Нова Зеландия, 18 януари 2018 г.
Будих се многократно. Внимателно, сантиметър по сантиметър, се завъртах, за да не падна от тясната пейка. Заспал съм по-дълбоко. Сънувах. Сънувах, че съм в България, но алармата брутално ме изтръгна от царството на сънищата. Трябваха ми няколко секунди, за да осъзная къде съм. В тъмното. В беседката. 4:30. Трябва да се изнасям.
Мъчно станах. Тялото ми едвам-едвам зацепва и бавно, много бавно започва да функционира, някак си. Всичко ме боли. Лицето и вратът ми горят. Освен да игнорирам телесните неразположения, друго по-добро не виждам. Ципът на късите ми гащи се е скъсал. Ще сложа безопасна игла, но дано наистина е безопасна. Загубил съм си и светлоотразителя.
Вървя по някакъв затънтен път. Рано е и движение няма. Видях табела: продават конски фъшкии по три долара торбата. За подарък може би? Къпини! Захвърлих раницата и да видиш какво става! Всичките ги ошмулих. Минавам покрай групичка дървета и чувам извънземни звуци. Някой би казал, че трябва да са птици, но определено извънземни птици.
Часовете се търкалят един след друг. Коли почти не минават. Зеленина навред. Времето е перфектно – облачно с лек вятър. Но ходенето не ми спори. Заради алармата. Изтръгна ме от съня и ми прецака деня. Имам странно усещане в сандала. Пробвах да го изтръскам – не ще. Пришка ще да е.
Я виж – миниатюрна ламаринена барачка, служеща за автобусна спирка. Ще дремна! Сгънах се на два ката вътре и сънят ме отнесе на мига. Събудих се освежен. Ей така вече се живее! В казармата се научих да спя по всяко време и навсякъде – на земята, на масата, под масата, на маса и стол, на три стола, на два стола… Изключително ценно умение. Сега постоянно използвам техниката на 20-минутните освежаващи дрямки.
Бутнах с тоягата поредната опаковка край пътя. А, тази е надута! Оказа се малко пакетче чипс за мостра. Няма изписан срок на годност, но пък на чипса какво да му се развали? Рекордът ми е да ям нещо (ябълков мус) с изтекъл срок на годност преди над пет години. Нищо не ми стана. Човек не трябва да гледа тези дати, а просто да провери дали продуктът е развален. Чудотворна хималайска сол на милиони години… със срок на годност, изтичащ догодина. Абсурд. Чипс по принцип не ям, но в тази ситуация са си калории, които ще ме движат известно време. На вкус беше гаден, но го изгълтах.
Набелязаната цел е достигната! Но що да видя – множество табели и лента, гласящи: „Пътеката е затворена за Ваша безопасност“; „Влизането забранено, само оторизирани лица“; „Паркът Omanawa Falls не е безопасен и затова е затворен за публичен достъп“; „Опасност, стой настрана!“. Аз не съм бил пет часа път, че една табела да ме спре! Да си гледат работата! Влизам!
Предупредителната лента виси разкъсана. Явно много хора нарушават забраната. Пътеката се спуска надолу, надолу, надолу… Стигнах същинския вход. Вдясно е отвесен склон нагоре, а вляво е опъната лента с червен надпис: „Опасност, стой настрана“. Но там е пропаст. Кой луд би прекрачил? Метални мрежи препречват пътеката, но едната е отместена и човек може да се промуши. Напред!
Били поставени наблюдателни камери. Така гласят табелите, закачени по огражданията. Да, бе. Не вярвам. От пътеката се открива живописна гледка към водопада, който се излива десетки метри по-долу. Отвесни скали и склонове го изолират от всички страни. Само реката се е врязала в скалната плът, отнасяйки девствената вода незнайно накъде. Недостъпна красота… Но какво да видя! Двама си стоят долу при водопада! Любопитството ме завладя. Продължих до края на пътеката, която завърши със сумрачни стъпала, спускащи се сред растителността. Слязох надолу и се озовах лице в лице с вградена в скалата тежка метална врата. Побутнах я. Залостена. Брава няма, а само тайнствено бучене, идващо отвъд. Върнах се. Как, за Бога, са слезли онези долу?
