Лятото на 1978-ма беше към края си. Във въздуха се долавяше аромат на диви рози и суха пожълтяла трева. Един черен тригодишен вълк с остър поглед, от който нищо не убягваше, проследи стадо елени, скрит сред заплетени като паяжина, храсталаци. Слънцето се канеше да се прибира в подножието на планината, а вълкът бавно се приближи зад стадото и на техния фон изглеждаше като дребно животно. С хитрост, граничеща с немислима смелост, успя да избута един от крайните елени и да го отклони от групата. Останалите елени панически се разбягаха и вълкът се възползва от създалата се суматоха, застана пред него и го повали с всичката си сила, като го захапа рязко за гърлото и изтласка на земята. В предсмъртен ужас еленът се опита да се съпротивлява, но в това вече нямаше никакъв смисъл. След малко дългите му красиво-разклонени рога лежаха неподвижно на земята.

Вълкът точно се беше успокоил и бе готов да се наслади на своя трофей, когато изневиделица на същото място се появи неканена гостенка. Гостенката беше не друг, а огромна кафява мечка с малки очички, готова да му отнеме плячката. Вълкът ѝ се озъби яростно, като ѝ показва, че е готов на всичко, за да запази храната само за себе си и безразсъдно тръгна към нея. Двамата се гледаха изпитателно почти минута, от която дори вятърът в дърветата затихна, а един любопитен кълвач спря работата си, но в крайна сметка мечката разбра заканата, неочаквано отстъпи и се отдръпна, като тръгна след стадото подгонени елени и недоволно изръмжа. Черният вълк започна да влачи убития елен със себе си, търсейки място където да се скрие по-добре и да го изяде на спокойствие. Недалече откри такова местенце и отново се оказа обграден от диви рози и храсталаци, с каквито беше пълно наоколо.

Удивително е колко издръжливи на глад са вълците. С дни могат да не ядат и да оцеляват, но когато намерят храна ядат като за петима. За нещастие, докато привършваше с трапезата, която сам си беше разстлал, черният вълк бе засечен от биноклите на двама опитни ловци, бродещи наоколо. Това бяха Стив и неговият баща Били Стрелеца, които изкарваха прехраната си с лов на диви животни, чийто кожи после продаваха, като припечелваха по някой и друг безценен долар. Те стреляха по вълка, но не го улучиха, защото разстоянието бе твърде голямо. Единствено успяха да го подплашат. Ловците знаеха, че нямат голям шанс от това разстояние, но решиха все пак да рискуват. За тях той бе необичаен екземпляр – козината му бе черна и лъскава, каквато рядко се срещаше из тия земи, а около дебелия му врат сякаш имаше венец. Веднага след стрелбата, черният вълк побягна с все сила и ловците го изгубиха от погледа си.

Избягал от тях и почти заситен, вълкът-скитник се скри в Дъждовната гора. Уморен от препускането потърси ручей, за да се напие с вода. Откри съвсем наблизо един извор и там, най-ненадейно видя нещо, което щеше да преобърне живота му завинаги. Надвесила се тихо над водата, пред очите му стоеше сива вълчица. Кехлибарено-жълтите ѝ очи се отразяваха в бистрата вода и той спря на мига като вцепенен, щом я зърна. Гледката ангажира цялото му внимание и черният вълк не помръдна близо минута. Само преглътна от вълнение и наклони главата си настрани. Сигурно така щеше да стои още дълго, ако от някъде не се чу познат за вълчицата вой и тя спря да пие от извора, който се сливаше с ромона на водата. Наостри малките си сиви уши и без да губи време тръгна по посоката на звука. Някой от глутницата я викаше и тя се подчини на сигнала. Черният вълк съвсем забрави за жаждата си и пое с тихи стъпки след нея, като душеше по земята и се стремеше тя да не го забележи. С вродената си интуиция, вълчицата усети, че има някой около нея, но не успя да го види с очите си. Само се забърза, защото знаеше, че водачът ѝ я вика. След малко, без да знае със сигурност, тя заведе черния вълк до своята глутница. Вълчицата застана най-отпред до алфа вълка, също сив, но доста едър екземпляр, който бе водачът на групата. В далечината, на солидно разстояние стоеше черният вълк и само тя успя да отгатне неговото присъствие.

