Сънуваше онзи възхитителен миг, когато изскачаш от студения и страшен облак и слънцето те залива, придава ти крила, посоките се обръщат, щастието те изпълва до пръсване вместо хелий…
Онзи възхитителен миг, когато всичко е възможно.
***
Алармата на телефона поде твърде енергична за шест заранта песен. Кикича зашари по нощното шкафче, напипа недочетената книга, изсумтя и изви малко рамо, за да прибере дланта си по-наблизо. Болката в гърба веднага скочи да го заръфа – представяше си я като бясна белка, която спи с увита около слабините му опашка и само го чака да помръдне. Той изсъска, но продължи да опипва и – да! – ето… Тъкмо успя да докопа проклетия телефон и ледени пръски право в лицето го накараха да се усуче под невъзможен ъгъл в опит да избяга. Белката на болката съвсем откачи. Когато успя да си поеме дъх, той примигна срещу ухиления Диц.
– Оуу!
– Банята е свободна – уведоми го съквартирантът му и тръсна китка, за да го опръска с последните капки вода. – А майка ти пържи филийки!
Кикича седна в леглото и намусено подуши въздуха.
– Оф… – Но преди да продължи, коремът му предателски изкурка.
– Прати ме до мазето за сладко от боровинки – смигна Диц и дръпна юргана настрани. – Хайде, излитай от кревата!
Кикича изръмжа и пътьом дръпна хавлията си от закачалката. За малко да си удари главата в касата на вратата.
– Оуу бе!
Докато се изкъпе, Диц беше успял да си натъпче устата с филийки и го остави сам с майка му, за да опакова багажа.
– Сложи ми соломонките! – подвикна след него Кикича и сипа щедра доза сладко от боровинки върху първата филия.
Майка му се намръщи.
– И оная седалка… солюшъна! – додаде той с пълна уста.
– Пак ли ще се катерите с това момче?
– Това момче си има име и ми е съквартирант.
– Живее у нас. Спи в стаята на брат ти… Съквартирант ще е, ако си плаща наема, а не те влачи по… по… по разни зали! Дип че не сте хукнали пак по планините!
– Мамо!
– Нещо невярно да съм казала? Че и се тъпче на аванта това момче.
– Диц си плаща наема, че и отгоре – нали ми помага! Но ако кажеш, и двамата ще се изнесем…
– И къде ще отидеш, Кириле? Кой ще се грижи за теб?
– Отивам да се облека! – отсече след кратка пауза Кикича и се оттласна от масата. – А ти, като си толкова загрижена, сложи ни няколко филийки за обяд. И сиренце! – Той издебна майка си, докато си бършеше насълзените очи, придърпа я към себе си и я целуна по бузата. – Благодаря ти, нали знаеш? И така де, рядко го казвам, но… някой те обича!
Тя се засмя през сълзи:
– Негодник такъв! – И го плесна зад врата. Но лекичко.
– Оуу де!
Якета, шалчета и ботуши по-късно Диц взимаше през две стъпалата във входа, отключи раздрънканото „Матис“-че и докато натъпче всичко на задната седалка, обеща:
– Направили са ми вече коша за колелото, напролет ще въртим педалите с него!
– Трябва ти и електрически двигател – впусна се в привичния дуел с доводи Кикича. – Иначе ще издъхнеш на някое нанагорнище.
– И електрически двигател сме намерили. Малко по втория начин… – Диц се намести на шофьорската седалка. – Не бой се, ще джиткаме евтинко и еко! И никаква скапана „Гражданска отговорност“ и винетки!
Двамата чукнаха юмруци и Кикича се ухили, макар че белката ръфаше неуморно гърба му, бясна до пяна при всяко друсване по дупките. Сражаваше се с нея, похлупен в задушната кола, и когато на светофара преди паркинга на залата Сиса прелетя с колелото си на една боя разстояние и им изчатка весело със звънчето, той отрони със свито гърло:
– Жертвите сред велосипедистите са по-малко от моторджиите, нали така?
Диц мушна „Матис“-а кажи-речи до входа и, вече слязъл с единия крак, отвърна:
– Май само за оня, балетиста от Варна, се сещам. Пък с моторите, ехе…
Кикича вдиша дълбоко и въздъхна.
– Какво? – подаде се Диц през отворената задна врата и измъкна сака, а след него и количката.
– Нищо. – Кикича пак въздъхна и се приготви за слизане.
Сиса щракна катинарчето на колелото си на стълба току до тях, изправи се и дойде да го прегърне:
– Кик, как си? Липсваш ми адски!
