Човек се ражда сам и умира сам.

Май е така.

Да предположим, че пред вас е един стръмен открит хълм и имате избор от пътища наляво, надясно и право нагоре. Знаете, така или иначе маркировка е малко вероятно да видите. И хващате, хм, надясно.

Слънцето е лято, по обяд и вече сте се изправяли пред подобни решения с променлив успех. Планината е могъща, обрасла, хълмове като бабуни навсякъде, стръмни дерета, а онзи хребет в синевата накрая може и да е Карпатите. Гърлото е пресъхнало, водата е около един пръст и не сте срещали жив човек от часове.

Всъщност, преди около час подминавате двама почиващи си туристи, но дали се движат във вашата посока?

Надясно, предполагаме, подсича върха в изтеглена полудъга и след време очакваме завой наляво. Оптимизъм. Вървим 15-на минути, включително мълчаливия разговор „Здрасти! Искам да премина по пътя, така че ако обичате…“ с една група коне. Да, но ляв завой няма, напротив десен – и като го гледах по-късно на картата след десет километра надолу свършва в безлюдно дере – забравете за логиката: „Аз като тръгна надолу, все някъде ще стигна“

Връщам се, конете вече ме познават, мухите и те.

Подобни сценки се въртят от часове.

Този път решението ми е окончателно, връщам се. На около десет километра от х.Тръстеная по-добре цял и с наведена глава, отколкото…

Точно пред върха срещам туристите.

Да ви кажа, силно насечения релеф и липсата на маркировка ви докарват маниакално-депресивно разтройство. Ето как. Надеждата се върна и въбудата да продължиш надделя. „Здравейте! Сигурно имате трак!“ – „Ъ-ъ, какво е това трак?“. Обяснявам им, а те обещават да си инсталират при първа възможност. Единият от тях вади пътеводител и споделя: върхът може да се изкачи и после да се спусне или да се подсече. Тези пътеводители…като достигнете връх еди-кой си (все едно, че има табела при всеки), направете еди-какво-си, пресечете три рекички и завийте на ЮЗ…дрън-дрън. Тръгнали са към Емине, пожелавам им успех, стискаме си ръцете и аз поемам по голия, бял, отразяващ слънцето път назад.

Стигам разклон – широк път и малка пътечка. Май беше по пътечката. Имам добра памет, но то не беше един разклон…Тръгвам по пътеката и няма маркировка, а тя е стръмно надолу. Връщам се…как, бе, широк път, май по него дойдох, ама и той е надолу…Не, все пак пътеката, пак тръгвам по нея, все същото, връщам се на разклона. Опирам ръце на коленете и се опитвам да мисля. Пулсът скача и в жегата избива ме студена пот. Забравете за логиката: „Аз мога винаги да се върна“

Когато бързо се хвърлят в сражение и оцеляват, а ако не се хвърлят бързо в сражение и загиват – това е смъртоносна местност“ Сун Дзъ

Този път решението ми е окончателно – продължавам. Може да имам ранен Алцхаймер и паническо разтройство, но ако ще се случва нещо, поне да падна с лице към Емине

Да предположим…в такива моменти, червената лампа активира и последните физически и интелектуални ресурси…мобилизация…пак съм пред върха.

Този път – наляво. Маркировка. Спасение. Вървя и чувам лек шум зад мен. Ромолене. Подминал съм чешма (тръба над локвичка). Връщам се.

Всичко ви се дава, когато наистина имате нужда от него

 

***

 

Бай Иван е на 82, бивш тираджия и сега се носи със 70 по шиканите към с.Лакатник. Подминах го преди малко, когато тъкмо се качваше в колата, чух клаксон, вратата се отвори. „Извинете, че е малко мръсно и може да мирише. Сега наглеждах стоката“. Усмихнах се, няма проблем. Доверие. Човечност.

Това да ми е проблемът. Сега съм напомпан с решителност и адреналин, но предишните дни се гърчех в притеснения. Ще тръгна сам, агитационната ми кампания  за набиране на съмишленици претърпя пълен провал. Без трак при лоша маркировка. Ще има ли вода по пътя – ние, бегачите, тръгваме с макс 0.5? Дали ще пече или ще има буря? Но пък тръгвам, все пак. Това са планините, сред които живея и те са преброждани от хората, които ме предшестват.

