Момичето с тюркоазените коси

Веднъж на пет години тя слизаше от планината, по чиито върхове цареше вечна зима. Ефирна бяла рокля обгръщаше крехкото момичешко тяло чак до глезените, неимоверно широките краища на ръкавите висяха до под коленете, а плиткото деколте разкриваше бледите красиви рамене и шията, където блестеше огърлица от лед. По нежната кожа на босите ѝ стъпала не се забелязваше нито една драскотина или мръсно петно, сякаш не докосваха ръбестите камъни и калта по земята. Тюркоазеносините къдрици, украсени с мрежа от замръзнали водни капки, падаха на тежки вълни до кръста, а големите ѝ очи в същия цвят можеха да изстудят най-горещия ентусиазъм, да секнат най-волния смях и да уплашат най-смелите. Лъчите на слънцето бяха безсилни да стопят ледените бижута, защото мразът извираше от самото ѝ сърце и пълзеше по цялото ѝ тяло.

Идваше напролет или през лятото – никога по едно и също време. Жителите на селата и градчетата в подножието на планината не забелязваха приближаването ѝ преди да е станало твърде късно. Сякаш се появяваше от утринните изпарения или обедната мараня. Пристъпваше по улиците, а животът наоколо замираше. Големи и малки спираха работата, игрите и заниманията си и като че ли замръзваха по местата си. Всеки шум затихваше и дори кучетата млъкваха с подвити опашки. Тя пронизваше човеците с тюркоазения си поглед, и, ако имаха късмет, отминаваше. Ала рано или късно се спираше по-продължително пред някой мъж. Гледаше го втренчено в очите, сякаш четеше мислите му или заплиташе магия върху съзнанието му, а след минути, които се струваха на околните като часове, кимваше мълчаливо и той безволево я последваше. Чак след като двамата изчезваха в прегръдките на планината, хората си връщаха способностите да се движат и говорят.

Какво се случваше горе – в царството на леда, не се знаеше, защото никой не се бе завърнал, за да разкаже. Записваха нещастниците в църковните книги като починали, близките ги оплакваха и дори организираха погребения с празни ковчези, а над гробовете поставяха бели камъни вместо кръстове. Свикваха се събрания, обменяха се идеи, взимаха се решения – като например да изпращат мъжете на гурбет или да организират панаири и фестивали всяка пета година – за да може онази да отвлича странници, не местни. Но наближеше ли времето, забравата покриваше умовете им и само смътни предчувствия и среднощни кошмари напомняха за дебнещата опасност.

 

…Намериха ме на пътя в гората на сутринта след особено свирепа снежна буря, за която дочух от разговора им. Лежах редом със замръзналите тела на мъж, жена и три деца. Помислиха ме за най-голямата дъщеря (всъщност, кой знае, може би наистина съм била такава…?), около петнадесетгодишна. Наложи се да разгонят вълците, които вече бяха успели да нахапят тленните останки на нещастното (мое?) семейство и да се сбият до кръв за плячката. Изглежда, единствено аз бях останала непокътната от зъбите на хищниците. Бях се оказала твърде ледена дори за тях. Хората решиха, че съм мъртва, тъй като не помръдвах, макар клепачите ми да бяха полуотворени. На ръба на просъницата не знаех какво е реално и какво – плод на въображението ми. Нямах представа коя съм. Ала в устата си усещах сладост от заблудената капка вълча кръв, случайно паднала и замръзнала върху устните ми… На практика именно тогава се родих, тъй като това бяха първите ми съзнателни спомени.

 Качиха ме на каруцата заедно с труповете и подкараха конете. Говореха помежду си смутено и тихо и се стараеха да не ме поглеждат след безплодните опити да ми затворят очите. Скоро безмълвието на гората се смени с шумна глъч, а когато движението спря, се намерих обкръжена от любопитни. Някой отметна качулката ми и изведнъж всички се разбягаха. После до мен плахо се доближи мъж, облечен в черно, и обяви на висок глас, че не мога да бъда погребана в осветена земя. Бях преместена върху шейна и откарана извън селото от един прегърбен човек с гъста бяла коса и брада…

 

През пролетта точно преди петдесет години моят брат-близнак започна да я сънува. Виждаше я, седнала на ледено кресло в огромна снежна пещера под най-високия връх. Пред нея – на малка прозрачна масичка, била поставена изящна винена чаша от планински кристал, пълна до половината с алена ароматна напитка. Мебели, статуи, часовници, съдове, прибори, музикални инструменти и дори никога непалени свещници от лед или мрамор изпълвали помещението с очарование и го карали да изглежда като приказен дворец. Ала безспорно най-прекрасното нещо в залата било странната му господарка. Тя мълчаливо впивала тюркоазените си очи в брат ми, а в ума му като звън от трошащи се мразовити кристали отеквали думите ѝ. Канела го в своята тайна обител, обещавала му от червеното питие с вкус на целувки под съпровода на пронизващия вятър, който умеел да свири едновременно на пиано и цигулка, на арфа и флейта. После се приближавала и надвесвала над него, дългите ѝ къдрици докосвали пръстите на ръцете му, а замръзналите капчици по тях го опарвали…

„Разтопи ги! Разтопи и огърлицата! Освободи ме!“

После се събуждаше треперещ от студ, с вкочанени крайници, а от устата му излизаше пара, сякаш току-що се бе завърнал от върха на планината.