Стигнах металните мрежи в началото на пътеката и тръгнах да излизам, мярвайки предупредителната лента отстрани. И тогава ме прониза съмнението. Защо са я сложили изобщо? Отвъд е пропаст. Да не би някой да се е опитвал да минава оттам? Невъзможно! Вгледах се внимателно в склоновете и съзрях едва забележима пътека. Аха! Това трябва да е!
За да се стигне до тайната пътека трябва да се прекоси три-четири метра дълбок улей с кални стени, водещ към пропастта. Направих няколко пробни стъпки. Поколебах се. Това си е опасно. Подходих странично, че при евентуално подхлъзване да се спра на безопасно място. Разчитам и на тоягата. И така… една стъпка, две стъпки… хързууул! Свлякох се в улея. Къде съм тръгнал, да му се не види! Как да е. Вече окалян, продължавам.
Пътеката е само педя широка. Отляво и отдясно са стръмни склонове – съответно нагоре и надолу. Една грешна стъпка, едно залитане, едно подхлъзване и може да ми е последното. Напредвам внимателно. Абе, тази голяма раница на гърба ми май значително повишава риска от фатален край. Свалих я и я оставих на пътеката. Взех със себе си: големия фотоапарат, документите, телефона, хавлиена кърпа, малко храна и вода. Сложих ги в малката чанта, която се мята през рамо. Крайно неудобна. Само ще ми се пречка. Поне тоягата ми служи за баланс.
Пътеката се движи успоредно на течението на реката и се отдалечава все повече от водопада. На места се налага да се катеря, а на други – по задни части да се спускам. Умът ми не проумява как ще се слезе до реката като навсякъде са отвесни склонове, десетки метри надолу. Пътеката започна да се спуска леко, но не след дълго – бам! Край! Тънко старо алпинистко въже виси пред мен. Окичено е с малки примки на определени разстояния. Явно не ми е писано да видя водопада отблизо… Нима трябва безславно да се върна обратно? Лека подмолна лудост започна да пропълзява в мен. Оставих тоягата. Увих носна кърпичка около едната си длан. Стоях и гледах втренчено. Неее… Безумие е да се спусна без екипировка надолу. Трябва да се върна. Но какво правя?! Не! ИВАЙЛО БЕЛЕВ, СПРИ! ИДИОТ! ТИ ЛУД ЛИ СИ, БЕ?? – гласът на разума крещеше, но нямаше кой да го чуе.
Започнах спускането. Въжето изобщо не ми вдъхва доверие. От колко ли години е тук? Ами ако се скъса? Метър след метър слизах надолу. Преодолях по-голямата част и достигнах до импровизирана площадка, формирана от израснали от склона дървета. Изоставена чанта с храна и вода. Явно преди много време. На кого ли е била? Защо никога не са се върнали? Или е оставена за закъсали алпинисти? Или пък се е случил инцидент? Ръцете ми не държат вече, трябва им почивка. На това място въжето е снадено с друго, еластично въже. Продължавам спускането. Още малко и ще стигна края. И тогава нещо се случи. Въжето ли трепна, разтегли ли се… Помислих, че се скъса и инстинктивно се пуснах. Свлякох се по лице надолу по склона. Спрях. В лек шок започнах мислено да сканирам цялото си тяло. Никакви обезпокоителни сигнали. Значи нямам сериозни поражения. Якето и късите ми гащи на нищо не приличат, а голите ми крака са изпоожулени и раздрани. Дотук добре. Продължавам спускането към реката. Една мисъл ме сряза. Връщане назад… няма.
Най-после съм долу! Ура! Но много далеч от водопада. Огледах се. От двете страни на реката вирее непроходима растителност. Това означава само едно – единственият път е нагоре през реката, по камъните и канарите. Намерих си една тояга и нагазих в ледената вода. Нараняванията по краката ми смъдят. Мъх покрива много от канарите и прави катеренето невъзможно. Камъните са мокри и хлъзгави. Първото подхлъзване не закъсня. Водата на места е доста бърза, а на едно място бях принуден да изоставя тоягата. Пак паднах. Ето този камък тук пък се клати. Направо виждам рекламата: „Минете оттук! Счупването на крак никога не е било по-лесно!“
Стигнах до три канари и вир между тях. Как да премина? Огледах се, не видях алтернативен маршрут. Ще си залостя ръцете на двете срещулежащи канари, имам достатъчно голям размах, и ще си прехвърля внимателно краката на третата, балансирайки. Аха, аха, получава се… не, не, нееее! Паднах във вира и потънах до гърди. Фотоапарата! С неистови усилия успях да издрапам на сухо. Телефонът и документите ми са увити, но фотоапаратът остана незащитен след последните снимки. А и не е мой. Дано чантата не е пропуснала много вода. Стигнах до по-удобно място и проверих. За щастие, проникналата вода бе малко – само на дъното. Подсуших фотоапарата. В дисплея му обаче се е загнездила влага.
