Сред село хоро играе,

сред село на мегданя.

Всичките ми дошли –

момците и момите.

Сал Деляна нямаше.

из народна песен „Песен за млад Стоян и мома Деляна” от с. Врабево

 

 

Утрото настъпи с дрезгавина, която се люшна между отстъпващата тъмнина, водена от луната и знойния летен ден, пристъпващ с първите лъчи на слънцето. Селото се гушеше между баири и върхове и все още тънеше в сенките им. Вече се чуваше блеене на овце и кози, кудкудякане на кокошки и крясък на патица. Почнаха да се раздвижват и българите, тук ще тропне врата, там някой ще изпсува. Момите се разшетаха, а старците нетърпеливо потропваха с кокалести пръсти по софрите.

Днес не бе ден като ден. Днес в селото щеше да дойде беят, за да огледа стоката си и да присъства на празника на селото. Въпреки това, хората се подготвяха трескаво – точеха вино и ракия, колеха най-тлъстите си овни и агнета, месеха хляб. Всички очакваха самодивското хоро, което всяка година се виеше на мегдана. Момците бяха нетърпеливи. На това хоро си харесваха булки, взимаха ги или ги крадяха, а и на това хоро всеки се показваше колко е юнак. Надиграванията между момците продължаваше често до първи петли, а писналите гайди посрещаха изгрева на слънцето.

  • Деляна, тая заран аз ще изкарам стадото! – каза белокосия старец от постелята си.
  • Остави се, тате. Аз ще ги изкарам.
  • Днес е празникът, чадо. Приготви се. Време ти е да се задомиш. Не може само по пущинаците да ходиш с добичетата.
  • Пак ли почваш! – възмути се девойката. – Още не се е родил тоя, който да ме вземе за жена, тате. Аз съм свикнала да живея в планината, да тичам по поляните, да спя с вълците, да играя с мечките, да танцувам със самодивите…
  • Пепел ти на устата, дъще, само самодивите не споменавай…
  • Защо бе, тате? Турците да не са по-добри от тях.
  • Шшшт, ще те чуе някой… – уплаши се старика.
  • Кой ще чуе у тия гингирлици? Някой бухал или сокол?
  • Стига, чадо. Стоенчо ще е там, знаеш го…
  • Ех… – въздъхна момата – Стоенчо е силен, хубав, ама не е за мене, татко.
  • Ти иди, па….
  • Да ида, ама нали знаеш, беят също ще е там. Едва се скрих предния път.

Старецът замълча. Страх го беше за чадото му. Пусти да опустее тоя бей, дето задиряше момичето му от лани. Отпусна се назад в постелята си, а момичето излезе. Скоро се чу скимтенето на двете овчарски кучета и подвикванията ѝ. Така щеше да остане. Сама и без мъж. С овцете в порутената колиба. Знаеше, че е пътник и не му остава много, а така му се искаше да види Деляна и Стоян като семейство. Лика прилика си бяха. И двамата силни и здрави, непокорни и диви. Но пустата орисия…. Ако имаше как тоя бей да…. Прекръсти се и затвори очи. Напоследък все повече и по-бързо се уморяваше.

 

Деляна се спусна към „Воденицата”. Там тревата бе най-свежа и хубава за овцете. Близо бе и кладенчето и някоя от връсниците ѝ щеше все да дойде за вода и да поговорят. Повечето вече се бяха задомили, че и челяд имаха, но обичаше да си хортува с тях. А и любопитна беше какво се чува из селото за днешния празник.

 

