Влакът ни отнася далеч. Далеч от умората, далеч от спомените, далеч от вината. Нарочно хванахме нощния влак. Нямахме сила да пътуваме по светло. След няколко дена ще си кажем, че именно нощния влак е бил по-удобен, но и двамата знаем истината – в мрака пътуваш сам. Винаги сам.
Седнали сме от двете страни на прозореца, облегнати назад, където лицата ни са в сянка. Взираме се мълчаливо през стъклото, всеки потънал в собствения си кошмар. Очите ме болят от усилието да не поглеждам лицето ти, когато светлината проникне през прозореца и освети сенките ни. Искам да видя същото скапано изражение, като това на моето лице. Искам да знам, че си в същата помийна яма, в която съм затънала и аз. Но не го правя, защото не знам как да живея напред, ако там, в очите ти не видя, същия ужас.
Крайниците ми са все още студени. Оттук насетне ще бъде все така. Надморското равнище на пейзажа пред мен се променя, а с него и гледката и цветовете. Зелените тонове постепенно изместват студените цветове на зимата. И бавно навлизаме в един друг свят. Понякога се чудя, кой свят е по-реален. Този тук, в забързаното ежеднеджевие, където хората са господари или онзи там горе, където си сам сред стихията. Най-страшно е, когато умът и очите ти не могат да се синхронизират. Цивилизацията бавно поглъща влака ни, напомняйки ни за всичките съвременни чудеса, от които изобилства живота ни, ала аз съм още там горе. И не мога да сляза. Не знам как.
Лицето ми насилствено застива в каменна гримаса, но си позволявам един бърз поглед към обувките ти. Достатъчен, за да забележа необичайна позиция, която са заели краката ти. Вероятно заради болката в кокалчето отдясно, която те пареше на връщане.
Вървим в крачка нагоре, не пазим сили. Това е последния и ключов ден от изкачването. Днес ни предстои да се качим до върха и да се върнем отново в лагера. Чакахме четири дни в палатката, брулени от леден вятър. Странно тече времето тук горе. Всяка настояща секунда се влачи протяжно бавно, но изтече ли веднъж, я чувствам като отлетяла фурия. Мразя и обичам тези дни на бездействие, изпълнени с нетърпение, очакване, възбуда, нескончаема скука и притеснение. Това са дни, в които съществуват само думи и докосване. В тези дни изпитвам най-силна нужда да махна тези стотици катове дрехи и екипировка помежду ни. Може би, защото е лудост. Или защото всичко останало покрай нас е лудост, а тази мисъл е единственото смислено и истинско нещо, което пази разума ми в норма. Да се почувстваш човек под този снежен саван. Докато седим затворени в палатката, очакването ме смазва. Помня как преди години ми казваше:
– Тая работа не е за теб. Няма да издържиш.
А аз се палех като огън и вилнеех срещу теб, несъзнавайки, че именно това поведение доказва най-силно думите ти. И наистина бе и често все още е голямо предизвикателство да преглътна тоя мой трънлив темперамент. Но се справям. И също така често се чувствам възнаградена от вселената за тези мигове. Но да знаеш, когато стоим заторени в проклетата палатка направо откачам. Срещам очите ти и знам, че виждаш погледа на подивяло животно в моите и оценям търпението, с което подхождаш към мен. Както и саможертвата. Наистина е много мило да видиш как един пестелив на думи човек, макар и с известно улилие, не спира да задава въпроси, да разказва истории и изобщо да бръщолеви всякакви глупости, само и само да отвлече ума на ненормалната си половинка, преди да е откачила напълно и да е избила целия лагер.
Това не е еко пътека, нито стълбище в катедрала. Тук не се разминаваш с много хора. Тук си сам сред дивото. Дори когато имаш спътник, си сам. Тази белота отмива личността ти, съществуването и живота ти. Припомня ти, че си прашинка в огромната вселена. Прошепва ти, че ако все пак стигнеш до върха, то ще е защото тя ти е позволила. А после се засмива тихичко във вихъра на вятъра и мрачно си припява „Много гости имам днес. Някои ще си тръгнат, други – не.“
Вървим и мълчи. Двамата един до друг, всеки сам в мислите си. Изолирани един от друг. В света там долу, може да сме неразделни, ненаситни, неспособни да стоим далеч един от друг, но тук горе е друг свят, с други нужди.
Планината учи на самостоятелност. Дори когато си в група и има на кого да разчиташ, не можеш да си позволиш да се опираш на другарите си. Опреш ли се, ставаш тежест. Тук горе всеки носи теглото си безропотно сам.
