Спирачките на таксито изскърцаха, раздрънканата тойота спря, вдигайки облак от прах. Шофьорът се обърна към мен, усмихна се и каза че от тук нататък няма как да продължи с автомобила. Зарадвах се. Пътят през последните три часа беше невероятно красив, но тесен, изпълнен с дупки, свличания и кал. За пръв път минавам по подобен път – дълбока поне 500 метра пропаст в лявата страна и стръмни, ронливи скали в дясната. За мантинела и асфалт и дума не може да става. Разминаванията са почти невъзможни, добре че никого не срещнахме през целия път.
На места бях почти убеден, че ще се свлечем директно долу с тази полуразпадната кола и всичко ще приключи, преди да е започнало. В ляво се виждаше величествения връх Хуаскаран с неговите 6768 метра. Не можех да спра да си представям огромния серак, откъртил се от върха през 1970 година и погубил над 80 000 души в градчето под него. Перуанците са страхотни хора. Усмихнати, дружелюбни, любезни и винаги готови да помогнат. Мъжете са ниски и усмихнати, жените са още по ниски и още по усмихнати. Повечето не разбират и една дума английски, но пък аз не знам и една дума испански, което прави комуникацията ни видима отдалеч.
Измъкваме се от колата и започвам да разтоварвам раниците и екипировката. Сега разбирам защо през цялото време ми мирише на трева, по-малката раница на Любака е подозрително лека. Отварям я и ме лъхва специфичния аромат на марихуаната.
Аз избягвам да пуша трева, защото от нея кръвната ми захар рязко пада и вместо да се хиля и забавлявам както всички, ми причернява и се мъча да не загубя съзнание.
– Любо, ти сериозно ли тръгваш да изкачваш Алпамайо с половин раница трева?
Малко съм ядосан от това честно казано, но пък в същото време много се радвам да го видя, защото не сме се виждали поне 5-6 години. Бях забравил глупостите му от преди. Станахме много близки след като се разболя. Бъбреците му спряха да работят, когато беше на около 30 и за да си пречиства кръвта, два пъти в седмицата ходеше на хемодиализа. С диализата умираш бавно, докато крадеш дни живот! От грамаден мъж, тежащ над 130 килограма, стана 70. Във вената на ръката му постоянно стоеше забита игла, за да е по лесно да го прикачат на системите, когато отидеше в болницата. Въпреки всичко, не спираше да се шегува със себе си, с докторите и с живота.
– Как реши че можеш да се катериш в твоето състояние? Знаеш ли че по тази стена трябва да се изкатерят поне седем въжета по 60 метра? Аз не се чувствам достатъчно подготвен, че ти ли с тези твои проблеми!
Пуши трева и ми се хили. Как да му се сърдиш, като постоянно пуска страхотни лафове и винаги е в добро настроение, въпреки че знае че ще умре, ако не му направят трансплантация възможно най-скоро.
Не усещам кога сме направили трека до базовия лагер. Пътят по принцип е над 12 часа и се прави обикновено с преспиване в междинен лагер. В един момент виждам палатките, южната страна на Алпамайо от едната страна и невероятните гледки към един от най-показваните в киното върхове – Артесонраху от другата. Всъщност малко хора знаят, че именно този връх е използван в логото на най-старата кинокомпания в щатите “Парамаунт”.
Даа, така значи изглежда един базов лагер. Има разпръснати поне десетина палатки сред ниска разстителност и рекички, образувани от топящите ледници. Не се забелязват много хора, нашата палатка е точно до една ламаринена барака, от коминчето на която пуши. Димът има мирис на трева. Чудя се как може да пушат толкова, при положение че тук тревата е забранена. На стената на бараката с тебешир или някакъв спрей е написано на английски “Beer”. В Перу правят страхотна бира. Най-популярната марка е Cusqueña, името идва от град Cuzco, столицата на империята на Инките. Бирата е достойна за императори и мисля че да пийвам такава биричка в базовия лагер на Алпамайо, заобиколен от невероятните гледки наоколо е чудесен преход към едно състояние на духа познато на всички планинари.
Запътвам се към бараката с намерението да се сдобия с бира, колкото и да ми струва това на височина от 4 500 метра. Ламаринената вратичка е притворена и вътре мога да видя наредените една над друга каси. Виждам също ром, някакви вафли и чипс. Качвали са ги с мулетата до тук. Вдигам мълчалива наздравица за всички мулета, носили някога бира в планината.
Подвиквам плахо “Hola”(поздрав на испански) и се изкашлям по шумно, за да привлека вниманието на човека вътре. Вратичката се отваря и навън излиза снажен възрастен мъж с униформа, която в първия момент ми заприличва на тези, които носят в железниците в България. Лицето му излиза от сянката и осъзнавам че това е баща ми, облечен в униформата си на пазач от БДЖ. На гърдите му се вижда голяма бяла табела “Контрол за връх Алпамайо”, в ръката му има бинокъл с огромни лупи за наблюдение.