Беят пристигна и се настани в къщата на кмета. Войската и еничарите се разположиха по къщите на местните жители, а жените им прислужваха. Бащите и братята им се криеха по избите или по къра, за да не гледат унижението. Кръв капеше от сърцата им, а ножовете и брадвите им жадуваха да се впият във вражата плът. Но беше безсмислено. Добре обучена и въоръжена войска не можеха да надвият, дори и с помощта на Бог. Чак привечер, когато слънцето залезе излязоха на мегдана. От едната страна стояха българите, а от другата турците. Едните свъсени и пияни от омраза срещу поробителя, другите засмени и охранени от властта си. Писнаха гайдите. Заби тъпан. Изви се кавал. Момите се хванаха на хоро и затанцуваха. Краката им отпървом тежко стъпваха, сякаш ридаеха за тази измъчена земя, напоена със страдания и тегло, а отпосле по-бързо и по-бързо, сякаш вещаеха промяна и радостни дни.
От тъмното се появи Деляна. За миг всички се загледаха в тънката фигура с дълга до земи плитка. Тя стъпваше леко, леко, все едно над земята се носеше, а черните ѝ очи пронизваха мрака. Беят се отпусна назад на стола си и засука мустак. Стоян пристъпи напред.
Музиката се засили, сякаш присъствието на тея двама млади, внесе сила и живителна енергия във всички присъстващи. Цървулите заиграха. Момци и девойки се хванаха и затанцуваха. Дълго хоро се изви като змия пред очите на турчина, но очите му бяха все у Деляна  и опипваха полукълбата полюшващи се като листак при движението на вятъра, у тънкия кръст като на леска, у краката – стройни и изящни като везан гоблен, ту у очите – тъмни и потайни, криещи първородния грях, ту у устните дебели и сочни като нар от султанската градина. После погледът му се отклоняваше към Стоян – юнак, не ще и дума. Едър, висок, с големи ръце и здрави като греди крака, руси коси и светли очи, като луната. Гледаше ги и мислеше. Той тая мома трябваше да я вземе. Щеше да е първа в харема му. Пък като повехне, да я изхвърли. Ама с младежа искаше да се справи. И да даде урок на раята.

Луната плачеше, гората стенеше, а планината мълчеше скръбно. Цялото село бе събрало. Млади и стари, бедни  и богати, болни и здрави, мъже и жени. И турците, най-отпред с бея, а до него двама еничари по два метра високи, с бръснати глави и тежки оръжия. Всички гледаха към Деляна  и Стоян.
– Последен път питам, отказваш ли се от Деляна или ще отидеш към смърт! – каза бея и се изсмя ехидно.
– Не към смърт, а към нея ще ида! – отвърна Стоян с гордо изправена глава.
Единият еничар направи заплашително движение, но големецът го спря с жест.
– Ще качиш ли баира с Деляна ръце?
– Ще кача и луната!
– Нека те видим какъв си юнак. Ако изкачиш планината, носейки на ръце момата, ще я вземеш за жена. Ако ли пък не, ще умреш и тя на мен ще пристане.
Деляна пребледня, но само за секудна, после тури ръце на кръста си и погледна предизвикателно турчина. Стоян я грабна и тръгна. А след него и цялото село. Вървеше Стоян, а тежест не усещаше. Млада Деляна бе като перце в здравите му ръце. Вървеше и гледаше напред и нагоре. Планината можеше да му даде това, което най-люби, което най-много иска. Само да изкачи тоя баир. После погледна към смуглото лице на девойката и сякаш още повече му олекна. Усмихна ѝ се:
– Ще се качим.
– Знам. Ако ти не се качиш, никой няма да може.
Продължиха, а зад гърба им останаха съселяните им и турците. Само единия еничар вървеше подире им свъсен.
Тъмно бе, макар и луната да грееше. Дърветата преплитаха клони над главите им. Стоян се препъна и за малко да падне, но успя да запази равновесие.
– Давай, давай, куче, върви! – изскърца със зъби войникът зад него.
– Мама ти… – просъска Стоян.
Деляна видя капки пот, избили по челото на момъка и тихо запя.

Който ме чуе да пея,
той мисли грижи, че нямам
Който ме чуе да пея,
той мисли грижи, че нямам

А пък аз горката сама си знам,
колко ли нощи сън не спах.

А пък аз горката сама си знам,
колко ли нощи сън не спах.

Цялото село да изгори
и твойта къща най-напред.
Цялото село да изгори
и твойта къща най-напред.

И твойто ангелско сърце
да падне в чуждите ръце
И твойто ангелско сърце
да падне в чуждите ръце

Четири очи, две сърца,
никой неще ги раздели.
Четири очи, две сърца,
никой неще ги раздели.

