(гърчопис на един начинаещ ултрамаратонец в напреднала възраст)
Предистория
До лятото на 2017 не бях тичала през живота си. Само ходех здраво.
Запалих се покрай едни приятели – ултрамаратонци, които ме заведоха на Трявна ултра. За пръв път ходих/тичах 20 км след само 3 месеца тренировки, на които тичах по 3-4 км. Нахъсах се допълнително от това, че не умрях и се зарекох да тренирам през зимата и на следващата година да ходя на състезания.
21 км на Панчарево през април ги минах за изненадващо добро за възрастта и подготовката ми време, но финалните километри си бяха мъчение. После ходих на повечето от състезанията на Сдружение Маратон като всяко от тях си беше предизвикателство и едва завършвах.
Първата малка утра, която направих беше Орехово Ултра. Понеже не знаех как ще ми дойдат 52 км, не си давах много зор и с един спринт накрая завърших средна работа, но все пак 9-та в моята възрастова група.
След като минах 50-те км в Родопите, реших че искам да си сглобя звездата от трите медала на Трявна/Персенк/Пирин и се записах за Пирин Ултра 66 км.
Един приятел каза, че съм нямала никакъв шанс да вляза в контролното време. Аз озверях и реших, че ще се скъсам от тренировки до състезанието и ще му докажа, че греши.
Самата история
На старта в Банско съм, с няколко приятели, малко храна, само два енергийни гела, тъничко яке и без никаква идея какво ми предстои. Въпреки всичко прочетено за трасето, истината е че от Пирин познавах само пътя до Вихрен и си мислех, че след като днешното трасе не минава от там всичко е наред.
И първите 20 – 30 км наистина бяха ок. Тичах без да се напрягам особено, наблюдавах как един от приятелите ми пред мен се храни по часовник и бавно ме откъсва. Другите бяха зад мен и се движеха по собствения си план.
Страхотно време, пресни сили, красиви гледки, някои от които заснех в движение. Района около Тевно езеро ме омагьоса и се зарекох да се върна и да го разгледам подробно. Единственото, което помрачи идилията беше, че си загубих капачката на едното шише с вода и имах известни притеснения за хидратирането по-нататък.
До хижа Пирин се добрах поне час преди контролното време и бях безкрайно горда от себе си. Но бях и гладна и реших, че трябва да изям поне един боб, а после не знам от къде ми хрумна идеята, че може да добавя и едно кюфте към боба. Голяма грешка! Другият проблем беше, че не можах да си купя бутилка с минерална вода, защото просто нямаше.
Старта от хижата, който в началото е сравнително леко изкачване ми се видя мъчителен. Едвам вървях. Реших, че е заради храната и зачаках да ми мине след известно време. Влачих се и се влачих нагоре и тъкмо поосвестих се оказа, че изкачването не само продължава, но и става все по-стръмно. Ставаше и жега, а водата нагоре намаляваше. Влаченето продължи като започнах и да посядам на почти всеки камък дето видя. Хората ме питаха добре ли съм, а аз им обяснявах, че съм съвсем ок, само дето съм зверски уморена. През цялото време също така не знаех накъде върви трасето и кой от всички върхове ще трябва да изкачваме. Като се довлачих до билото едни хора от екипа ми дадоха идея колко време имам до следващия пункт, но ми казаха, че няма да стигна за това време, ако се движа с тази скорост.
Е, добре, де, но нали това безкрайно изкачване все щеше да има край и след това – слизане. А края на изкачването бяха Куклите, от които гледките бяха наистина невероятни. Най-красив обаче беше момента, в който Куклите бяха минати и усетих, че започва спускането.
Но пак нямах идея колко зверско щеше да бъде слизането към Беговица. И слизах, и слизах, и слизах, и колената ме боляха, но поне дишах нормално и можех да се движа, без да спирам. Като се добрах до хижата (пак около час преди контролното време) изядох една супа със сирене и доста сушени кайсии и за щастие успях да си купя вода.