Той само въздъхна по-тежко и сведе оклюман глава.
– Добре си е – отсече Диц. – Но щеше да е хубаво да се сетиш да наминеш. С чипс и бира, да речем. Поне веднъж.
Сиса сви устни. Стисна зъби.
– Харесва ли ти новият албум на „Годсмак“? – попита я тихичко Кикича.
– Не! – сопна се тя, но се наведе още по-ниско, целуна го и го гризна по долната устна.
– Оуу, ма!
Залата привично кънтеше от глъчка и ухаеше на кир и мръсни чорапи. Кикича остави Диц да провери внимателно седалката му, втренчен в еспадрилите на краката си. Соломонките. Срещу него беше стената, издигната като портал около прозорците високо горе. Изобщо не приличаше на Вражите дупки. Нито пък имаше лабилни камъни. И с Безенги нищо общо нямаше. И…
– Давам пет лева да разбера какво си мислиш! – прошепна Сиса в ухото на Кикича и от горещия ѝ дъх той за малко да подскочи.
– За ключовия пасаж – отвърна той. Дъхът му свистеше в гърлото.
Сиса вирна глава към намиращите се над тях винкел и надвесен участък и изхъмка:
– Колко невъзможни маршрута си пожелаваш за закуска?
Кикича се ухили, вкопчи се в ръката ѝ и се извъртя с лице към нея въпреки запенената от яд белка на болката:
– Знаеш ли, че за мозъка паниката и възбудата са едно и също?
Диц се наведе от другата му страна:
– Връзването ни е тип-топ. Готов си.
– Деяне! – чак тропна с крак Сиса.
– Ако искаш ти да го осигуряваш…
– Както ти на Безенги ли?
Вече на първа примка, Кикича ги скастри с глас, в който белката впиваше безпощадно зъби до парализа на езика му:
– Ела по-близо, ако ще ме осигуряваш, мамка му! На психика ли ме пробваш, или какво?
Диц скръцна със зъби.
– Сис? Тъпкачът те вика! – Кикича издърпа ядно въже и преди да продължи стремително нагоре, размаха ръка към участъка под прозореца, откъдето намусено ги наблюдаваше Васко.
Бузите на Сиса пламнаха и тя го замери с еспадрилата си.
– Оууу, бре!
Белката порасна до крокодил и след неуспешните изкачвания ръцете на Кикича трепереха прекалено силно за нов опит.
– На косъм беше да стане! – Диц го освободи от осигуровката и разгъна количката.
– Ти ще ми кажеш! На ръце няма как да се вземе… – Кикича вдигна с две ръце единия си крак на стъпенката, изтърва другия, изруга, остави го усукан под ъгъл, издърпа хавлиената кърпа и зажули яростно потта и сълзите от лицето си.
– Много си добър. – Диц изправи коляното му. – Аз и с крака не го мога този маршрут.
Кикича се изсмя дрезгаво през кърпата.
– Филийките и водата са ти на лявата дръжка. Изяж си всичко, че довечера е купонът у Васко.
– Тъпкачът няма рампа във входа.
Беше ред на Диц да се смее:
– Носих те от Безенги до Враца, че едно стълбище ли ще ми се опре!
В торбичката на дръжката, освен пържените филии и шишето, Диц беше натикал и еспадрилата на Сиса. Кикича почти не разля вода на първите няколко глътки, но от треперене не успя да завинти капачката и просто натика бутилката между бедрата си. Не му студенееше и бездруго.
Отсреща Сиса се отвърза, размениха няколко думи с Диц, той застана на нейно място, а Васко му провери осигуровката и го тупна по рамото. Момичето се върна с картонена кошничка с димящи чашки. Кикича пробва пак капачката. Пръстите му се подчиниха.
С танцова стъпка Сиса тръгна към него, с еспадрила в жълто и черно на единия крак, другият – многозначително обут само в шарен чорап на точки и райета.
– Не се отказваш, а? – подаде му тя горещия чай.
– Стъклената ти пантофка е в мен! – размаха втората ѝ еспадрила Кикича.
Устните ѝ бяха солени и малко грапави, и далеч по-горещи от чая. Досущ онзи възхитителен миг, когато изскачаш от студения и страшен облак и слънцето те залива, придава ти крила, посоките се обръщат, щастието те изпълва до пръсване вместо хелий…
Онзи възхитителен миг, когато всичко е възможно.
***
Сънуваше полета.
Но никога – падането.