Понякога почти изпитвах безсилие от съвършенството на момента – от факта, че няма какво да се добави, че всичко е тук, пред теб, насред една неописуема тишина. Това стягаше нещо в мен, може би защото нямаше какво да се надскочи. Нямаше нищо повече. Защото седях насред един неописуем свят и знаех, че това е моето място, моята „къща“ – не ми трябваше да търся нещо друго. Понякога виждах всичко като сбор от картини и моменти, които се нижеха като верига през всички тези планини и хора, за да ми разкрият тайната на един живот, в който вярвах. За да ми разкрият един смисъл, който се зараждаше в човек, когато беше насред дъжд, сняг и върхове. И тези моменти аз като че ли можех да ги хвана като камък, да ги стисна в ръка и да си кажа – ето тук има нещо, това има значение, в това има истина.
И разбира се, тези моменти се простираха в безбройни пътувания, пътеки и преживявания, в търсене на някаква човешка тайна за самия мен, в едно съществуване, което изискваше да бъде нещо повече, отричаше нормалното и все пак същевременно копнееше за него. Добре знаех какво търся в планината, толкова пъти бях размишлявал за това, че почти бях наизустил отговорите, не само абстрактните, но и тези отговори които се появяваха при допира със скала и усещането за вятър. Планината не беше само търсене на някаква магия, за мен тя беше по-скоро търсене на хора, на някакви смислени взаимоотношения, на любов, на близост. Там всеки имаше шанс да бъде нещо повече от собствената си трагедия. Там се изискваше човек да се ангажира. Тя беше начин да прехвърля мост през света и да отида някъде, където има и други хора, които мога да уважавам и обичам. Тя беше мястото, към което можех безкрайно да се връщам и с което можех да уравновесявам всичко останало, целия останал свят, и да тествам отново що за човек съм станал. Там намирах една неподвижност, което ми помагаше да вярвам, че в света има и трайни неща. В известна степен планината беше начин да живея със себе си.
И всеки един такъв момент изискваше сам по себе си да бъде отделен и разказан в своя контекст. Да бъде изваден от тази произволна мрежа от картинки, от повърхностното описание и да му се даде някаква линия за начало и край, която да бъде разбираема. Да бъде човешки, със случки и хора, със смях, не просто някакви отвеяни абстрактни приказки за героични преживявания. Да кажеш – тук всичко започна така и свърши онака. И поне да дадеш идея за частица от нещата случили се между тези две точки. И въпреки всичко, тези моменти, които оставаха в паметта бяха често пъти хаотични, появаваха се за да ти припомнят някакъв пример, някакво чувство, нещо което ти е било скъпо. Те бяха историята за тази хижа в снега, за онзи залез, за човека с чадъра, за звука от гръмотевицата, или вида на бурята, която приижда по билото.
Знаеш ли, на мен винаги ми се е искало да пресъздавам тези моменти в планината, да ги обяснявам по такъв начин, че те да бъдат почуствани, да бъдат извадени от една реалност, която е чужда на града и все пак да бъдат разбрани. Имах желание хем да ги систематизирам, хем да ги представя по един случаен и произволен начин, така както изплуваха в съзнанието ми. Искаше ми се някак да ги споделя, макар че знаех, че това е невъзможно. Понякога ми се струваше, че те са всичко което съм имал – някак в тези мълчаливи и съвършенни моменти намирах забрава срещу едно усещане за грешка в собвствения ми живот, може би успокоение срещу егоизма, несериозността, самотата и всичко онова, което понякога те кара да се гледаш в огледалото и да се чудиш защо стана така.