Този път знаех, че няма веднага да започне изкачване, а имам още малко слизане след хижата, та починах и ядох спокойно. Стартирах от хижата с един младеж, с който поне си бъбрих по време на подтичването надолу и времето мина неусетно. Пресякохме някак района на хижа Яне Сандански, но младежа беше доста по-бърз от мен и ме заряза. И правилно, защото аз започнах да се движа все по-бавно и по-бавно, докато не стигнах до една полянка, седнах на поредния камък и се замислих много сериозно дали има смисъл да продължавам. Усещах, че всички сили този път са ме напуснали, нямах никакви гелчета или други някакви средства за зареждане на батериите и бях наясно, че второ качване подобно на това към Куклите ще ми е непосилно. В този момент си дадох ясна сметка, че приятелят ми, който беше казал, че нямам шанс да вляза в контролното време е бил напълно прав. Бях way over my head – абсолютно надценила възможностите си …. или тогава така си мислех.
Свалих раницата и се загледах в телефоните, чрез които можех да се свържа с организаторите, за да им кажа, че се отказвам. Обаче се колебаех, защото си спомнях ясно, че отказването трябва да стане на пункт. Т.е. това означаваше, че трябва да се върна до Беговица, а това означаваше, че трябва да сляза малко и след това пак да се изкачвам. Ужас! Мисълта за изкачване към пункт, на който да се откажа ми изглеждаше кощунствена. Може би мъничко по-кощунствена от мисълта да продължа влачейки се напред. Почудих се малко и дали няма някакъв начин да накарам някой да ме вземе с кола от Яне Сандански, но нали мразя да притеснявам други хора с моите проблеми, а мразя и да чакам ……
И докато си се чудех така, седнала върху камъка ме настигнаха две момчета и ме питаха добре ли съм. Обясних им колко съм добре и какво се чудя. Единият от тях си погледна часовника и ми заяви, че всъщност се движа с добро време и имам напълно реален шанс да вляза в контролното. Не помня какво друго ми каза, но тъй като много сериозно се колебаех, явно и една дума беше достатъчна (след като бях поседяла и явно починала малко), за да реша все пак да продължа. Мислех си, че макар и влачейки се, ще успея да се добера до Бъндерица, а от там все може и да накарам някой да ме прибере с кола, ако съм твърде зле. За контролното време реших, че повече изобщо няма да мисля. Целта стана само да стигна по-близо до Банско. Като реших така, се сетих и че мога да си взема някой клон от гората, за да се подпирам, защото бях и без щеки. Казах си, че може и да не съм още маратонец, но съм планинар и като един уважаващ себе си планинар, жива или умряла ще се добера до следващата хижа.
След взимането на решение да вървя и първите стъпки по пътеката в гората се оказа, че не съм чак толкова зле и макар и вече да не можеше да става въпрос за тичане, мога да вървя туристически.
За огромно мое щастие това трето и последно изкачване, което предстоеше, се оказа по-леко като наклон от второто, а и вече застудяваше, а аз се чувствам много по-добре на студено, отколкото на топло.
Постепенно взе да се смрачава, а аз имах зад гърба си едно единствено качване на челник от хижа Мальовица до втора тераса и си спомнях, че не е съвсем лесна работа. Когато сложих челника вече бях набрала някаква височина, но пак нямах никаква представа къде се намирам и накъде ще ме отведе пътеката. Единствената утеха ми беше, че челниците на другите състезатели, които виждах напред бяха само на малко по-високо ниво от това, на което бях аз.
Като се стъмни съвсем установих, че нямам кой знае какви проблеми да следвам маркировката и да вървя в тъмното. Даже установих, че настроението почва да ми се повдига, защото пътеката имаше все повече и повече равни участъци.
По някое време чух забързани стъпки зад мен и се дръпнах, за да мине човека, но се оказа един младеж, който предпочита да има компания, пред това да върви сам в тъмното. Много се зарадвах, защото аз сама нямаше да посмея да помоля никой да върви с мен, предвид колко бавна бях.
И изведнъж цялата история взе да става приятна и забавна. Защото като имаш компания е съвсем, съвсем различно. Вървиш и бърбориш ли бърбориш, хем опознаваш друг човек, с подобни на твоите интереси, хем времето върви неусетно и без да искаш забравяш за умората. Даже по някое време като започнахме да слизахме се хванах, че се движа с доста бързи стъпки надолу, въпреки тъмнината и гадния терен.