Приятелите ни често казват, че не бива да правим всичко заедно. Че е глупаво да изкачваме върхове заедно. Не съм глупачка, ти вероятно също не си. Не се залъгвам. Знам истината. Случи ли се нещо с теб тук горе и двамата отиваме по дяволите. Не защото не мога да се върна сама. Не ме гледай, че съм дребна и слабичка. Тялото ми е жилаво като върба посред буря. Но не и волята. Няма да мога да ти обърна гръб. Помниш ли когато се върнахме от първото си изкачване заедно и излязохме да се видим с приятелите ни. Събрахме се в онзи неугледен китайски ресторант до дома на Вили. Храната не е особено вкусна, но затова пък е и почти винаги празно. Всички ни се нахвърлиха, колко сме неразумни. Само Емил мълчеше мрачно. После докато пуших зад заведението, дойде и запали. И продължи да мълчи. Ядосах се. Всички бяха въодушевени от постижението ни, радваха се, поздравяваха ни, критикуваха ни, тревожеха се за нас, само той – като пукал.
– Какво си млъкнал бе, Емиле? Нищо ли няма да кажеш? За какво дойде?
Той пак ме игнорира и продължи да пуши мълчаливо, обмисляйки дали да ми проговори или да ме остави да си бесня сама в студа. Успокоих се, като дете, на което не му обръщат внимание. Облегнах се на стената и запалих втора цигара. И верен на своята вироглава натура, Емил точно тогава проговори.
– Какво да ти кажа, Мино? Досадна си като конска муха. Така и не разбрах защо му беше на Асен да те мъкне със себе си.
Аз, разбира се, пак кипнах:
– Ти си задник, Емиле. Нищо няма да му стане на скъпоценния ти Асен.
Емил ме измери с крайчеца на очите си и добави:
– Разбира се, че няма. Там горе правилата са други. И ако винаги се мъкнете заедно, един ден ще го разберете. Ще дойде ден, в който ще се качите двама, а ще слезе един.
И до ден днешен премислям думите му. Чудя се, кое ли е по-силно. Жаждата за живот или любовта. От този днес насам всеки път преди да тръгнем не мога да спя, защото ме е страх, че думите на Емил ще се окажат верни.
Или няма.
Вървим нагоре. Стъпка след стъпка. Крачка подир крачка. Сами сме в планината. Снегът е навсякъде. Белотата поглъща въздуха, отнема дъха ни. Изпразва главите ни. Колкото по-нагоре се качваме, толкова по-свободна се чувствам. Имам цел, върху която се фокусирам. Всяко движение ме води към нея. Гледам си в краката. Винаги съм била малко спъната. Майка ми едно време казваше, че и на лед мога да се спъна. И не беше далеч от истината. Още ми се сърди, че тръгнах с теб. От време на време вдигам поглед и зървам целта. Зървам и теб в периферията. Ти гледаш винаги напред. Никога надолу. Сигурно затова те следвам неотлъчно. Вървя до теб, но моят крак винаги потъва в снега секунда след твоя.
Пейзажът пак се сменя, става все по-полегат и по-полегат, хълмовете – по-ниски, горите – по-редки. И двамата сме се втренчили навън. Превъртам всяка секунда от това изкачване. Не искам този влак да пристига. Не искам да сляза от него. Не знам как да се държа, когато сляза. Мътните го взели, не знам дори дали ще мога да се изправя на крака. Поглеждам надолу – там са, но не ги чувствам.
Безкрайният сняг изпълва погледа ми. В мъглата земя и небе се сливат в нескончаема белота. Мисълта ми се плъзга по снежната мекота и избягва спомена. Върти се някъде там в крайчеца на ума ми, затрупан от снежинки. Бавно изплува, колкото и да се старая да го избягвам.
Започнахме да слизаме. Заради стръмния връх слизането от същата страна е невъзможно. Не че от другата е лесно. Налага се да заобиколим малко преди да се върнем по стъпките си. Пътят надолу винаги е по-труден. Вече я няма целта. Няма го устрема. Всяко завръщане носи със себе си мъничко тъга и носталгия.
Всеки планинар си има свой ритуал за върха. И никой не обича да споделя какъв е. Разговорите с вселената са нещо лично. Ние с теб отправяме послания към нея. Толкова клиширано. И прекрасно.
Досега винаги си пожелавах едно и също. А начинът, по който гледаш към безкрая, ме кара да мисля, че и ти си пожелаваш същото. Но тези думи остават вътре. Толкова са прозрачни, тънки. Страх ме е, че ще се скъсат, ако ги изрека. Оставаме там известно време, което ми се струва дълго като цял живот и кратко като секунда. Заедно. Всеки сам със себе си.
Този път желанието ми остава нямо.
Споглеждаме се и тръгваме надолу.
Спускането върви гладко. Мускулите ми са стегнати до крайност. Внимавам на всяка крачка. Внимавам повече от всеки друг път.
Тогава го чувам. Викът. Вик изпълнен с болка и безсилие. И двамата замръзваме. Ти пръв се окопитваш и се спускаш към цепнатината в снега, която до преди миг не бях забелязала. В този миг се срещаме с един от най-големите си страхове. Там, пропаднал под снега, лежи мъж в разцвета на силите си.