И ето го началото. Ясно си спомням как вървях по тази пътека, едно огромно красиво дере, на края на което се извисяваха кули потънали в мъгли. Дъждът капеше по клоните, чуваше се ромона на капки. И ясно си спомням как в един момент погледнах ръцете си, изцапани с кал и видях там някаква истина и смисъл, който ми подсказа, че всичко е на мястото си, всичко е наред сега, тук трябва да съм. Стори ми се, че в тези кални ръце имаше нещо, което придаваше солидност на живота ми, караше ме да се чувствам уверен, един вид, че и аз съществувам. В нея усещах, че въпреки всичките си грешки, и цялата си неспособност да бъда толкова много неща, аз все пак съм се озовал на правилното място, че всички тези грешки са ме довели до една отправна точка, в която можех да бъда себе си. До едно мълчание, което можех да нося на гръб и от което нямаше нужда да избягам. То се състоеше от всички тези точки и моменти във времето, които не се отдалечаваха и изчезваха както всички други събития безвъзвратно назад, а някак продължаваха да се групират около мен и да ми вдъхват увереност, че всичко си е заслужавало. А аз винаги съм искал да вярвам, че нещата имат значение, че не са просто случайност, че не са приумица за убиване на време или някакво там забавление.
В тези моменти имаше нещо подобно на това да те извадят и да те метнат в космоса, така насред чернотата, често пъти съм се чудил точно какво ли е усещането. Да се рееш там насред нищото, ама наистина насред нищото, а от всичките ти страни да усещаш само безличен и потръпващ безкрай. Чудех се дали звездите щяха да светят по-ярко. И разбира се, преди всичко си представях усещането за тишина. Една тишина, която всякаш се простираше навсякъде, слизаше надолу и надолу, спускаше се през облаци и ветрове, за да може да залее всички онези върхове затрупани със сняг, заради които живеехме.
Съмнението и самотата ми като че ли изчезваха в тези точки на мълчание, изчезваха насред поройни дъждове и гръмотевици, насред бягащ и пулсиращ страх, изчезваха във вълнението от неизвестното и в епичността на света, който пробягваше наоколо. Тогава можех само тихо да се радвам, че се намирам точно там, а не някъде другаде. И ме разтрисаше едно огромно чувство на смях, толкова много ми се искаше да се смея и да викам, ама така да викна с все сила и да подскоча, един вид – ЕЕЕЙЙЙ СВЯЯЯТ. Понякога си мислех, че в тези моменти съм бил щастлив.
И в поредицата от картини аз продължавах да си спомням тази пътека – вървях нагоре, отстрани долината,а наоколо натрупан сняг, разтрошен, кал върху него, отдолу се чува поток. Извъднъж излезнах на открито място, отгоре мокри скали, и там насред скалите съвсем наблизо, една дива коза. Седеше замръзнала, без страх, всякаш разбираше всичко. Че аз съм просто човек. Настръхнах като я гледах. Едно животно вперило поглед в мен, аз вперил поглед в нея, имаше нещо неземно в неподвижността на целия свят. Абсолютна тишина. Всякаш някъде много много нагоре можеха да се блъскат планети, да се чува крещящият вик на човеци, а тук съществуваше само един безкраен момент, който щеше да съществува винаги. Една неподвижност, почти извън времето, като планина, тя седеше там и всякаш размишляваше какво може да правя и аз там. И винаги в такива ситуации идва моментът в който все пак трябва да продължиж да живееш, нали разбираш, да продължиш да крачиш, да продължиш по някакви задачи, нагоре по склона, към върха, обратно в града, обратно на работа, обратно към всичко, което има да ти се случи, просто трябва да направиш една крачка, за да се отскубнеш от бездната на един миг, който можеш да съзерцаваш като преспапие, който ще се променя безкрайно, ще се върти и усуква и все пак винаги ще е един и същ. Може би това също беше част от безсилието, което изпитвах – че трябва все пак да продължа, да продължа нанякъде, отвъд точката, в която всичко е съвършено, а аз не исках. Да го изоставя, за да започна отново да търся. Нали имаше един филм „Да преследваш щастието“ – да, усещах, че това е само преследване, стигаш го за малко, показва ти се усмихнато и топло ей тук, съвсем близо и после изчезва. И там по пътеката ставаше въпрос точно за търсенето на едни хора, които вярваха, че могат да стигнат това бягащо щастие. Подобно на онова стихотворение от Стивън Крейн, гравирано на втора тераса на Мальовица за човека, който преследвал хоризонта.