До този момент черният вълк се чувстваше като господар на тия земи. Обикаляше надлъж и нашир Скалистите планини на Северна Америка, посрещаше изгревите и погребваше залезите, надвиваше с лекота враговете си и покоряваше всеки, който му се изпречи на пътя. Но никога през живота си не бе срещал по-красиво създание, което да го остави така запленен, както това стори с него сивата вълчица.

След стрелбата, Стив и Били поскитаха из района още известно време. Увериха се, че днес не им е добър ден за лов и се отправиха към дома си в планинското село Белмо. Преди това, по традиция, се отбиха в местната кръчма да изпият по чаша бира, а Били побърза да разкаже на приятеля си на какво са се натъкнали.

– Човече! – провикна се Били Стрелеца към кривогледия кръчмар Сачмо още с влизането – Какъв вълк съзряхме! Като катран черен, та черен, с козина за три кожуха и нямаше вид на страхливец като другите, макар малко да го посплашихме, де. За една бройка да го гръмнем със Стив. За една бройка ти казвам! – Гле’й ти, гле’й ти, от къде пък е дошла тая твар по нашите земи?! – зачуди се кръчмарят, очите му зашариха в различни посоки и взе да цъка с език. – Не ни стигат другите! Казвай, какво ще пиете? – Нямам и на идея от къде е дошъл! Само бира, днес нямаме повод за празнуване. Текилата ще я оставим за следващия път!- уточни Били и
продължи. – Вероятно някъде от далеч. Тия хитри и търпеливи животни могат да минават по стотици километри без никакъв проблем. – Къде го открихте, под върха ли? – заразпитва кръчмарят, докато наливаше бира в две големи халби. – В Долината на дивите рози. Разкъсваше сам огромен елен с острите си зъбки, мамицата му. Приседнахме му малко обяда, хо-хо. Но между нас да си остане, да не се юрне сега цяло село натам! – сниши гласа си Били, за да си придаде важност. – Чернееше се между розите, гадината. Хо-хо-хо.

Били имаше един много специфичен дебел смях, досущ като на Дядо Коледа, който накара цялата кръчма да се обърне, а Стив да наведе глава, защото от всичко най-много мразеше точно този смях на баща си. Именно при тоя живописен разказ, черният вълк получи прякора си ЛаРоса, с какъвто после в цялата околия го знаеха и стана известен дори сред децата.

Зимата наближаваше и със започналите силни ветрове обещаваше да е люта. Всички в селото говореха за това, дори врачката от най-крайната къща в село Белмо. Точно тогава от града пристигна красивата Мери, за да помага в магазина на леля си Катрин. Нейното идване разбуни духовете на тихото иначе селце и бързо измести темата от лошото време. Мери бе пратена от майка си, защото леля ѝ Катрин – едра, енергична и опърничава жена около 50те, си бе навехнала крака при едно качване на стълба в склада с провизии. Тя имаше нужда от помощ, за да върти единствения магазин наоколо. Планът бе Мери да остане месец, най-много два, след което да се върне обратно, веднага щом леля ѝ се подобри. За нея това беше живо заточение. Мери Кристин, както бе цялото ѝ име, бе винаги усмихнато със светлокафяви очи момиче, отраснало далече от суровия живот на село и не остана незабелязана от никого в Белмо. Стив не беше изключение и все търсеше поводи да отиде до магазина за покупки. Повечето неща, които взимаше изобщо не им бяха необходими. Били, който бе останал рано вдовец и се бе посветил на отглеждането на сина си, забеляза веднага това и започна да взима Стив на подбив, макар самата Мери да не му обръщаше никакво внимание. В нейната глава все беше кога ще се върне обратно в града и към предишния си безгрижен живот.