Близнакът ми не споменаваше за нощните си видения, ала аз знаех за тях. Знаех ли?! Не, присъствах в сънищата му, но като страничен наблюдател – неспособен да помогна, безсилен да избягам. Тя като че ли усещаше нещо нередно, дълго се взираше, ала не можеше да ме види, да ме улови в братовото ми съзнание. Събуждах се потен от ужас, тичах до неговата стая и го намирах полузамръзнал. Увивах го в одеяла и кожи, хвърлях сухи цепеници в огъня и го държах за ръцете, докато топлината ми бавно пропълзяваше по пръстите му. Щом дойдеше на себе си, го молех да избягаме, настоявах, разтърсвах го… Той ме поглеждаше съжалително, сякаш съм умопомрачен, усмихваше се глуповато и отказваше. Разбирате ли, брат ми искаше да последва момичето с бялата рокля, мечтаеше да бъде отвлечен…

 

… Дълго наблюдавах как самотната фигура на белокосия усилено копае скованата пръст, как спира от време на време, за да надигне бутилка с алена течност. Когато помътнелият му поглед се спря върху мен, клепачите ми изведнъж се разтвориха. Той се сепна и се наведе към мен, неспособен да повярва на очите си. Ръката му трепна и изпусна шишето. Мъжът машинално посегна към прекрасното червено петно, което се бе образувало върху леда, и дланта му се натъкна на парче стъкло. Той изохка и понечи да се отдръпне от мен, но една от капките кръв, които бликаха от срязаната плът, се откъсна и попадна върху устните ми. Вкусът ѝ бе чуден, опияняващ, неповторим! Не можеше да се сравнява с онази, първата – вълчата, която ме събуди за живот. Изведнъж усетих странни тръпки, разтърсващи цялото ми тяло. Тогава разбрах какво е топлина! Тя пълзеше по лицето до корените на косите ми, по раменете през лактите до върха на пръстите, по бедрата, колената, глезените… чак до стъпалата ми. Помръднах ръцете си, клепачите примигаха и аз се надигнах от шейната. От качулката ми се изсипаха кестеняви къдрици…

 

Една слънчева утрин, когато птиците пееха като луди, а цветята цъфтяха като за последно, уморен от безсмислени опити за убеждаване, хванах своя близнак и го качих в семейната каручка. Не само го настаних удобно, но и здраво го завързах за седалката, а той дори не пробва да окаже съпротива. На любопитните съседи обясних, че отиваме на сватба на братовчедка по майчина линия, ала единствената ми цел бе да заминем далеч от планината, където брат ми щеше да бъде в безопасност. Подкарах кобилката в тръс и колкото повече се отдалечавахме от последните къщи, толкова по-леко ми ставаше на душата.

Тъкмо подхващах весела песен, когато животното внезапно спря и без малко щях да падна от капрата. Още преди очите ми да я видят, усетих студът да сковава краката ми, хищно превземайки сантиметър по сантиметър плътта ми. Тюркоазените къдрици не потрепваха от топлия вятър, а погледът ѝ минаваше покрай мен и се забиваше в брат ми. Ужасèн, наблюдавах как тя му кимна, въжетата се разкъсаха като посечени и безпомощно паднаха в прашния коловоз. Той се изправи с овчедушно-щастлива физиономия и тръгна след нея. Без да се обърне, без да се сбогува!

Сякаш векове по-късно се осъзнах – останал сам на пътя. Докъдето стигаше взорът, от моя близнак нямаше и следа…

Още същата нощ започнах да я сънувам. Като че ли гледах през братовите си очи, но за разлика от преди неговото съзнание бе изпаднало в дълбока летаргия. Тялото му лежеше безсилно, но все още топло, на пода на онази пещера, разположено върху бели кожи. До отпуснатата му десница се търкаляше изящна чаша от планински кристал, по чийто ръб бе замръзнала миниатюрна алена капка. Можех да усетя аромата на виното, подправено със силни билки. Момичето с тюркоазените коси се появи в полезрението ми с още пет кожи, в които старателно обви моя близнак. После извади късо ножче от лед и направи плитък разрез на китката му. Ръката му не потрепна, защото в летаргията си той не бе способен да изпитва болка. От вената му безкрайно бавно изпълзя гъста капка кръв, която замръзна в мига, когато бледият пръст на студената красавица я докосна. След като превърза раната, тя нежно вдигна тъмночервеното кристалче, чийто цвят поразително приличаше на винения. Допря го до устните си за един дълъг миг – сякаш го целуваше, след което го постави под езика си.

