Това е разказ за онзи момент, който ни кара да се чувстваме живи, будни, вдъхновени и благодарни на всичко случващо се около и вътре в нас, онзи момент на радост, когато откриваме пътя към себе си.
Коя е Тя – приятел на който мога да споделя най-съкровените си тревоги, враг и съдник на най-големите ми страхове и слабости, но въпреки това величествена и справедлива. Това е Тя – жива, променяща се, красива както в благият си характер, така и в най-лютите си настроения. Готова е да ни приеме с всичките ни недостатъци и в същото време да ни помогне да се опознаем и да вярваме повече в себе си. Тя калява както тялото, така и духа, взима дъха ни, но ни дарява с издръжливост, показва най- добрите черти в иначе загубилите човечност в града хора. Коя е тя – Планината.
Първата ми среща с нея – съвкупност от противоречиви чувства, започваща от мазолите заради неудобните обувки, болките в гърба заради старата ученическа раница, през хилядите ругатни към приятелите, които ме бяха прецакали в това мъчение, до красотата и мистичността на залеза, удовлетвореността от издръжливостта на тялото, пукащите дърва в хижарската печка и онзи аромат, който ти напомня някак на бабината кухня.
Това беше любов от пръв поглед в нещо необяснимо, което през времето назряваше и преминаваше през различни етапи. Както e в любовта, първо се перчиш и размахващ пръст на величие с цел да покоряваш и да се доказваш, след това емоциите стават по-премерени, появява се чувството на уважение и смиреност и най-накрая онази мъдрост и признателност, с която търсиш човека до себе си, за да видиш своето отражение.
През тези етапи премина и моята любов към планината. Когато се чувствам изгубена отивам да се намеря при нея, когато се чувствам слаба, отивам да изпитам издръжливостта си.
Преди да разкажа за моя момент на себеоткриване по пътя към моя връх, ще споделя, че аз съм страхлив и понякога неуверен човек. Не се страхувам от живота, болката, самотата, а от това, че не познавам собствените си възможности, издръжливост, до къде точно се простира зоната на комфорт и какво има след пречупната точка на моите осъзнати сили.
Тази година ме връхлетя по начин, който тотално промени начертания от мен път за уж спокойно бъдеще. Почувствах се изгубена, без цел, посока, с една празнота в душата, която направо ме смазваше. Трябваше да провокирам себе си и да изпитам нещо ново, да се поставя в ситуация, която да ме накара отново да се чувствам жива и да живея не за миналото, не за бъдещето, а за самия момент.
Трудно е човек да погледне в себе си и да осъзнае от какво точно има нужда. Какво направих аз- сложих раницата на гърба си и приех предизвикателството – да спя на връх, без палатка, точно под звездите в сърцето на Пирин планина. За някои авантюристи това е ежеседмично преживяване ( за което тайничко вече завиждам). Е, за мен беше едно тръпнещо усещане към новото, от онова сладкото, както очакването на първата целувка. Дали се притеснявах? Имах известни притесния от студа, лошото време и дивите животни. Въпреки това, усещането да си толкова уязвим и беззащитен пред планината премина от лек страх до неуверено задоволство, все едно си отишъл на гости на стар приятел, към когото изпитваш невероятно страхопочитание.
Това беше моята провокация да се вгледам в себе си и да се убедя, че човек сам слага измислени прегради на възможностите си.
Маршрута, през който преминах беше х. Безбог- Кременски езера- вр. Джано- вр. Ченгелчал. Към края на деня, целта беше постигната, набързо направихме хотела под звездите, суджука и винцето бяха на стартова позиция и тогава…пред очите ми се разкри първия миг на възхищение- залеза. Уж беше облачно, но въпреки това слънцето така обагри с огнените си цветове Каменица, че това беше достатъчно да стопли вече зъзнещото ми тяло ( температурите бяха около 2-3 градуса, но вятъра беше доста пронизващ). В този момент аз осъзнах, че съм щастлив човек. Защо ли? Защото имах възможността да видя тази игра на сенки и цветове и те да ми въздействат по такъв спиращ дъха начин. Такава естествена, загадъчна красота пред, която просто оставяш фотоапарата и се опитваш да я запечаташ завинаги в съзнанието си. Това не беше първия ми залез видян някога, но може би беше първия, който усетих по този начин. Преживях един осъзнат момент на щастие и пълноценност, момент, в който аз не гледах с очите си, а със сърцето си. Почувствах облекчение, че съм открила път към себе си. Картината се менеше всеки миг със скриването на слънцето и ставаше все по-огнена и дива.