Докато в селото шушукаха по адрес на Мери, глутницата от вълци ловуваше из Скалистите планини, като издебваше и ограждаше елени и дребни животни, които после заедно разпердушинваше и изяждаше. По време на пътуванията им в търсене на храна, черният вълк ЛаРоса винаги следваше групата от разстояние и не изпускаше вълчицата от поглед, където и да скиташе. На нея никога не ѝ убягваше неговото присъствие и тя му хвърляше по някой и друг
незабележим поглед в посоката, в която непознатият ѝ обожател се криеше, но без да го издава.

Зимата започна с виелици и адски студове, точно както се очакваше. Глутницата старателно укрепваше леговището си в Дъждовната гора. Вълците се опитваха да ловуват, но много често безуспешно. Вълчицата ловуваше наравно с мъжете и често се отделяше от тях, макар всички да се движеха винаги в един периметър. Веднъж тя се подхлъзна и падна от една стръмна скала. Изтъркаля се в подножието за секунди. Съвсем безразсъдно ЛаРоса, който беше наблизо и я видя, се приближи за първи път до нея. Подуши я и сложи лапата си върху врата ѝ, като си мислеше, че алфа вълкът и останалите от шайката не са наблизо. Този ЛаРоса нямаше нищо общо с онзи див звяр, който убиваше хищно в глада си. От него лъхаше такава нежност и загриженост, че нямаше как вълчицата да не му се довери. Но тяхната първа истинска среща не трая дълго, тъй като сивият вълк ги откри и разгада тяхната близост. Разгневен, нападна ЛаРоса, заради неговата дързост и двамата се сборичкаха яростно, а вълчицата остана в страни и се изправи на лапите си. И двамата мъжкари бяха силни и обезумели, почти равностойни в битката. Дочули глъчката, другите вълци не останаха безучастни, включиха се в помощ на своя водач и заедно притиснаха ЛаРоса. Черният вълк бе обграден, нямаше никакъв шанс да се скрие или да избяга и само подви опашка. В това време, внезапно и незнайно от къде, се показа познатата кафява мечка гризли и вълците започнаха да се разбягват като дявол от тамян, щом я видяха в целия ѝ ръст. До нея топуркаше малко мече, което я правеше още по-опасна. ЛаРоса бързо се свести, стана и за изумление на всички от глутницата се озъби срещу нея. Тръгна към мечката като свиреп див звяр, какъвто всъщност и беше. Тя го позна и отстъпи, обърна се и си тръгна тромаво по пътя, заедно с малкото мече. Това изненада всички и най-вече алфа вълка, чийто инстинкт му подсказваше, че ЛаРоса може да бъде много ценен за глутницата през остатъка от зимата. Не се сещаше за друг случай мечка гризли да отстъпи пред вълк. Тези мисли го накараха да остави черния вълк сред тях, но не и да забрави за случката с вълчицата. Така, с благословията на водача, ЛаРоса официално се присъедини към шайката и стана нейният дванайсти член.

Близо месец след това премеждие, една нощ глутницата се промъкна в селото и се насочи към малко стопанство пълно с домашни животни. С ловкост успя да отмъкне и убие няколко злощастни животинчета, сред които и едно малко конче. Стопаните се събудиха от настъпилата врява, но вече беше късно. Лошото беше сторено. Част от животните бяха убити, а други отвлечени. Чарли, малкият син на стопаните се стрелна към дома на Стив и Били да търси помощ. Те скочиха като войници, взеха пушките и тръгнаха по следите на нападателите. Бързо достигнаха до глутницата и Стив успя да убие цели два вълка от върлуващата група. Останалите вълци обаче се спасиха без драскотина. Ловците забелязаха с изненада, че черният вълк ЛаРоса, по който веднъж вече бяха стреляли, се е присъединил към глутницата. Той съвсем ясно се открояваше от другите и нямаше как да бъде сбъркан с някой друг.