Изведнъж се чу тътен като от трошене на ледени блокове. От масивната ѝ огърлица започнаха да се стичат влажни вадички и не след дълго остатъците от нея паднаха до босите крака. Още по-бързо се стопиха замръзналите капчици в косите ѝ. Цветът на къдриците постепенно потъмняваше до кестеняво, а бледата студена кожа добиваше розов отенък. Ефирната бяла рокля безшумно се свлече от тялото като ненужна паяжина.

 

… Тъй като никой друг не ме искаше, гробарят ме осинови. Той не подозираше, че бе мой истински баща, защото неговата кръв бе тази, която стопли тялото ми за първи път. Въведе ме в своята колиба и неумело се зае да ме учи как да живея. Възприемах бързо и скоро свикнах с монотонното всекидневие. По-трудно се научих да говоря, защото татко бе мълчалив и рядко обелваше дума.

Той отдавна знаеше, че не съм като другите момичета, но когато косата ми отново започна да посинява, а плътта – да замръзва, той разбра, че не съм човек. Ала не ме изгони и самоотвержено ме криеше от чужди погледи. Извеждаше ме навън само през нощта, пазеше ме като зеницата на окото си, а щом му поисках капка кръв, с готовност ми даваше.

Кой знае, може би някой ден щях да стана истинска жена, ако баща ми не се бе разболял тежко и не бе угаснал. Тялото му изстина, но косата му не промени белия си цвят и аз с ужас разбрах, че си е отишъл. Дали аз не го бях довършила, дали не бях изпила живота му с малките порции алена течност?! Положих го върху шейната и го закарах при гроба, който преди време бе изкопал за мен. Зарових го с голи ръце, ала пръстта не нарани дланите и пръстите ми, дори не ги изцапа. Душата ми плачеше, но сълзите не можеха да излязат от ледените ми очи.

Тръгнах по пътя, боса, без да знам къде ще ме изведе. Петите ми бяха безчувствени и подобно на горните ми крайници, не полепваха с кал или мръсотия. Когато минавах през селата, си слагах качулката. И все пак хората ме наблюдаваха подозрително, макар тогава да не замръзваха по местата си, защото сърцето ми още не бе станало твърдо, понеже пазеше топъл спомена за стареца, който ме бе обичал…

     

Изненадан и – признавам – очарован против волята си от човешкото ѝ превъплъщение, заслепен от сияещата ѝ бледорозова голота, в онзи момент забравих за брат си. Забравих, че съзнанието ми обитава в тялото му, че тя го бе отвлекла и бе вкусила от кръвта му. Протегнах ръка към живите ѝ коси и ги докоснах. И тогава тя се взря в очите му и ме видя! Уплаха и изумление преминаха бързо – като сенки – през тюркоазения ѝ поглед. Ала не се отдръпна, а улови дланта му и пръстите ѝ изучаващо се придвижваха по кожата, спираха за момент върху кокалчетата и ноктите и продължаваха към китката. А аз чувствах въпреки неговата летаргия! Когато стигна до лакътя, се наведе и топлите ѝ устни нежно докоснаха свивката. По онова време се сетих за близнака си, но отблъснах мисълта в най-дълбоките кътчета на душата си. Вече не можех да спра, нито пък исках. Тя целуваше рамото му…    

 

…Срещнах го в пуста странноприемница на кръстопът. Дълго се взира към ъгъла, където бях седнала безмълвно, после пристъпи към мен и отметна качулката. За първи път сините ми къдрици не предизвикваха ужас! В присвитите очи на мъжа се четеше възхищение. Почти неволно се опита да ги докосне, ала аз поклатих глава. Нямаше да издържи на ледения допир и за пореден път щях да бъда прогонена. Но той изтълкува жеста ми другояче.

 „Колко искаш?“, попита.

Тогава внезапно си спомних за вкуса на кръвта на баща ми. Пожелах отново да стана човек, да почувствам как топлината се разлива до всяко кътче на тялото ми.

„Една капка кръв.“ — Отговорът ми прозвуча в мислите му, защото студените ми устни загубваха способността си да говорят.

„Дадено!“, изрече мъжът без колебание.

