Сънуваше онзи възхитителен миг, когато изскачаш от студения и страшен облак и слънцето те залива, придава ти крила, посоките се обръщат, щастието те изпълва до пръсване вместо хелий…

Онзи възхитителен миг, когато всичко е възможно.

***

Алармата на телефона поде твърде енергична за шест заранта песен. Кикича зашари по нощното шкафче, напипа недочетената книга, изсумтя и изви малко рамо, за да прибере дланта си по-наблизо. Болката в гърба веднага скочи да го заръфа – представяше си я като бясна белка, която спи с увита около слабините му опашка и само го чака да помръдне. Той изсъска, но продължи да опипва и – да! – ето… Тъкмо успя да докопа проклетия телефон и ледени пръски право в лицето го накараха да се усуче под невъзможен ъгъл в опит да избяга. Белката на болката съвсем откачи. Когато успя да си поеме дъх, той примигна срещу ухиления Диц.

– Оуу!

– Банята е свободна – уведоми го съквартирантът му и тръсна китка, за да го опръска с последните капки вода. – А майка ти пържи филийки!

Кикича седна в леглото и намусено подуши въздуха.

– Оф… – Но преди да продължи, коремът му предателски изкурка.

– Прати ме до мазето за сладко от боровинки – смигна Диц и дръпна юргана настрани. – Хайде, излитай от кревата!

Кикича изръмжа и пътьом дръпна хавлията си от закачалката. За малко да си удари главата в касата на вратата.

– Оуу бе!

Докато се изкъпе, Диц беше успял да си натъпче устата с филийки и го остави сам с майка му, за да опакова багажа.

– Сложи ми соломонките! – подвикна след него Кикича и сипа щедра доза сладко от боровинки върху първата филия.

Майка му се намръщи.

– И оная седалка… солюшъна! – додаде той с пълна уста.

– Пак ли ще се катерите с това момче?

– Това момче си има име и ми е съквартирант.

– Живее у нас. Спи в стаята на брат ти… Съквартирант ще е, ако си плаща наема, а не те влачи по… по… по разни зали! Дип че не сте хукнали пак по планините!

– Мамо!

– Нещо невярно да съм казала? Че и се тъпче на аванта това момче.

– Диц си плаща наема, че и отгоре – нали ми помага! Но ако кажеш, и двамата ще се изнесем…

– И къде ще отидеш, Кириле? Кой ще се грижи за теб?

– Отивам да се облека! – отсече след кратка пауза Кикича и се оттласна от масата. – А ти, като си толкова загрижена, сложи ни няколко филийки за обяд. И сиренце! – Той издебна майка си, докато си бършеше насълзените очи, придърпа я към себе си и я целуна по бузата. – Благодаря ти, нали знаеш? И така де, рядко го казвам, но… някой те обича!

Тя се засмя през сълзи:

– Негодник такъв! – И го плесна зад врата. Но лекичко.

– Оуу де!

Якета, шалчета и ботуши по-късно Диц взимаше през две стъпалата във входа, отключи раздрънканото „Матис“-че и докато натъпче всичко на задната седалка, обеща:

– Направили са ми вече коша за колелото, напролет ще въртим педалите с него!

– Трябва ти и електрически двигател – впусна се в привичния дуел с доводи Кикича. – Иначе ще издъхнеш на някое нанагорнище.

– И електрически двигател сме намерили. Малко по втория начин… – Диц се намести на шофьорската седалка. – Не бой се, ще джиткаме евтинко и еко! И никаква скапана „Гражданска отговорност“ и винетки!

Двамата чукнаха юмруци и Кикича се ухили, макар че белката ръфаше неуморно гърба му, бясна до пяна при всяко друсване по дупките. Сражаваше се с нея, похлупен в задушната кола, и когато на светофара преди паркинга на залата Сиса прелетя с колелото си на една боя разстояние и им изчатка весело със звънчето, той отрони със свито гърло:

– Жертвите сред велосипедистите са по-малко от моторджиите, нали така?

Диц мушна „Матис“-а кажи-речи до входа и, вече слязъл с единия крак, отвърна:

– Май само за оня, балетиста от Варна, се сещам. Пък с моторите, ехе…

Кикича вдиша дълбоко и въздъхна.

– Какво? – подаде се Диц през отворената задна врата и измъкна сака, а след него и количката.

– Нищо. – Кикича пак въздъхна и се приготви за слизане.

Сиса щракна катинарчето на колелото си на стълба току до тях, изправи се и дойде да го прегърне:

– Кик, как си? Липсваш ми адски!