На следващия ден до Мери достигна вестта за нощната случка и за първи път тя обърна внимание на Стив, който с точния си мерник и бързина се беше превърнал в герой на селото. Изведнъж, тя започна живо да се интересува от лова, а Стив с охота и разказваше какви премеждия са имали с баща му, като малко поукрасяваше някои от историите. Тя се смееше от сърце, защото от една страна ужасно обичаше романите на Джек Лондон, а от друга беше чувала това-онова за лова от леля си, вдовица на опитен ловец и можеше лесно да различи истината от измислицата. Същата нощ, Стив си легна загледан в снимката на Мери, която му беше подарила със закачлив и много лаконичен надпис на гърба:

За спомен на смелия Стив от Мери, която я зове дивото.

4 декември 1978, с.Белмо

В същата тая нощ, когато ЛаРоса заспа, му се присъни как мечката напада неговата вълчица, а той е далече и не може да ѝ помогне. Внезапно се събуди и започна да я търси. Сърцето му се сви, когато я видя как спи свита на кълбо, а сивият вълк сякаш я пази, застанал близо до нея. Неговият съперник само отвори очи и се взря в него с поглед, който Ла Роса нямаше да забрави до края на живота си. Поглед, в който разбра безнадеждността на своето положение.

Най-тежкият месец за оцеляване на глутницата беше февруари. В продължение на дни им се налагаше почти да гладуват и да премръзват от жилещия студ. Доста от по-слабите вълци не издържаха и няколко умряха от глад. Много често сивият и черният вълк заедно ходеха на лов, като найиздръжливи и находчиви, но в последните дни без никакъв успех.

Били и Стив също заедно ловуваха, но с по-голям късмет и носеха предимно дребен дивеч – пернати и бозайници, които продаваха на лелята на Мери. Докато Били предаваше месото, Стив винаги използваше случая да разкаже на Мери за черния вълк, който преследват с баща му. Тя пък все му отвръщаше, че тоя черен вълк и изглежда като от приказките и че не би искала никога да го види убит. Мери вярваше, че вълците са вълшебни животни. Стив се присмиваше на момичешките ѝ разбирания и ѝ обясняваше, че е въпрос на време да хванат и него, и останалите вълци и да освободят селото от нашествениците, които крадат домашните им животни.

Една привечер ЛаРоса се измъква сам от скривалището и се върна чак на сутринта. Отдалече всички чуха неговия вой и му отговориха нетърпеливи на свой ред с вой. После го видяха да влачи голям мъртъв лос, който оставяше кървави дири по снега след себе си. Вълчицата първа се нахвърли на храната, после алфа вълкът, а след тях и всички от шайката. В леговището настъпи малко пиршество. Един ястреб във височините се облиза и си пожела да чопне нещо от тая трапеза, но не събра смелост да го направи. ЛаРоса отново се почувства като господар на тая земя, но вече не беше сам, не беше старият вълк-единак. Имаше си свое семейство, свой дом, така чувстваше глутницата, а слава Богу положението с храната за близките дни беше спасено.

Няколко часа след като трапезата беше опразнена около бърлогата се търкаляха само дребни кости и останки. ЛаРоса наблюдаваше внимателно всички свои събратя. Изчака ги да се разотидат и издебна удобен момент, когато неговият съперник не беше до вълчицата и се доближи до нея. Започна да я души и ближе около муцуната, сякаш искаше нещо да ѝ каже на ухото. Постави лапата си на врата ѝ, а тя се поколеба дали да го издраска с ноктите си и да го отблъсне, предчувствайки смътно някаква заплаха. Неочаквано и за двамата в този момент се появи сивият вълк. Боят, който последва беше зловещ и продължителен. Двамата се блъскаха, зъбеха се един на друг и ръмжаха като побеснели. Повечето горски обитатели притихнаха от техните животински викове. В крайна сметка, челюстта на сивия вълк опря в гърлото на ЛаРоса и всичко свърши за един единствен миг. Вълчицата извърна глава от болка, а кехлибарените ѝ очи се напълниха с влага.

