… придвижвам се по билото на Балкана, опитвайки се да бягам. Обръщам за момент глава назад и надясно, виждайки х. Момина поляна дале-е-ч назад и надолу – сякаш я гледам от самолет. Как можаха да го измислят този маршрут… тази мисъл не ми излиза от главата. От площада в Пирдоп – хайде на билото на юначния Балкан, после – от х. Момина поляна – хайде пак до горе. То не бяха Душевадници, не бяха Голготи…че и Моргата !! По билото духа и доста здрав на моменти вятър – така де, за да можем да си дотренираме. Поглеждам лявата си ръка – там единият пръст не спира да кърви: в първата част на състезанието, опитвайки да си сгъна щеките, след моментно разсейване, се намерих паднал. Лявата ръка лошо посрещна земята, получи се много болезнена рана на два пръста. Ама нали съм дошъл, за да завърша, стискам зъби и продължавам. „Добре ли си, колега…?“, вика ми състезателят до мен, станал свидетел на глупавото ми падане. Добре съм, да, аз си знам, колко…
Докато в движение жадно засмуквам от накрайника на „камилския гръб“, поглеждам напред по маршрута – чака ни още един участък по билото, сега, за разнообразие, бягаме обратно на Ком-Емине. Пред нас се издигат някакви върхове, които ми изглеждат гигантски – и тях ли ще качваме ?! Винаги било изглеждало по-стръмно, отколкото е … глупости на търкалета, точно толкова си е стръмно, че и отгоре… Остават има-няма петнайсетина километра, нищо не са, все едно – от Бистрица до финала на Витоша 100. Да де, ама В 100 е като бащина милувка в сравнение с това тук. Нищо, че Витоша-та е по-дълга.
Следва „ново двайсе“ – при опит да си почистя носа, от едната ми ноздра руква кръв. Не ми беше текла кръв от носа от не помня кога. Сега обаче, за да ми стане още по-трудно, изобщо не иска да спира. Ама ние нали обичаме да ни е трудно – иначе нямаше да сме тук, на 47-те километра от състезанието по планинско бягане АУРУБИС 2018… Това същинско „предизвикателство към страданието“. Не ми остава нищо друго, освен отвреме-навреме да забърсвам с ръка кръвта. После, след финала, разбрах, че в резултат на това съм изглеждал в лицето като индианец, изровил томахавката на войната… И защо на пунктовете ме гледаха някак особено, питайки деликатно – „Нещо можем ли да направим за Вас ?“
Най-хубавото обаче идва накрая – след още две хижи, черни пътища, кал, невъзможни наклони, след около 8 часа, най-сетне в полезрението ми се появява отново коминът на завода в Пирдоп. Сега вече нищо не може да ме спре !! Вече си мисля, как накрая ще се стегна за един финален бомбен спринт… Да, ама не ! На около 2 км преди финала ме застига друг състезател – Георги Стоичков, бягащ под съпровода на здрав хеви метал. Нямах честта да познавам този човек. Доколкото разбрах – минен инженер в Пирдоп. Както видях после от резултатите, през целия маршрут неволно сме се „гонили“. Предложих му да ме задмине – отказа. Продължихме по последния участък, през онази ужасно стръмна гора, плътно един зад друг, аз – прилагайки почти ски-техника с помощта на щеките, той – следвайки ме. Живи-здрави, с Божията помощ, преодоляхме и този безумен участък. Излязохме на асфалта, последните 100-150 м преди финала, вече се чуваше музиката оттам. Изравнихме се, продължихме един до друг с еднакво темпо, сякаш зададено от невидим треньор. Нито аз, нито той ускори. Без думи, дори – без поглед, някъде подсъзнателно вече се бяхме разбрали. Дойде последната къса права преди финалната арка – отново един до друг. С периферното си зрение забелязах, че ми подава ръка – поех я, и заедно, ръка за ръка, пресякохме финала. Най-мъжкият, най-спортсменският финал, който можех да си представя. Заради този финал, всички усилия и страдания си заслужаваха. Благодаря ти, Георги – бяхме страхотни…