъртво.
Умира.
Умря.
Ще попитате какво?
И какво от това?
Дванадесет часа, след като се опитах да преглътна част от “сготвената” дехидратирана храна, се опитвам да преглътна слюнката си и да утоля дехидратираното си тяло с илюзията за вода. Парадоксално, цялото ми съществуване се крепи на вода, магично приела формата на лед. Въжетата около мен чертаят линията на живота. На места са замръзнали.
На десет метра под върха връщам времето назад с десет години, по време на лекция по икономика. “Инвестицията е като брака. Толкова ресурси си вложил, че някак сърце не ти дава да спреш, дори когато нещата не вървят на добре. Колкото повече инвестираш, толкова по-трудно става да се отдръпнеш. А понякога е по-добре да загубим малко и да си тръгнем овреме преди да ни повлече пързалката на надеждата в името на всичко отминало, но най-вече, в опит да си върнем изгубеното до тук.” И в алпинизма е така. Колко много си изстрадал! Забележи – по собствено желание! Никой не те кара да си тук. Сам си го търсиш. Но си инвестирал толкова много. Освен видното, онова- чуждото за очния нерв, също. На десет метра под върха, 5930 м перпендикулярно на морското равнище, инвестицията се осребрява в безценен опит, който отвъд техническите умения, разкрива онези черти от характера, с които ще изобразят последния ти портрет. Но това не винаги е достатъчно.
Мисълта ми се плъзга по спираловидната фуния на времето. Мрежа от картини и мисли задушава ума. Височината задушава дробовете. Мисля в импресии и хоризонти. Мисля в разляни бои, изгреви и залези. Мисля за смисъла и безсмислието и за онази тънка черта, която вещае границата между усилието и насилието над собствените ми възможности. Мисля за приливите от сняг и лед, породени от опитите на Сашо да намери път към върха. Сгушвам глава между раменете. Мисля за величието и спокойствието на това извънземно, отдалечено от света място. За безпокойството от часа, също мисля. Обяд е – време, в което трябва да си далеч от върха. Може би вече пиеш чай там, от където си тръгнал. Обръщам поглед към лагера на глетчера. Покрай куполите на палатките стоят наредени хора. Може би пият чай. Със сигурност гледат към нас. Двете точки на няколко метра под върха, драскат със сечива и котки леденото лице на южната стената на Алпамайо. Обяд е. Късно е. По-опасно от онова другото опасно, но вече сме стигнали до тук. Вече час се опитваме да стъпим на подиума на най-високата гъба. Диамантът на короната, уви, се рони като захар. За миг се отронват и илюзиите за рицарски доспехи, за благородство и онова желание да надмогнем всички параметри на живота, които ни задушават в равнината. Силата на гравитацията оголва душата. Твърде късно е, мисля си. Поглеждам небето – купесто недъждовна феерия от облаци ни пази от слънчевите копия. А ние сме в ледената кула от приказката, която пишем със собствените си сечива в леда.
Цетрофугата на вертикала ме засмука.
Завъртя.
И замечта.
Мечтая си за чай, а не за онази гъба, нависнала прокобно над главата ми. Поне не ми е студено, мисля си. Вярно, че съм с четири слоя дрехи, но на Скакавица и така редовно ми трака ченето. И все пак, мисля си, май предпочитам да треперя от студ, отколкото от страх. Страх ме е тези копия от слънчеви лъчи да не пронижат леда смъртоносно.
Нова доза снежна захар ме посипва. Сашо продължава да рови. Нали сме инвестирали толкова много, сега ли да се откаже? Ами да! Време е точно сега да се откаже. Какво ще спечелим ако стъпим на тази гъба? Нищо. Наистина нищо друго освен илюзията на чувството за удовлетворение и постижение; чувство, че не си равен с робството там долу – ти си свободен. Но това е само илюзия, защото свободен ли е онзи, който робува на върха? Романтичната представа за рицари на свободния дух, любители на дивото, единни с природата се рони като поредната доза лед, изсипваща се върху ми. Започва да ми се повдига, но не от височината. От нея не ме е страх. Но ме сковава страхът от удоволствието да флиртуваш със смъртта, само за да й изневериш с живота. От всички жени, смъртта е най-ревнива и отмъстителна. Макар че знаеш това, и всеки път си казваш, че няма да флиртуваш повече с нея, тя знае как да те накара да забравиш обещанието си. Прелъстява те с обещания за свобода и знае, някой ден, ще попаднеш в капана ѝ. Но този ден не е днес, защото на мен ми се повдига и никак не е секси.
Сашо слиза. От там не става. Готова съм да извадя знамето, върху което има послание за рождения ден на майка ми, след което да започнем дългия път обратно. Една снимка тук – под върха – ще е нещо като моя извратен начин да демонстрирам любовта си към нея. А тя горката, мисля си, побърква в страданието и паниката си тези около нея. Все хора, които обичам. Но ако и те ме обичат, казвала съм им, ще приемат моята любов към планините, скалите и всички онези занимания, които предизвикват гравитацията. А пък и аз съм разумна, нали? Дали? Сещам се за всички дребни глупости, чиято цена е можело да бъде твърде висока. Една снимка, ей тук, и слизаме. Каквото, такова – казвам на Сашо. И се чудя дали някой ден ще ме е яд, че не сме се качили? Сега, обаче, съм готова да слезна. Не изпитвам нуждата да доказвам нищо на никого, дори и на себе си.
И дали защото олекнах с 21 грама, някак цялата онази слуз от мисли, цялото онова биполярно разкъсване изчезва. Всичко е ясно. Пътят е пред очите ми. Десният улей води до онази гъба. Качваме се. Вадя знамето. Снимка. Време за сълзи и емоции няма. Бързо клипче, защото освен, че ти си знаеш, трябва и другите да узнаят. Някои ще те тупат по рамото, други ще ти се усмихват криво, трети ще омаловажават това така велико постижение и може би всеки ще има право, но теб няма да те е грижа. Сега бързаме, защото върхът е само запетайка в приключението.
Всичко е в мъгла. Върховата гъба е като пространство в пакет памук. Това ли е? Е, малко ли е? Не е ли това, което търсеше? Какво всъщност търсеше?
Слизането, мисля единодушно ще се съгласим, е най-трудно. Трудно е да накараш коленете да не се подгъват. Трудно е да не оставиш клепачите да притихнат в мрак. Трудно е да се върнеш там от където си започнал, защото ти ще си различен, а онова там ще си е същото. Трудно е да си признаеш, че макар и сега да не искаш да страдаш по същия начин, много скоро ще нарамиш раницата и ще крачиш бодро към нови върхове. Защото така сме устроени, защото е човешко и защото сме решили, че това ще е, което храним със смисъл. Но сега, нека първо стигнем до палатката и нахраним слепените черва.
Двадесет и два часа след като напускаме покоите на палатката, сме обратно в уюта на чувалите. Сашо страда от снежна слепота и историята потъва в мрак. Няколко дни по-късно, се будя в Хуараз с новината, че трима човека са загинали, там където ние си играехме на увертюра с онова, което не бива да се споменава.
Един от загиналите е момичето, което ни спаси от изгнание само 10 дена по-рано когато бяхме останали без храна и транспорт по средата на нищото. Чаровната й усмивка ни предложи място в раздрънкания микробус и ни върна в града.
Върхът на молива се пречупва под натиска ми.
Мастилото замръзва.
Студът слепя устните.
Оставам без думи.
Егото умира.
Олеква ми с 21 грама и няколко сълзи.