На петнайсет мили от тях, Били и Стив се подготвяха за нова хайка, но този път към тях се присъединиха още ловци от селото, че даже и от съседното, тъй като операцията бе по-сложна, а и вече имаха идея къде може да се крият вълците. Стив се отби запъхтян при Мери преди да тръгнат, без да подозира, че тя ще го съкруши с една новина.

– Стив, леля вече е съвсем добре и аз още утре потеглям към града. – посрещна го радостна тя. – За къде бързаш толкова?! – Стив се отдръпна и само измисли да добави – Съвсем скоро ще дойде пролетта и ще видиш колко хубаво ще стане тук! Не като зимата, честна дума! И нали дивото те зовеше?

Мери се усмихна неловко и отмести погледа си, а Стив потъна в отчаяние, което се опита някак да прикрие. Не можеше да я остави да си тръгне просто така. Не можеше, защото сърцето му щеше да се скъса.

Ловната дружина потегли с шейни по снега на хайка за вълци. По пътя Стив не мислеше за нищо друго, освен за красивата Мери. „Старите пушки“ от ловната дружина започнаха да го успокояват, че ще дойде друго момиче в селото, а Стив им отвърна раздразнено, че не иска „никоя, никоя друга“. Но като не ти върви в любовта, ти върви в лова и Стив единствен видя в далечината следи по снега, оставени от ЛаРоса и убития по-рано от него лос. По следите ловната дружина лесно се добра до скривалището и направи засада на вълчата бърлога. Хищниците панически се разбягаха, но няколко паднаха убити от точните мерници на ловците. Когато всичко свърши те с недоумение откриха сред другите и тялото на ЛаРоса и разбраха, че малко преди тяхното нападение той е убит от своите, но не намериха обяснение защо.

Стив, Били и останалите ловци занесоха тялото на ЛаРоса в селото, заедно с телата на другите вълци. Там ги посрещнаха с радост и живо любопитство. Най-накрая набезите щяха да свършат и страхът през остатъка от зимата щеше да си отиде. Загадката със смъртта на черния вълк оставаше и из селото плъзнаха всякакви догадки. Все пак цената, която ловците щяха да вземат за козината му не бе никак лоша.

… Лятото на 1979 беше в разгара си. Били Стрелеца седеше на пейка на верандата у дома си, когато чу по радиото как властите обявиха, че вълците, заедно с кафявите мечки, рисовете и още дузина животни влизат в списъка на застрашените видове. От този момент се забраняваше тяхното отстрелване в Скалистите планини.

Стив седеше на един хълм над селото и с бинокъла си оглеждаше разгърналите се пред него планини, огряни от парещото слънце. Внезапно, погледът му попадна на глутница вълци в Долината на дивите рози. Съжали, че не носи пушка със себе си, за да се втурне натам. Алфа вълкът водеше уверено отпред, след него бе алфа вълчицата и останалите им побратими. В близост до нея се забелязваха няколко по-малки вълчета, които стъпваха по несръчно от другите и големите ги побутваха с муцуни, като им помагаха да не изостават. Единственото необичайно в цялата картина бе, че групата се състоеше от сиви вълци, само малките вълчета бяха черни. Нещо в тях напомняше за ЛаРоса.

Унесен в далечината, Стив чу звука на клаксон от кола зад себе си. Бавно свали бинокъла си и се обърна. Видя стар автомобил с открит гюрук, в който стоеше едно момиче и му се усмихваше. Когато я доближи за първи път забеляза, че очите ѝ са светлокафяви, почти кехлибарени, а косата ѝ от слънцето е станала още по-светла от преди. Стив целуна Мери влюбено, седна до нея и колата потегли по неравния горски път