Участък, който може да се преодолее само през брега. Трябваше да се навирам под канари и да минавам през дупки. Нанизах си лицето директно в една паяжина. Добре че паякът отсъстваше, иначе щяхме да се срещнем очи в очи, а той има повече. Почти съм стигнал водопада. Чувам го. Ново падане. Нямам търпение да се срещна с онези двамата, които видях от отгоре. Цял ден не съм обелил дума и ми се иска да поговоря с някого след премеждията. Но изобщо не вярвам да са дошли по пътеката, по която аз минах. Това си е самоубийство.
Ето го водопада! Но къде са момчетата? Къде изчезнаха? Да сме се разминали? Невъзможно. Да са минали през металната врата горе? Или пък има друг път? Приказно е тук. Водата пада в искрящо синьо езерце, което просто те подканя да поплуваш. А зад водопада зее пещера. Ето там искам да ида! Съблякох се и направих едно кръгче във водата. Ле-де-на. Освен това течението от малък ВЕЦ леко те отнася. Изпълзях обратно на камъните. Абе, не може да съм отишъл до Рим и да не видя Папата! Пак се натопих и, студ, не студ, доплувах до пещерата. Изправих се зад бляскавата водна завеса и изведнъж осъзнах на какво прекрасно място се намирам и… че не знам как да се измъкна от него. Господ да ме пази от собствената ми глупост! Горещо благодаря, че съм все още невредим.
Доплувах обратно до брега и се покатерих на платформата на ВЕЦ-а. Заваля. Две възможности очакват избора ми: наляво висока метална стълба се губи неизвестно къде; надясно каменни стъпала водят в пещера. Тръгнах наляво. Замислих се. Металната стълба отвежда не в посоката, от която съм дошъл. Върнах се.
Небето ръси едри капки, а по стъпалата шурти вода. Навлизам в тъмната пещера. Сърцето ми бие учестено. От тавана тече. Мирише на влага. Катеря се в мрака, а плъзгането на ръката ми по мокрия парапет е единствен ориентир. Приглушен тътен, засилващ се с всяка крачка. Тъмнина. Вече оглушителното бучене изпълва всичко. Стигнах до източника – вода, мощно извираща от стената. Ами ако стане срутване? Ще ме погребе. Немощна светлина се процеди през здравата хватка на мрака. Там, в дъното на тунела, трябва да е металната врата! Катеря нагоре. Ето края. Светнах с телефона. Вратата е заварена. Значи едно време това е бил пътят до водопада. 19% батерия. Угасих и радост изпълни сърцето ми. По тавана си живуркаха моите любимци – яркосините светещи червеи! Но да не губя време, а час по-скоро да се измъкна от това опасно място.
В металната стълба ми е надеждата. Вали. Спрях се. Време е да се подкрепя от запасите си за пръв път днес: ядки и сушени плодове. Дъждът понамаля. Хайде по металната стълба – единствен път към спасението. Стръмна е. Но защо води в противоположна посока?
Вървя по пътека с изпочупени парапети, всичко е обрасло с папрат. Мирис на гнило. Сега пък само основите на парапета са останали. Затъвам в кал до глезените. Внимавам да не залитна наляво, че ще си намеря края. Накъде изобщо води тази пътека? Към спасението или е задънена улица? Тук-там има захвърлени плажни кърпи и единични джапанки. Ето още някакво ВЕЦ съоръжение. Дъждът се усили. Виждам нещо като пътека нагоре. Дано не е лъжлив път, прокаран от дъждовете. О, неее! Стига бе… Това ли е краят?? А! Пфу. Продължава в друга посока. Пиша постоянно в дневника си, както Виктор Франкъл в концлагерите, и си представям как ще разказвам. Ако оцелея.
