Вероятно почти всички от вас са чували за магията на Седемте рилски езера. Е аз мен тази магия бе една идея по специална. Преди две години в организирана екскурзия с група, започнахме изкачването до върха им, но на петото аз се отказах. Бях тежък, в лоша спортна форма и в ужасно настроение. Нямаше как да не съм така, след като теглото ми бе ужасяващо, каквато бе и спортната ми форма, а вечерта преди изкачването, с приятели решихме да опитаме от местните Самоковски спиртни напитки. Опит, който не завърши добре. Още тогава слизайки до Хижа Рилски езера преминавайки покрай страхотните пейзажи които се разкриваха пред очите ми се заклех пред себе си, че някой ден ще видя всичко което това малко парченце земя от прекрасната България предоставя. И така в момента в който се реших, че е време да променя живота си се загледах за подходящи мероприятия свързани с това местенце. Не исках да е обичайното изкачване с лифт или джип, исках да е нещо много по тежко физически за да имам мотив да повдигна спортната си форма, позитивите от които са ужасно много. И така в началото на годината попаднах на предложението на Преслав Конов. Посрещане на изгрева на върха на Рилските езера. Прочетох събитието пуснато във Фейсбук и моментално се запалих. Секунди по късно вече писах на Преслав да ми запази място, защото аз на всяка цена ще изпълня тази моя малка мечта без значение дали ще трябва да отслабна едни 15-20 килограма за нея. Така, вече имах конкретна цел датата 30.6.2018 година на която потегляме в шеметен преход с основна идея посрещане на изгрева на “July morning” на върха на Рилските езера. През тези месеци наистина доста отслабнах, а чрез други преходи подобрих физическата си форма и добих опит в такива мероприятия. Няколко дни преди събитието получих доста подробен мейл с описание на събитието. Включващ в коя стая съм настанен, какво оборудване е задължително, съответно препоръчително, каква храна е желателно да носим, как са организирани почивките и т.н. Прочитайки го няколко пъти в първия момент се замислих, дали отивам на поход или на добре планирана операция на елитна военна част, но във втория момент осъзнах, че подобен поход с голяма група (около 50 човека) изисква доста стройна организация, а и не малка подготовка от всеки един от участниците. И така докато се усетя се озовах на 30.6.2018-та година в 6 и 30 сутринта на мястото на което се събирахме в София. Доста депресиращо бе да забележа, че май отново съм най шишкавия в групата 🙂 . Aз обаче не веднъж съм показвал, че шишкавите хора не са за подценяване и се надявах и този път така да се случи. Само два часа по късно похода започна, а минути след началото му трябваше да поставим дъждобрани на нас самите и на раниците ни, които са най добрия прятел на планинаря. Какво пък, ако е лесно нямаше да сме там, а в планината времемето е абсолютно непредвидимо и, ако трябва да се измокря малко за една малка мечта, значи си струва. Право напред и нагоре. Преминахме транзитно през хижа „Вада“, колкото за един поздрав на хижаря и се отправихме напред по маршрута като ни очакваше прекосяването на една рекичка. В следствие на обилните валежи рекичката се оказа, че вече не е горско поточе, а буйна пълноводна река. Преминаването бе през едни паднали над реката дървета. Малко след преминаването на реката, последва кратка почивка за цигарка (който пуши), хапване на нещо от раницата, леко сгряване или просто за отпускане на хижа „Ловна“. От тази хижа газейки в ловки, кал и малки водни потоци се отправихме към мястото където ще обядваме хижа Малката Юрта. Прекрасно местенце за обяд, кратко презареждане на силите и поредна почивка. Боба, който опитах беше прекрасен, а сухите мезета ….