Всичко потъна в мрак и трябваше бързо да се пъхнем в чувалите, за да ни стане по-топло. С мисълта за магичния залез и мезенето на суджук и винце аз имах чувстово, че съм отседнала в най-уютното място на света. Въпреки че беше рано умората си каза думата, тялото ми се затопли в чувала и аха да се отнеса и да заспя, но…цялата тази превъзбуда от случващото се не ми позволи.
Вторият момент, в който се потопих в това преживяване, беше нощта. Дали заради надморската височина или превъзбудата, че съм на това място, сърцето ми биеше толкова лудо, че чак го чувах в ушите си. А сетивата ми сякаш бяха станали още по-чувствителни. На няколко пъти поглеждах небето и измежду облаците се появяваха толкова ярки звезди, а когато се изправех тъмния силует на Каменица ни гледаше като застинал великан. Вятърът ту затихваше, ту се чуваше бученето му и заигравката му с околните върхове, ту се връщаше при нас с онзи порив, който макар и силен, някак ми приличаше по-скоро на милувка, от колкото на нещо зловещо. Нямаше и следа от страха. Бях осъзнала, че границите, които съм си поставяла са изкуствени и отвъд това има една незпозната и дръзка личност, която не познавах. Това, от което ме беше страх всъщност, ме накара да се чувствам жива и преоткрила възможностите си.
Въпреки че бяхме под лек наклон и се свличахме при всяко завъртане, пак ми беше удобно и уютно. Пирин просто ни каза „Добре сте дошли!“.
Така между шума на сърцето и вятъра премина нощта и явно в дрямката си чух глас „ Ехо, будна ли си, време е за изгрев“.Отворих очи, будна ли бях, бях ли спала изобщо незнам, но се чувствах бодра. С нетърпение изпълзях от чувала, а студеният вятър беше способен да смъкне ентусиазма и на най-разпаления авантюрист.
С изгрева и започването на деня, аз оставих зад гърба си случилите се неща през годината,които ме бяха разтърсили и започнах моето лично начало. Усетих се с чист ум и нови сили ,готова да се подлагам на всички предизвикателства, които ми предостави живота.
Цветовете на изгрева изглеждаха някак свенливи на фона на ярката дързост на залеза. Слънцето бавно изплуваше от облаците, а някак усещането ми беше , че аз съм променена. Вятърът духаше така все едно, че искаше да издуха всичко старо и мрачно. Беше студено, но аз не чувствах студ, защото това, което бях преживяла ме топлеше.Седях и се наслаждавах на нежните цветове на облаците и събуждащото се слънце. Знаех, че трябва да събираме багажа, знаех, че всичко старо е минало и имах усещането,че съм помъдряла след това преживяване. Въпреки това, този момент го почувствах толкова магачин, че дори не исках да свършва. Чудех се, тази надигаща се промяна от къде точно се породи. Дали заради красотата на планината, дали заради моето лично предизвикателство или пък съвкупност от двете.
Денят продължи с изкачването на още един връх и с една самоувереност, че съм се опознала повече, че искам все повече да се предизвиквам, за да видя отвъд рамките на мисълта.
Това е планината за мен. Опознаваш себе си, ставаш по-смирен, осъзнаваш, че си щастливец, защото си просто там, там, където излизаш извън рамката на ежедневието.
Какво е момент- кратък период, определено време, етап от развитието на нещо. Аз преживях този миг, който се оказа точно част от моето ново начало .
Благодарение на това предизвикателство и магията в Планината аз улових моя момент и преоткрих пътя към моя личен връх.