Ами ако не мога да се измъкна преди падането на нощта? От часове съм тук. Мокър до кости. Спалният чувал и палатката ми са недостъпни, захвърлени на онази пътека. Раницата със сигурност е подгизнала в този дъжд. Как ще я прибера изобщо?
Пътеката се разтроява. Хванах най-горната. Пак разклонение. Този път поемам по долната. Нагоре, нагоре, нагоре – изкачвам се към билото на планината. Бог да благослови корените. Без тяхна помощ някои места нямат минаване.
На върха на планината съм! Водопадът едва се чува в ниското. Пак разклонение. А бе, хора, защо правите толкова много пътеки? Аз сега коя да хвана? На две места видях завързани парчета от предупредителна лента. Някой сигурно си е маркирал пътя. Ту спускане, ту равно. Продължавам по билото.
И ето края – шест метра отвесна скала. Под нея – горски път. Как да се спусна? Отстрани. Благодаря ви, корени и папрати! Без вас нямаше как да сляза. Пускам навигацията – в нищото съм. 14% батерия. Порой. Тръгвам по черния път. Табела: „куче пазач“. Само това ми липсва, с кучета да се занимавам. Айде в другата посока.
Мисля си, колко е тънка границата между смелостта и безумието. А аз стабилно нагазих във второто. Ще се измъкна със сигурност, но къде ли ще изляза? И трябва да си прибера раницата.
Я! Храсти с малино-къпини. Плодовете са червени, по форма като малини, но лъскави. Самото растение не е на пръчки, а расте като къпината. Няма големи бодли, а само ситнички власинки. С цели шепи ядох. Съвсем забравих за премеждията, прехласнат по вкусните горски плодове. Спря да вали, малко се проясни и сега животът изглежда по-хубав. Що ли казах, пак заваля. Това време е като капризна госпожица. Последният участък е частна собственост с поставена табела, че оттук път към водопада няма. Ха-ха. Излязох на майната си, но добре че е навигацията. Ще повървя и ще стигна.
Отново стоя пред лентата „опасност“. Мисията ми е проста: отивам, вземам си раницата, връщам се. Без да умра. Продължава да вали. Увих чантата, с всичко вътре, в дъждобрана и я скрих в храсталаците. Ако си оставя костите по скалите и ме намерят случайно след години, бая зор ще видят да ме идентифицират.
Сега е невъзможно да се спусна в дъжда по калната пързалка. Огледах се и намерих по-разумен начин да прекося. И бавно, бавно, на четири крака. Най-опасната пътека в Китай е в списъка ми с дестинации, но кое му е опасното, когато си обезопасен? Вали и ми се вижда по-рисковано и по-страшно от преди. Сложа качулката – ограничава ми полезрението. Махна я – вали ме. Затова ту я махах, ту я слагах. Някои места ще са много тегави с раницата на връщане. Ето я и нея! А, не. Папрат било. Стъпка по стъпка напредвам.
Този път наистина я стигнах. Вир-вода е, но моя е. Връщането е на четири крака. „Стъпка, стъпка, хватка, хватка“ – звучат инструкциите на адаша в главата ми. Веднъж ходих с него на катерене в Националната спортна академия. Още едно опасно място, и още едно… Минах ги. Да не се успокоявам, защото, нали, власите накрай Дунава се давели. Да му се не види! Ръката ми се хлъзна по дървото, за което се хванах, и паднах напред. Само коляното ударих. Последно препятствие – улеят. Я виж ти! Два женски чадъра се намъкват през металните мрежи отсреща. Чувствам се като горски хищник, спотайващ се в храстите.
Не мога да премина улея. Отивам няколко метра по-нагоре, на по-удобно място. Трябва да се спусна от два метра, но долу е хлъзгав наклон. На разположение имам само един малък корен. Абсурд да ме издържи. Легнах по корем и започнах да се плъзгам с надеждата, че триенето в пръстта ще намали достатъчно натоварването върху корена. Не би. Скъса се и се строполих. Още охлузвания. Как да е. Последно изкачване… издрапах!
Приличам на прасе. Кален, мокър, брадясал, раздран. Но безкрайно щастлив! В шок съм от преживяното. Не, не от преживяното. От собственото си безразсъдство и толерантност към риск.
Не го осъзнавах, но бях минал отвъд някаква граница. Бях променен. И скоро щях да го разбера.