По-добре в черната земя
от колко жива раздяла.
По-добре в черната земя
от колко жива раздяла.
Стоян ускори крачка. Вървеше, а нежния глас на момата го обвиваше като призрачна мъгла. Помагаше му да се съсредоточи, но въпреки това усещаше умора в ръцете си. Стръмно беше, а върхът далече напред, скрит в нощта. Там, на тоя връх на баира, жената в ръцете му щеше да стане негова, завинаги. Ех, обичаше планината кога бродеше за гъби или за дърва, обичаше хладните усои лете и бистрите изворчета, които утоляваха жаждата му.  Обичаше я с всички животинки, които криеше в дебрите си, с всички магични същества, за които баба му му разказваше край огнището, когато беше малко детенце. Живееше в подножието на планината, но тя израстна в сърцето му и го направи юнак и смелчага.

Деляна усети треперенето на ръцете му, далеч преди самия Стоян да осъзнае, че пътят му скоро ще свърши. Хвана я страх и обви ръце около врата му, склони глава на гърдите му, да чуе сърцето. Момъкът спря. Блъскането в гърдите му бе оглушително, кръв бушуваше в ушите му. Нямаше да може, нямаше. Падна на колене без да изпуска момичето, а светът се завъртя около него.
– До тук ли беше, гяур? – Чу ехидния глас на еничара зад гърба си.
– Да пукнеш…- Изхриптя българинът и бавно сложи Деляна на земята. После я погледна с ясните си сини очи и успя да каже само „Извинявай!”. После се строполи бездиханен на земята. Деляна писна! Викът ѝ проехтя и се заблъска с болка по склоновете, та стигна чак долу в селото. Селяните заплакаха, разбрали какво се е случило, а беят се засмя и поглади брадата си.
Еничарът дръпна девойката от топлото все още тяло на Стоян и я поведе обратно надолу.
– Стига рева, стига кряска. Нима си мислеше, че можеше да си с тоя дори да бе изкачил върха? Нима мислише, че можете да унижите Махмуд бей? Хахахаха. Знай, че ако бе стигнал с теб горе на планината, щях да го пронижа и кръвта му да излея в реката, а теб пак да заведа при господаря.
Мома Деляна се смрази от ужас и яд към нечистивите намерения на бея, погубил без причина живота на любовта ѝ. Дръпна се рязко и се изскубна от хватката. Хукна назад към лобното място, а зад нея се чуваше псуването и пукането на съчки под тежките стъпки на еничара.

Стигна тялото на Стоян и падна с плач върху него. Замълви мили слова, докато галеше косите и страните му.
– Ставай, уроспийо нейдна. – Чу се гласът на войника зад нея.
– Остави ме тука, моля те, остави ме тука да умра до либето си.
– Ставай, ма, ставай да те водя. Никъде няма да умираш. Идвай при бея.
– Моля ти се, знам че си от нашите, знам че…
– Няма наши, няма ваши. Ставай, мамичката ти гяурска.
– И тебе гяурка те е раждала! Забравил ли си, христиенски предател? – изсъска злобно Деляна и се изправи.
Турският войник загуби дар слово. Как се осмеляваше тая гяурка да му говори така. После я погледна в очите. Зави му се свят. Светлинки танцуваха в тях и го омагьосваха. Сякаш натежа и не можеше да помръдне. Опита се да пристъпи напред. Деляна изпъчи гърди и бръкна в пазвата си. Когато извади ръка, държеше острие – сребърно и блестящо. Еничарът се изплаши. Деляна видя това и се разсмя.
– Куче краставо и страхливо си ти.
Тръсна глава и както го гледаше право в очите, допря острието до гърдите си, там където сърцето биеше. Бавно и без да спре да се усмихва започва да го забива. Червена кръв изби по бялата риза.
– Аз ще съм завинаги с моя любим, а ти винаги ще си останеш помияра на бея!
После издъхна.
Сякаш магията напусна войника и той раздвижи натежали крайници. Стоеше и не знаеше какво да направи. Двете тела бяха една връз друго, а той трябваше да се върне с празни ръце при бея.
Тогава чу тиха музика и песен. Нежна, тиха, но всепроникваща. Тръгна по посока на звуците и надникна между дърветата. Видя бели и руси жени хванати за ръце да пеят и играят хоро, наредени в кръг. А в средата му стояхна Стоян и Деляна хванати за ръце.