Отдавна не съдя хората – най-малко не знам цялата история. „Плазмодият е мъж, който не е видял слънцето да изгрява отвъд долното течение на Замбези и няма да знае как да постъпи, ако го нападне разярен носорог. “- знаем от Удхаус Във влака за насам новият вариант е: плазмодият е човек, който никога не е минавал труден преход сам, без трак и със стари маратонки.

След 17 км и достатъчна денивелация излизам на открит черен път. Оглеждам се за маркировка и не я откривам. Ми, то е ясно, по пътя леко нагоре. Последващият анализ установи: това решение е на фона на полусъзнателните ми представи, че като изляза на билото, един криволичещ черен път ще ме отведе до Мургаш. Предварителни очаквания. И сега вече се затичах напред и все напред. След 10-на минути имаше разклон. Опознах и двата пътя, набрах височина, кайне маркировкен, ударих го на туристическа разходка и взех първото си окончателно решение да се прибирам. Там където загубих следата, все пак се огледах отново. А-а, стълб, ръждясал, очаквах боя. Предварителни очаквания – те ме провалят.

 

Грандиозно произведение.

Дълбокият релеф на планината и рояците хълмове – фон.

Набраздени от пътища отникъде и за никъде – композиция.

И някой е положил последната мазка.

Оскъдна, ръждясала, но все пак налична, маркировката говори: „Ела! Потърси ме! Довери ми се и ще ти покажа пътя“

Остава ни да сме със спокоен и непредубеден  ум като

Пълна луна в безоблачно небе отразена в гладката повърхност на спокойно езеро. Цуки но кокоро, мидзу но кокоро

 

***                                                                  

 

Вече крача решително по голия път на изток. Всякакви илюзии, че мога да стигна Мургаш преди залез са останали в недалечното минало. Задава се джип и спира до мен. Един младеж се показва на прозореца и пита: „Нещо, вода, храна?“ – „А-а, не, благодаря, всичко е точно.“. И другите от колата ме гледат изпитателно и преценяват доколко съм искрен. „Накъде така?“ – „Ъ-ъ, към Лескова“ . Усмихват се: „При бай Цецо си тръгнал…Там има ракийка, салатка…“

Ракията беше от дрен, превъзходна. След време към нас се присъединяват и туристите, които подминах. Между другото, докато ги подминавах още в началото, ме попитаха дали взимам прехода с бягане. Казах им, когато се случи, бягам; и се затичах, за да опазя имиджа на бегаческото общество.

После още двама ком-еминейци се появиха в хижата и се присъединиха към компанията. Домати от близкия манастир, краставици от Трудовец, печени чушки и пържолки на камината, пържени картофи. Истории, разговори между уморени, но доволни.

По-късно, за малко се появиха и младежите с джипа и донесоха цигари, с което спасиха човешки живот 🙂 Посягам да си вземе една. „Вземи си повече!“  – „А-а, не, благодаря!“ – казвам. Другият юнак бърка в кутията вместо мен и ми подава три. Вече не ставам за рекламно лице на спортната гвардия.

Боби е американец, преподава Стария завет, работи в България и е тръгнал на този преход с благотворителна цел – за деца в неравностойно положение.   Повече километри, повече пари – засега към 40 000$. Има си и талисман на кампанията – рибата Рой

Преди това горските къпини и изворната вода поддържаха доброто настроение и физическа форма. Отвреме-навреме сърни, коне и разбира се, крави, правеха нещата още по-динамични. Познавам хора, за които животът е безкраен празник. Не сме ли, по една или друга причина, пътуващи проповедници на някакви идеи записани в мозъчните ни гънки с удебелен шрифт. Идеи, които са крайъгълни камъни и опазват идентичността на оцеляващата личност. Едно от младите мочета ком-еминейци каза: „Светът се изнежва.“.

Колко неуместно вмъквам тук пържените филийки със сладко за закуска.

С изгрева ни чакат нови баири, а последното  нанагорнище ми се пада от Белия камък към Мургаш. Следва 16км спускане и съм в софиййското равно пОле. Следващите дни съм като влюбен – превъзбуден, разсеян, забравям котлона, парите на излизане, усмихвам се нелепо, пиша гърчописи. И ако някои идеи са ни завещани от предците,

Светът се изнежва – това го пишем ние.

_____________________________________________-

*Разказът ни е изпратен без заглавие, затова му поставяме служебно такова.