И аз продължих по пътеката, нагоре към тези скални кули, които горяха в мъгли, отстрани се чуваше водопад. И точна зад ъгъла, ама всякаш ей точно тук зад ъгъла, както онова заглавие на Марио Варгас Льоса, „Раят зад другия ъгъл“, такова усещане се остави в мен, видях още 2 диви кози, съвсем наблизо. И всякаш се обърнах и казах на някой „Шшшшш“. Така, с пръст на уста, с ръка, която се движеше във въздуха така всякаш той беше нещо, към което можеше да изразяваш нежност. „Шшшшшшш“. Защото ми се струваше, че целият свят се е събрал тук и гледа. Точно на две крачки, проблясващ в окото на едно диво животно. „Шшшшшшш“. И всичко наоколо всякаш се отделяше от звука, който трябваше да изразява, всякаш се превръщаше в някаква картина, която се движи на забавен каданс, водопадът падаше, но не издаваше звук, облаците се движеха, но вятър не се чуваше, а животните пред мен всякаш стъпваха в една друга реалност, чието съществуване можеше да бъде отбелязано само от мен, може би по някаква неопровержима случайност и шега на живота.
Спомнях си тези моменти, и всичко което следваше от тях. Защото животът всякаш не водеше до тях през някаква логическа последователност, а точно обратното – тези моменти създаваха живота, от тях се разплитаха всички предишни и последващи събития, те бяха като някакъв крайъгълен камък около който се завърташе всичко.
И това, като че ли винаги ме е успокоявало. Успокояваше ме идеята, че насред хаоса на ежедневието, насред атмосферата на офиси, компютри и климатици, насред важни разговори, конферентни зали, изисквания, договори, планове, проблеми, насред цялата тази тръпнеща лудница, която можеше да се нарече „живот“, с разбирането, че точно такъв трябва да е живота, а не някаква друга статична реалност лишена от хаос, та успокояваше ме това, че някъде там все още съществуваха планини и била, някъде там все още съществуваше връх, който гореше насред бели пламъци и като магнит събираше цялата тишина около себе си. Те още си бяха там.
Понякога ми се струваше, че се изразявам все някак метафорично и прекалено романтизирано, струваше ми се, че опитвах да изкарам нещата някак книжовно красиви и да пропусна цялата практичност на пребиваването в планината. Намирах за скучни чисто техничните описания на дадени изкачвания или маршрути, липсваше ми историята на самите хора, как са се почувствали, когато са тръгвали нагоре, страхували ли са се, мечтали ли са да са някъде там долу, при светлинките на селцата, пийвайки топло вино? Почти неволно ми се щеше да изваждам все някакви големи и красиви идеи, а това беше твърде далеч от истината. Понякога всякаш живеех чрез чувството, а не чрез самия живот. Вероятно и това беше част от нещата, които исках да окастря от себе си под върховете в тези моменти на тишина. А може би именно това беше част от нещата, които развивах там? Може би там бях развил този отказ да приема, че съществуват проблеми. Дали това ме правеше силен, или по-скоро глупак?
Дали имаше значение коя беше тази пътека, къде беше точно и какво правех там? Понякога имах чувството, че това е все същата пътека, макар и на различни места, всеки път. Просто си ходиш там, все нагоре и в ума ти проблясват случайни картини и мисли за теб и хората около теб, за това какъв си и какво ви свързва. Не само романтизирани, а и всякакви други несвързани мисли, песнички за тананикане, сцени от филми, любовни копнежи, смешки, истории за сране по въжета и скали, за крещящи хора по пътеки, които псуват калта, за организирани групи, които идват с микрофони и колони, за празни и заключени хижи, за грешни маршрути и страх от падане, и всичко се появяваше някак хаотично, за да ни занимае. И накрая идваше един такъв момент на умора, заради който човек не можеше дори повече да се ангажира с този хаос и оставаше насред тишина. И тогава си мислех, че няма значение на коя пътека сме точно, човек можеше да каже просто – бях в планината.