В първия момент не знам какво да кажа. Как е възможно да е дошъл до тук? Различни теории ми се въртят в главата. Вероятно майка ми го е пратила, за да не се притеснява тя за мен и да има кой да ме наглежда. Може пък да е много добро заплащането тук и това да го е привлякло, но пък никога не бих си помислил, че човек като него ще дойде до Южна Америка за по-добра работа. Изглежда точно като човек, който се грижи за безопасността на експедициите.
Първото което го питам е това, което най-много ме вълнува:
– Безопасно ли е нагоре? Трудно ли е? Мислиш ли че ще се справя?
Сигурен съм, че сега ще започне да ме убеждава да не се качвам. Че това не е за мен, че няма смисъл да рискувам за някакъв си връх. Винаги е искал да мина по стандартните пътища и да не се отклонявам. Може би това е нормално за всяко едно поколение.
Подава ми бинокъла и посочва към стената. Взимам го и поглеждам през него към върха и 500 метровата ледена стена. Силата на увеличението е невероятна. Величието на този връх те омагьосва…
Времето е страхотно. Слънцето е огряло сутрешно стената. Ледът блести в хиляди отражения.
Виждам 2 катерещи се свръзки. Сякаш мога да ги докосна, толкова добре увеличава бинокълът. В първата разпознавам словенката Ева и нейния приятел от Аржентина – Каро. Засякохме се с тях на едно от аклиматизационните изкачвания. Усмихнати, луди, тръгнали с раздрънкания бус на Ева да обикалят Перу. Изглеждаха много влюбени един в друг. Каро е страхотен катерач, въпреки че на нас ни се стори не достатъчно предпазлив. Като на шега, без осигуровка се качи по една 50 метрова скала за да закачи горна осигуровка. Двамата са забавни, много влюбени и зареждащи с енергия. Възхищавам се на хора, които живеят без планове за повече от 3 дни напред. Не бяха казали, че ще атакуват Алпамайо. Вероятно са го решили импулсивно.
Поглеждам по-надолу към другата двойка катерещи се. Водещият тъкмо е спрял, за да изгради площадка. Приближавам толкова, че виждам детайлите на площадката. Цев в леда. Аз завивам цев в леда. Поглеждам надолу към свръзката ми. ТЯ е там. Изглежда щастлива. Смее се на някаква тъпотия, която съм изръсил. Обичам да я карам да се смее. Когато си под напрежение, все едно си се напушил, идват ти всякакви тъпи шегички, но пък са ти ужасно смешни. Така мозъкът автоматично избягва да мисли за опасността и че всяка грешка може да е фатална. Подвиквам:
– Сега пак ли ще кажеш, че връзката между нас не е силна? Това въже издържа над 2 тона, а ти все разправяш, че не съм държал на връзката ни. – засмивам се и забивам сечивото нагоре.
Усещането е все едно летя. Всичко е светло и красиво. Тя е с мен. Аз и давам сигурност. Всичко друго няма значение.
Тогава се чува първият пукот.
Звукът е много различен от този на падащите парченца лед при катеренето. По скоро е тътен, който кара цялата планина да се тресе. Времето започва да тече ужасно бавно. Всяка една секунда се случват хиляди неща, всяко от които може да е решаващо. Поглеждам нагоре. Огромна ледена гъба се е откъртила от върха и се свлича по улея в който се катерим. Към нас се спуска огромен облак от сняг, лед, камъни и страх.
Първото усещане е за студ. Няма болка. Всичко е светло. Всичко е цветно. Няма граница между реално и нереално.
Дишам.
Първото поемане на въздух е болезнено. Сякаш съзнанието казва на тялото да се съпротивлява, задето го измъква от безкрайността на спокойствието.
Усещам вкус на сладко в устата си. Много сладко. Мед. Устата ми е пълна с мед.
Мирише ужасно много на трева.
Отварям очи.
Лежа на асфалта. Централна улица. Мигащи светлини. Наоколо преминават хора. Около мен има загрижени лица. От другата страна на улицата се вижда светеща табелка с надпис “Coffee shop”. Навсякъде се усеща миризмата на марихуана.
Съзнанието ми малко по малко започва да възвръща спомените си.
В Амстерадам съм. На връщане от Перу. Опитахме да качим Алпамайо. Пуших трева. Стана ми зле, заради ниската кръвна захар. Приятелите ми изсипват мед в устата, по съвет на човека от “Coffee shop”-а.
Любо почина през 2012 години при опит за трансплантация. Татко ми го погребахме преди 2 години.
В деня преди да атакуваме върха, падна ледена лавина. Словенката Ева загина на стената, заедно с още една двойка катерачи. Каро остана жив. Лавината скъсала въжетата между тях и завлякла нея надолу.
Защо този ден, а не следващия? Защо те, а не ние? Стечение на обстоятелствата? Късмет?
свестявам се. Дълго време мълча. Неудобно ми е, че съм стреснал приятелите си. Обещавам на себе си, че това е последният път, когато пуша тая гадост. Питам колко време съм бил в безсъзнание. Отговарят ми, че не повече от минута.
Човекът от “Coffee shop”-а с усмивка казва:
– Някой път може и да си заминеш покрай този трева!