Движа се трудно по склона, а пътеката криволичи сякаш иска допълнително да изпробва издръжливостта ми на болка. Лявото коляно пак прищраква. Нищо особено – стара травма е това, но обича да се обажда на моменти. Точно в този дори съм й благодарен, защото разсейва мислите, а те са твърде болезнени.
Спирам да си поема въздух.
Наоколо е свежо, светлината искри в зимния ден и той се преструва, че е откраднат къс от пролетта, запокитен в друг сезон. Малкото сняг, сгушен в сенчестите места и задържал се по боровете на отсрещното било, издава, че не е така. Издава го също вкусът на невидим лед във въздуха и издишваната от мен пара. Въпреки това пейзажът е наситен със спокойствие в безмълвието си, сякаш единствената тревога наоколо е тази в душата ми.
Обещахме си.
Затова съм тук, затова пълзя като троха на надеждата по пустия склон, макар ясно да осъзнавам пълната безнадеждност на пътуването.
Вече съм съвсем близо, параклисът се вижда, но гледката му само стяга всичко жизнено в мен, изцежда топлината от сърцевината ми и задържа захвата си в очакване да се отделят последните капки живец.
Каква е вероятността да се срещнеш с някого, ако населявате различно време и място? Не, не ми казвайте, че е нулева. Има срещи, за които присъствието и на двамата не е задължително. Ето защо вдишвам дълбоко от кристалния въздух и поемам отново нагоре – още малко, още мъничко… въпреки всичко.
* * *
Параклисът не издава кой го е построил. Дори не съм убеден, че параклис е точната дума. Тя сама се е прикачила към схлупеното убежище. Съвсем малко и на вид изоставено и неподдържано – портичката виси наклонена и осакатена на една страна, а по неравните стени личат белези като от обстрел. Мога да доловя дъха на бурите, които са опитвали да изтръгнат от пейзажа тази крехка нелепица.
Обещахме си. И ето ме отново тук.
Както всяка година на тази дата.
Ще отнеме известно време да постегна портичката. Ветровете без малко са щели да я грабнат и отнесат. Правил съм това и преди. Няколко пъти. Още едно занимание, което разсейва от мислите и кара проскърцващите панти да звучат по-силно от очакването да се появиш. Усещането, че си тук, само на милиметър извън периферното зрение, не може да се сравни с друго.
По-късно ще вляза в сумрака, изпълнил каменно-кирпичената утроба, а там – знам – ще ме чака изкривената от редувалите се студ и топлина свещ.
Работя мълчаливо, докато решавам, че така портичката е добре.
Изправям се, коляното ми пак изпуква.
Обръщам гръб на параклиса.
Искам да погледам света, преди да се скрия от него.
Над мен е върхът, който ни срещна.
И височината, която ни раздели.
Усещането е като че съм попаднал в картината на изумителен художник. Нанесъл ме е с върха на четката – съвсем небрежно, но точно на място. Фигура, която едва се различава сред скалите.
Вдишвам дълбоко и задържам въздуха в гърдите си.
Небето е синьо до нереалност, далечните облаци само подсилват усещането, че всичко наоколо е измислица. Илюзия, която ще загърбя и ще се размие миг след като се озова вътре. Ето – затварям очи. И вече я няма.
После влизам приведен в параклиса.
* * *
Опипвам грапавите стени и се намествам. Отпускам се.
Дишането ми сега е плитко, въздухът тук носи дъха на спомени.
Цялото това пътуване е само за да приседна в сумрака, да се отпусна и да се доверя на възможността все пак да се появиш. Да изживея очакването, да завъртя в главата си онази лента с несъществуващ филм, в който се виждаме отново. Защото си обещахме. Защото знам кой е построил параклиса. Защото помня как някога се катерехме заедно, как трупахме камъните за този малък заслон, как разговаряхме и как вярвахме, че тук винаги ще можем да се срещаме, ако животът ни раздели. Обещахме си, че каквото и да се случи, ще опитваме да се изкатерим обратно и да намерим пътя.
А после се случи най-лошото.
Няма да забравя начина, по който в онзи кошмарен ден със сетни сили прошепна:
Идвай тук, аз няма да спра да опитвам да се върна!
Очите ми се навлажняват и този път не е от студа.
Никога няма да изменя на обещанието, което дадох тогава. То е по-здраво от всяко осигурително въже. По-сигурно от всяка екипировка. Защото винаги сме разчитали един на друг. Защото ми се иска да вярвам, че някъде там, ти също пълзиш по своя отвъден склон и достигаш до нашия параклис. Че се изкачваш упорито към върха и протягаш насам невидима ръка – убеден, че ако успея да я хвана, ще те издърпам обратно.
Когато в мрака на мислите, от магията на илюзията, изкривената и измъчена свещица се запали и пламъкът й опари плътта на спомените – болезнено и изгарящо, но истинско – там, в твоя отвъден път към параклиса, друга светлина ще ти покаже, че те чакам и ще ни накара за миг отново да сме заедно. Както си обещахме.
Приятелствата, създадени по пътя към върха, остават завинаги там.
Знам, че не спираш да опитваш, и докато мога, ще идвам.
И не, никога няма да нарека параклиса гробница.