Не зная, дали ни е чул или просто това е вик на гневно безсилие, захранен от последните му сили.
Снегът под краката ни е пропаднал секунди преди това, двамата се опитваме да се изправим на крака и да помогнем на човека. Ала веднъж погълне ли те, снегът затяга желязната си хватка и измъкване няма. Лицето ти издава, че се бориш с нещо повече от тежкия сняг, стегнал краката ти като менгеме. Познавам тази физиономия. Правиш тази гримаса, когато изпитваш силна болка, но правиш всичко възможно да изглежда все едно само леко си се одраскал. Знам, че нещо не е наред и изпадам в панически страх. Планината под нас е нестабилна и аз вече си представям как следващите викове ще бъдат нашите. Последните, които някога ще изпуснем.
Докато изпадам в истерия, ти си се преборил с болката и белия капан, затиснал краката ти и вече си се протегнал към мен и ме разравяш. Вълна от облекчение залива вината и страха, които са ме завладели. Сега залогът е по-голям от всякога. Сега залогът е двоен.
– Мино, опомни се! – Гласът ти ме връща в реалността.
Стигаме до нишата и заварваме умиращия планинар с бяло мраморно лице и посинели устни. Давам се сметка, че чувствам и собствените си крайници вкочанени. Не знам коя сила все още ми помага да се движа, но и благодаря с охота, каквато никога преди не съм изпитвала. Измръзналият планинар е изпаднал в безсъзнание. Светът зад него е обагрен в червено.
– Асене, трябва да го измъкнем.
– Не можем. Много е дълбоко. Кракът ми е ранен. Не знам, дори дали ще успея да сляза при него.
– Да му оставим поне кислород. Ние слизаме, все ще се справим.
– Безсмислено е. Погледни го. Загубил е твърде много кръв, а останалата е станала на лед във вените му.
– Не можем и да го оставим така! Сам. Да умре като куче. Можеше ти да си на негово място. Аз какво? Да те зарежа ли?
В очите ти избухва гняв. Няма време за спорове. Снегът се раздвижва.
– Ставай и тръгвай, Мино! Знаеш какви са правилата на планината. Ние не сме спасителен отряд. Помогнем ли му, оставаме погребани заедно с него тук!
Не съм виждала това изражение върху лицето ти преди. Разкривено, сякаш отсреща ме гледа диво животно, не човек.
За всичките години на съзнателния ми живот, а по думите на майка ми, и за несъзнателния, ти си бил единственият човек, който някога е успявал да овладее настроенията и бунтовете ми и да ме накара да направя крачка в правилната посока, без да ме караш да влизам в някакви рамки, средностатистически данни или стереотипни изисквания. Ти винаги си бил единственият човек, който знае как да ми припомни коя съм, колко съм силна, защо съм такава. Включително и този път.
Затова аз те слушам. Ставам и тръгвам бавно. Чувствам се смачкана. Чуствам се грешно. Вината ме смазва. Но крача напред. Този път си прав, макар и да не знаеш. Не поглеждам към теб.
Скоро наближава нашата гара. Аз все още не съм срещнала погледа ти. Страх ме е. Страх ме е, че там няма да видя същия ужас и вина, каквито се блъскат в собственото ми тяло. Страх ме е, че след това няма да знам как да продължа. Страх ме е, че ще знам. Все още не съм ти казала. Думите се струпват в гърлото ми, задавят ме, превръщат се в сълзи. Преглъщам ги. Както преглътнах думите. Както преглътнах и крачките, които ме доведоха дотук.
Звънецът на влака дава сигнал, че спираме. Взимам раницата си и тръгвам към изхода. Не те поглеждам, но усещам всяка твоя крачка до мен, усещам дъха ти, който се удря в тила ми. Усещам стъпките ти зад моите.
Слизам по стъпалата и стъпвам на перона. Тук е само Емил.
Разбира се, че ще е само той. Единствен Емил от целия свят притежава достатъчно цинизъм и сила, за да поеме това посрещане. Усмихвам се горчиво. И още веднъж преглъщам всичко загнездило се в мен.
Стои отсреща с ръка в джоба и догарящ фас в другата.
Крача бавно към него. Крачки, крачки, крачки… цял живот крача нанякъде. Отивам, връщам се, вървя към нещо, бягам от друго. За пръв път краката ми тежат толкова. Ти си зад гърба ми.
Емил хвърля цигарата:
– Съжалявам за Асен.
После след кратко мълчание добавя:
– Справи се добре.
Последно накуцване и вече съм застанала пред него. Сама. Ти си зад гърба ми, остана в онази проклета планина, под снега, с посинели устни и окървавени дрехи.
Слагам ръка на корема си, вкопчвайки се в единственото зрънце, заради което все още дишам. Този съвсем несъзнателен жест стига на Емил да разбере всичко и леденото му спокойствие се пропуква. Вдига ръка с покана да се сгуша под нея и прошепва:
– Ела тук, да се прибираме.