Лифтът ги изкачи под снежните върхове на връх Тодорка.
Двама планински спасители съпровождаха групата от туристи, която щастливо се разположи по билото на планината.
Слънцето озаряваше ледените й откоси. Блестеше и беше трудно да се гледа. Върху синьото на небето се очертаваха върховете на планината Пирин, но и страшните зъбери, които предизвикваха страхопочитание.
- Каква красота! – възкликна някой. – сякаш ме в ледено кралство.
- Тук можем да хванем и тен, слънцето е силно. – каза друг и голяма част от групата съблече якетата си.
Беше зима, но слънцето галеше лицата им. Групата утихна.
Една жена реши, че може да се придвижи от едно място до друг по гръб, сложи в скута детото си и изненадващо полетя като шейна надолу към бездната.
- Помощ! Спасете ме. Не мога да се спра! – викаше тя, но опасността беше голяма и никой не можеше да направи нищо.
Малко по-надолу, нейна приятелка се втурна, препречи пътя на летящата жена с тялото си, което намали значително скоростта, но и тя полетя…
Летяха като шейни, отскубваха тънките борики, бореха се, но продължаваха да летят надолу, докато се изгубят от погледите на групата…
Спасиха се. На метри от бездната.
- Благодаря ти. – със сълзи в очите каза едната на другата. – Ти спаси мен и детето ми.
- Не съм аз… върхът се смили над нас.
Двете жени поеха по трудния път нагоре към групата – смирени и смълчани. С почит към величието на тази планина, готова да прости грешките човешки. Нагоре, към върха, там, където е Бог.