Той само въздъхна по-тежко и сведе оклюман глава.

– Добре си е – отсече Диц. – Но щеше да е хубаво да се сетиш да наминеш. С чипс и бира, да речем. Поне веднъж.

Сиса сви устни. Стисна зъби.

– Харесва ли ти новият албум на „Годсмак“? – попита я тихичко Кикича.

– Не! – сопна се тя, но се наведе още по-ниско, целуна го и го гризна по долната устна.

– Оуу, ма!

Залата привично кънтеше от глъчка и ухаеше на кир и мръсни чорапи. Кикича остави Диц да провери внимателно седалката му, втренчен в еспадрилите на краката си. Соломонките. Срещу него беше стената, издигната като портал около прозорците високо горе. Изобщо не приличаше на Вражите дупки. Нито пък имаше лабилни камъни. И с Безенги нищо общо нямаше. И…

– Давам пет лева да разбера какво си мислиш! – прошепна Сиса в ухото на Кикича и от горещия ѝ дъх той за малко да подскочи.

– За ключовия пасаж – отвърна той. Дъхът му свистеше в гърлото.

Сиса вирна глава към намиращите се над тях винкел и надвесен участък и изхъмка:

– Колко невъзможни маршрута си пожелаваш за закуска?

Кикича се ухили, вкопчи се в ръката ѝ и се извъртя с лице към нея въпреки запенената от яд белка на болката:

– Знаеш ли, че за мозъка паниката и възбудата са едно и също?

Диц се наведе от другата му страна:

– Връзването ни е тип-топ. Готов си.

– Деяне! – чак тропна с крак Сиса.

– Ако искаш ти да го осигуряваш…

– Както ти на Безенги ли?

Вече на първа примка, Кикича ги скастри с глас, в който белката впиваше безпощадно зъби до парализа на езика му:

– Ела по-близо, ако ще ме осигуряваш, мамка му! На психика ли ме пробваш, или какво?

Диц скръцна със зъби.

– Сис? Тъпкачът те вика! – Кикича издърпа ядно въже и преди да продължи стремително нагоре, размаха ръка към участъка под прозореца, откъдето намусено ги наблюдаваше Васко.

Бузите на Сиса пламнаха и тя го замери с еспадрилата си.

– Оууу, бре!

Белката порасна до крокодил и след неуспешните изкачвания ръцете на Кикича трепереха прекалено силно за нов опит.

– На косъм беше да стане! – Диц го освободи от осигуровката и разгъна количката.

– Ти ще ми кажеш! На ръце няма как да се вземе… – Кикича вдигна с две ръце единия си крак на стъпенката, изтърва другия, изруга, остави го усукан под ъгъл, издърпа хавлиената кърпа и зажули яростно потта и сълзите от лицето си.

– Много си добър. – Диц изправи коляното му. – Аз и с крака не го мога този маршрут.

Кикича се изсмя дрезгаво през кърпата.

– Филийките и водата са ти на лявата дръжка. Изяж си всичко, че довечера е купонът у Васко.

– Тъпкачът няма рампа във входа.

Беше ред на Диц да се смее:

– Носих те от Безенги до Враца, че едно стълбище ли ще ми се опре!

В торбичката на дръжката, освен пържените филии и шишето, Диц беше натикал и еспадрилата на Сиса. Кикича почти не разля вода на първите няколко глътки, но от треперене не успя да завинти капачката и просто натика бутилката между бедрата си. Не му студенееше и бездруго.

Отсреща Сиса се отвърза, размениха няколко думи с Диц, той застана на нейно място, а Васко му провери осигуровката и го тупна по рамото. Момичето се върна с картонена кошничка с димящи чашки. Кикича пробва пак капачката. Пръстите му се подчиниха.

С танцова стъпка Сиса тръгна към него, с еспадрила в жълто и черно на единия крак, другият – многозначително обут само в шарен чорап на точки и райета.

– Не се отказваш, а? – подаде му тя горещия чай.

– Стъклената ти пантофка е в мен! – размаха втората ѝ еспадрила Кикича.

Устните ѝ бяха солени и малко грапави, и далеч по-горещи от чая. Досущ онзи възхитителен миг, когато изскачаш от студения и страшен облак и слънцето те залива, придава ти крила, посоките се обръщат, щастието те изпълва до пръсване вместо хелий…

Онзи възхитителен миг, когато всичко е възможно.

***

Сънуваше полета.

Но никога – падането.