това не може да се разкаже, трябва да се опита. Следваше изкачване до водопад Скакавица. Висок 70 метра намиращ се почти на 2000 метра надморска височина. Поради дъждовете самия водопад, а и коритото на реката след него бяха толкова пълноводни, че буквално след всяка крачка се откриваше нова и нова прекрасна природна гледка. Деня напредваше, а дъжда малко по малко утихваше, като в един момент дори спря, когато в далечината забелязахме хижата в която щяхме да нощуваме, хижа Седемте рилски езера. Нощуване силно казано, тъй като за да наблюдаваме изгрева на върха на рилски езера трябваше да станем малко след 2 часа сутринта :). Последва бърза вечеря, чаша местно червено вино и отдаване на пълен релакс, тъй като прехода ни, за разлика от силите ми, бе доста далеч от привършване, а кулуминацията тепърва предстоеше. За хижата какво да ви кажа, прилична е по стандартите на хижа, а за разлика от много хижи има доста храна. Разбира се точно по план график телефоните започнаха да ни будят един по един около 2 сутринта, защото малко по късно имахме сборен час за преброяване пред хижата. Времето ли, ами не бе особенно благоприятно. Студено около 5 6 градуса и доста вятър, но предвид дъжда, от предния ден си беше като подарък от майката природа. Слагаме, челниците на главите си включваме ги, броим се и чуваме как основния ни водач Преслав казва „Хайде светулки тръгваме“ J. И така в колонка по един се отправихме към изкачването на върха на Седемте рилски езера. Вървим следвайки водача, а челника ни осветява колкото да видим къде да стъпим. По едно време усещам как стъпвам по едно дървено мостче и сякаш букет от емоции порази вече измореното ми тяло. Преминавахме през мостчето на което преди две години с лека ръка се бях отказал от понататъшно продължаване на похода. Не само, че преминавахме през това място, а го прекосих с усмивка на лицето и такава енергия сякаш похода тепърва започваше. Този кратък момент на емоции така разнесе в тялото ми адреналин, че вече не усещах, студ, умора, хроничните за мен жажда и глад. Давах само напред и нагоре плътно следвайки групата твърдо уверен, че няма какво да ме спре към постигането на тази ми малка мечта. Стигнахме върха малко по рано от предвиденото, все пак природата не се съобразява с нас хората и изгрева е в точно определен момент. Само минути по късно наддигащото се слънце оцвети облаците, които ни пречиха да го видим и се получи неописуем природен спектактъл. Наблюдавал съм десетки изгреви на няколко места из прекрасна България и то само за тази година, но такива цветове и контрасти никога не съм виждал. Не се стърпих да благодаря на Преслав за това, че с негова помощ успях да видя този прекрасен феномен. Постояхме половин час направихме няколко снимки, като разбира се нямаше как да не развея националния флаг и се отправихме към хижата където трябваше да закусим и да се отправим към точката от която започна нашето приключение. Не мога да опиша с какви чувства и емоции слизах. След като изпълних клетва дадена към мен самия, след като сбъднах една малка мечта, след като след всички изгреви, които съм наблюдавал тази година, вече имам и спомени от такъв на Рилски езера. Сигурно някои от вас се чудят дали си е струвало няколко часовия преход в дъжда, десетките километри вървене, умората, ранното ставане, както и всички неудобства, които съпътстват подобни преходи. Да определено си струва. Да това да изкачиш върха на рилски езера, не е голямо постижение, но за мен бе ужасно емоционално преживяване. Приключение свързано с остра и видима промяна в живота ми. Чувствата в мен се лутаха от това „абе болят ме краката“ до това „мечтите си имат цени, които просто трябва да заплатим“. За мен е задължително човек от време на време да излиза от комфорнтата зона, защото ние съвременните хора далеч нямаме представа какви неща може и тялото ни и ума ни.

Този ум, който преди две години провали съвсем обичайното и рутинно изкачване което започнах, а сега ума ми работещ заедно с тялото ми постигнаха много по сериозно и тежко изкачване в не особенно благоприятни атмосферни условия.

Дали като представител на шишкавите хора се справих добре … Преслав Конов ще каже.

Благодаря Преслав ! Скоро пак ще вървим заедно може би на някое място дори извън пределите на родината 😉.

______________________________________

*Разказът ни е изпратен без заглавие, затова му поставяме служебно такова.