Имаше моменти, в които маркировката на състезанието изчезваше, но аз бях запомнила, че се движим през повечето време по туристически пътеки и бях напълно спокойна като виждах пред себе си жълто-синята маркировка за хижи Вихрен и Бъндерица. Още повече, че вече вървях към единствения район в Пирин, който ми беше познат. Не, че имаше кой знае какво значение в тъмното, но все пак ….
Като гледах времето, взех да си връщам надеждата да финиширам в контролното време и взех да се забързвам. Надявах се отдалеч да видим светлините на хижа Вихрен, но хижа не се виждаше едно безкрайно дълго време, докато в един момент пред нас не изскочиха отразените светлини от фаровете на колите, паркирани отпред. А светлина в хижата едва мъждукаше и аз се сетих, че на някои хижи просто няма ток.
След като минахме хижа Вихрен вече знаех, че няма сила която да ме спре да се добера на собствен ход до Банско. Вече не ми и минаваше през ум мисълта да викам някой да ме прибере. Знаех добре пътя надолу, защото не само, че го бях минала по време на Пирин рън, но и два дни бях тренирала по това трасе по-рано през лятото.
На Бъндерица бяхме около час преди контролното време, което беше 15 часа и това беше предпоследната цел, която си бях поставила при планирането на състезанието. Знаех, че ако гледам да стигна малко преди контролното време на Бъндерица, нямаше да имам никакъв шанс да стигна за един час до Банско.
Все пак не вярвайки на очите си питах доброволците дали според тях ще мога да стигна за почти 2 часа до Банско и те казаха, че ще мога. Аз обаче повторих въпроса: „Ама, ще стигна ли ходейки, защото няма начин да мога да тичам?“ И те пак ме успокоиха, че ще успея.
Не знам дали ме разбирате какво щастие за ушите ми беше това уверение. След като изпихме по чаша чай и се подкрепихме с малко храна продължихме весело надолу. Пътя е доста еднообразен и ние в началото го вървяхме бърборейки, а по някое време взехме и да подтичваме.
Тичах и се хилех като тиква, леко замаяна от умора и от щастие, че след над 56 км бягане/ходене из Пирин съм способна да подтичвам. После по някое време ми писна и започнах да вървя и да обмислям варианта да се помотая и да финиширам буквално в последните минути преди контролното време ….. вече не помня какво толкова готино намирах в тази идея. Но нямах нерви за мотаене, само помолих момчето да не ме чака, а да си тича напред, че явно имаше повече сили от мен. Към края също така срещнахме един чужденец, който беше спрял поради факта, че маркировката беше изчезнала и той се чудеше накъде да върви в тъмното. Казах му смело да следва пистата по посока надолу и той отпраши.
Накрая на цялата тази одисея и аз се загубих в центъра на града, поради липсваща маркировка и непознаване на пътищата. Но открих в крайна сметка старт/финала, получих си медала и се тръшнах щастливо на земята. 34 минути преди контролното време, 14 място при жените, предвид, че първите 10-тина бяха от най-добрите бегачки в света, защото Пирин Ултра 66К беше осми финален старт в дисциплината Sky Extra от Migu Run Skyrunner® World Series. Най-добрите атлети от света на скайрънинга бяха пристигнали в България, за да премерят сили по пътеките на Пирин. И аз барабар Петко с мъжете, на 47 и бегач от година и половина!
После в полусън слушах останалите от групата да обсъждат счупването на челника и закъсването по трасето на един от приятелите ни, начинаещ ултрамаратонец като мен, на който обаче не можех да вляза в положението точно в този момент, че бях изцедена докрай и тотално замаяна от радост и нужда от сън.
Равносметката, която си направих преди да заспя беше, че за едно лято бях изкачила тичайки Ботев, Вихрен, Мусала (неколкократно), Черни връх, Мальовица, Орловец, Мечит, Ореляк, Куклите и множество по-малки върхове, връхчета и премки, бях свалила 10-тина килограма и бях във форма, в каквато не съм била никога досега.
Кой би помислил, е това е възможно?