И все пак, повечето детайли правят нещата разбираеми. Предишния ден беше ден за съзтезание в планината, планински маратон по време на който дъжд и град не спираха да се редуват. Спомням си удоволствието и увереността, с която вървях през дъжда, който падаше капка по капка по лицето ми. Спомням си удоволствието, с което прекарвах ръка през мокрите клекове и усещах студа на дъждовните капки между пръстите си. И усещах нещо в себе си, нещо, в което на пръв поглед винаги съм вярвал, но което рядко съм доказвал и често пренебрегвал – че мога да издържа много. Зараждаше се в мен една такава озъбена и усмихната идея, която не крещеше, а казваше спокойно – „дай ми още“. Силата на загубилия може би. Тичах през храсти и шубраци и клоните ме удряха през лицето като разпръскваха вода навсякъде. И в това, в заслепението на момента, в падащия дъжд и мъглите, в умората – боже, тук виждах нещо толкова красиво и поглъщащо. Както каза един французин по-късно – “Странно е как сцената в планината се променя всяка секунда и все пак остава абсолютно съвършена”. Тогава седяхме насред едно било и гледахме как планината, или иначе казано, как светът се разкрива от облаците. Насред космическа тишина. И си мислех тогава, „да, прав си“. Защото нямаше нужда от повече. Тишината беше тук, а тя не изискваше мисли и отговори на въпроса „защо“.
Преди маратона някакъв човек ме попита какво е за мен планината, така с идеята за някакво любителско интервю с участниците. Казах тогава, че планината е начин да изразяваш себе си, да усетиш силата на това да вземаш решения, които да са крайни и вечни, а не просто шикалкавене, както долу. Казах го, но каква точно част от себе си изразявах аз? Давах ли всичко? Дали и аз не шикалкавех по един по-екстравагантен начин? Имах чувството, че дори нямам необходимата основа, за да разбера границите, които човек може да предизвика в планината – едно чувство, което ме обземаше, когато слушах за историите на топ катерачи, планинари, бегачи и прочие.
По-късно видях „репортера“ на един връх по време на съзтезанието и веднага след това в заслона. Седях там, с хипотермия, той ме видя и оптимистично ме попита как съм. Придадох си вид на стабилен мъжага, престорих се и му казах, че всичко е наред,че съм в топ форма, ей сега тръгваме, разбираш ли, хе-хе, нищо страшно няма, нищо не ме боли и не съм уморен, хе-хе. Той сигурно си каза „А, така, човече, само така!“, that’s the spirit един вид, каза, че щял да ме чака на финала, а аз си мислех – „Глупости, нищо няма да чакаш, минавам още няколко километра и приключвам“.
Спомням си как някой от бегачите ме подминаваха на равните била и плата, а след това когато дойдеше наклона ги набелязвах един по един, там насред дъжда, и вътрешно ги псувах – „майка ти деба мръсна, копеленце, ела ми сега, сега ще те хапна нагоре“ – и така тихичко псувайки ги на майка, от нямане какво да правя, ги подминавах един по един в дъжда. Минавах ги и макар, че не напредвах особено в редицата от хора, усещах, че нещо се раздвижва вътре в мен, едно усещане, че трябва да изкопча нещо от себе си, може би не толкова за самия мен, защото все пак „за самия теб“ обикновено няма толкова значение, а за някакъв друг по-голям и по-достоен човек, които всякаш се криеше в мъглите и гледаше на какво сме способни. Или може би просто заради някой, който можеше да те чака на финала.
И на пътеката си мислех, че всичко тук е опит да се жонглира с една тънка граница – между изтощението, смисъла и може би нещо над всичко, което човек усещаше само като крайна тишина. И когато ходех с едно такова каменно лице, което не се интересува вече нито от красоти, нито от епичност, нито от бегачи, и просто иска да се просне в калта, там където краката му се движеха на автопилот, тогава усещах нещо, усещах тази граница и едно желание изведнъж да се престоря, че не съм уморен, напротив, че съм много свеж, весел, че всичко е леко, че целия свят изведнъж е станал много лек и мога да си походя още малко, че хич нищо не ме интересува и сега отново ще започна. Да, отново ще започна.