Заведе ме в стаята, която бе наел, извади от колана си къса кама и прободе палеца си. Потръпна от студ, когато го докоснах и нежно взех замразеното червено кристалче с ръка. Не вярвах, че е възможно кръвта на този човек да бъде по-сладка от тази на белокосия, ала тя ме разтрепери неудържимо. Не бях преживявала подобно бурно превръщане преди, нито бях изпитала онова силно желание да прегръщам…   

 

Всяка нощ тя пиеше кръвта на близнака ми – капка по капка – за да поддържа топлината си. Всяка нощ ме целуваше в тялото му. Сутрините се събуждах с мъка, а горчивият вкус на вината ме задушаваше. Чувствах се като братоубиец!

Започнах да изкачвам планината и да търся ледените ѝ покои. Все още не беше твърде късно да спася живота му, си мислех, опитвайки се да успокоя гузната си съвест. Ала някъде дълбоко в душата си знаех, че всъщност жадувам да срещна нея, да я докосна със собствената си ръка, да усетя играта на косите ѝ върху моите гърди…

 

…„Защо не можеш да бъдеш както другите жени?“, ми рече разочаровано след пет капки кръв, забравил, че именно моята различност го бе привлякла в началото.

И той се зае да ме направи човек, защото, както твърдеше, баща ми бил прост гробар и не умеел да възпитава – още по-малко момичета. А аз полагах неимоверни усилия да потискам студената си природа и да се държа както се очакваше от мен. Ала рано или късно всичко се пропукваше, плътта ми замръзваше и косите ми посиняваха. Тогава мъжът забраняваше да го докосвам със седмици – наказваше ме заради провала ми. Ходех след него като кученце и молех за капка кръв, която щеше да поправи всичко. След като изчакваше да стигна до дъното на унижението, той изваждаше камата и пробождаше палеца си. Тялото ми ликуваше от заливащата го топлина и с цялото си сърце копнеех усещането никога да не свършва.

После всичко се повтаряше.

Един ден внезапно осъзнах защо постъпва така.

За разлика от татко той не ме обичаше!  

Тръгнах си. Студът пълзеше по костите ми и кристализираше в тялото ми. Където минавах, докосвах чешмите и те замръзваха. Тогава си направих първата тежка огърлица от лед, уших си ефирна бяла рокля от скреж и спрях да крия тюркоазените си коси. Изкачих се високо в планината и изведнъж се почувствах у дома. Заселих се в пещера под най-високия връх, където хората не можеха да достигнат. Сутрин посрещах изгрева, а мисълта ми кънтеше като ехо по скалите:

„Аз не съм човек и това е прекрасно!“

Ала след пет години копнежът за кръв се събуждаше неудържимо у мен и ме принуждаваше да сляза от планината. Вече не молех за алена капка топлина – взимах си я. Омайвах жертвите си, успивах ги и се опивах, докато животът им угаснеше съвсем. Те не бяха виновни и – кой знае – вероятно някои от тях дори биха ми разрешили да се почерпя с кръв доброволно. Но аз се страхувах да попитам. Изпитвах ужас да не се пристрастя отново и да дам някому власт да ме унижава…

 

Разбрах, че е настъпила последната нощ, защото тя докосваше тялото на брат ми по-нежно, а целувките ѝ станаха по-страстни. Прегръщах я с ръцете му силно, сякаш можех да я задържа, и плачех с неговите сълзи. Не знам дали наистина усетих туптене в гърдите ѝ или това бе отзвук от отчаяно блъскащото се мое сърце. После се събудих…

Той бе мъртъв!

Поръчах най-скъпия празен ковчег и организирах пищно погребение. Хората един по един изказваха съболезнованията си. Гузно отбягвах погледите им, а главата ми кънтеше от самообвинения. Сълзите така и не дойдоха, за да облекчат поне малко мъката – сякаш бях изплакал всичките предишната нощ.

Сложих голям бял камък върху прясната пръст и напуснах родния дом. Бягах – от вината… и от спомена за нея. Заселих се далеч – през девет планини в десета – и станах гробар. По някое време дори се ожених за добро момиче.

На петата година от отвличането на брат ми отново започнах да я сънувам… В съзнанието на поредната жертва… Когато той я последва, вече тръпнех в очакване. За втори път всичко друго губеше значение, както щеше да се случва оттам нататък на всеки петгодишен цикъл.

Протегнах ръка към живите ѝ коси и ги докоснах. Тя се взря в очите му и ме разпозна! Ала не се отдръпна, а улови дланта му и пръстите ѝ изучаващо се придвижваха по кожата, спираха за момент върху кокалчетата и ноктите и продължаваха към китката. А аз чувствах въпреки летаргията му! Когато стигна до лакътя, се наведе и топлите ѝ устни нежно докоснаха свивката. Вече не можех да спра, нито пък исках. Тя целуваше рамото му…