Беше септември, а това подсказваше, че наближава есента. Но навън бе всъщност циганско лято. Бях решил да се разходя по Южните Карпати в Румъния. Естествено уговорих се с приятели за там.

Колкото повече пътувахме навътре в страната, толкова времето се променяше с всяка минута. Планините привличаха облаци, дъжд, вятър, мъгла. Не бях стъпвал никога по пътеките на румънската планина, още по-малко пък съм опитвал да се катеря към един от двата най-високи върха на този дял. Но винаги трябва да си готов за изненади, не знае човек какво ще ти поднесе времето там, горе.  Бях се екипирал добре. Южните Карпати или по-точно Трансилванските Алпи са група планински вериги, които разделят Централна от Южна Румъния и преминават в Сръбски Карпати. Най-високата точка на Южните Карпати е връх Молдовяну – 2544 м. Много съм слушал и гледал за него. Не един и двама души са го покорили, но аз този път ще го пропусна. Насочил съм поглед към неговия по-малък брат Негою – 2535 м. На пръв поглед не е чак толкова висок, ако го сравняваме с българските първеници Мусала и Вихрен. Но поемеш ли към него, започваш да се замисляш над този извод.

Всяка планина е различна от гледна точка на релеф, височина, климат, флора и фауна. Трябва да се подходи добре към нея и да сведеш до минимум възможна опасност, докато се катериш. Замислен над това, неусетно стигнах градчето Куртя де Арджеш, което се явява третият по важност град в окръг Арджеш и в историческата област Влашко. В него има 20 църкви и манастири (румънците са много религиозни и почтителни към паметниците си), един от тези, които видях, е основаният от Нягое I Бесараб -1512 -1521 г. Посетихме го, разходихме се из манастирския добре поддържан двор и отново потегляме на път. Приключенията ни зоват. Започнах да си припомням какви ждрела, каньони, върхове, водопади имаме в нашата родина, докато пътувахме по тесния път нагоре към язовир Видрару. Нямаше много опции за разминаване освен на някой завой. Настъпили сме Трансфъгърашкото шосе, което започва от град Куртя де Арджеш, пресича една красива и богата на гледки,  широколистни и иглолистни гори, мостове, водопади част от планината, от която може да ти се завие свят и да ти спре дъхът, и свършва недалеч от град Сибиу. Бях затаил дъх, едвам смогвах да направя един-два кадъра. Издигам се към облаците навярно. След всеки преодолян завой се появяваше нова гледка. Скоро зърнах язовирна стена и една желязна фигура на Прометей. На язовир Видрару съм. Това съоръжение е построено по времето на Николае Чаушеску. Осъзнавах колко много труд е положен тук сред тази девствена природа. Върволица от автомобили, автобуси, туристи, любители, всеки бе застанал на стената и се взираше в спокойното, бистро огледало на язовира. А Прометей наблюдаваше отгоре. Стената е доста висока, някъде към 166  метра, дължината й е около 305 метра, за да може да издържи на климатичните условия в планината. Наистина мога да си представя през 60-те години това място какво е било.  Една мегастроителна площадка. Надявах се на тишина и да говоря насаме с природата, но очевидно нямах тази възможност, затова се успокоявах с намерението си да се докосна скоро до върха, към който се бях отправил. Тук бях за кратко. Но и краткият ми престой на язовира ме зарея в други приятни далечни спомени. Гледам и се наслаждавам на Трансфъгърашките Алпи вече отблизо. Всичко е притихнало, водата едвам трепти от полъха на вятъра, гората се оглежда. Идилия.

Отново съм на път към хотела, в който трябва да преспим, преди да поемем към основната цел на следващия ден. Хотел „Капра” бе скътан в една долина, като от двете му страни се извисяваха високи склонове, обрасли с иглолистна гора, и голи била, по които се спускаха реки и водопади, а най-отгоре върховете често се скриваха в гъсти мъгли и облаци. Наоколо имаше обширни поляни с хиляди стада. Вероятно падаха и лавини през зимата. Времето бе променливо. Надявах се да ни позволи да стигнем върха. Комплексът бе пълен вечерта. Набързо хапнахме и всеки по стаите. На другата заран отрано по стълбите и пода затрополиха по- нетърпеливите. Станахме набързо и сложихме в раниците по един сух пакет и който каквото има. Понеже до началната точка бе далеко, се качихме в нашия автобус и запъплихме нагоре, като и през тунелче се провряхме. Времето се бе нацупило. Но бяхме твърди в намерението си днес да покорим Негою. Мечтаех да усетя с краката си пътеките по планината, нямах търпение. Тъкмо напуснахме масивния бетонов тунел и облаците съвсем се сгъстиха. Бяхме на малкия паркинг пред комплекс „Бъля” с едноименното езеро. Но това, което ме притесни, е, че започна да гърми, слънцето се скри и се изсипа страшен порой пред нас. Лошо. Студеният душ за минути направи шосето към Сибиу река. В този момент в съзнанието ми изплува един такъв ден в Пирин. Слизайки от хижа „Демяница” към хижа „Вихрен”, се изсипа пак страшен дъжд, та тогава подгизнахме почти, като за другият ден предстоеше пресичането на ръба Кончето. Та и тук сега предстоеше Негою, ама времето защо ни прави сечено. Някои от нас се разочароваха, но не се отказвахме тъй лесно. Стисках палци и бях убеден, че това е за изпроводяк и точно дъждът ще измие мръсотията от предния ден. И явно Господ ме чу. След няколко минути „кранчето” спря. Слънчевите лъчи пробляснаха, небе се появи, но  не задълго. Набързо се дооблякохме и поехме с приятелите по маркировката за върха. Направи ми впечатление, че по пътеките маркировката, табелите  и места за спешна помощ са начесто, за да може всеки турист или група да са спокойни за своя преход. Може би през 10 крачки имаше маркировка. Тук беше лентова. Вече поглъщам чист планински въздух и гледам  остри върхове,  дълбоки долища, стръмни скални масиви, камънаци. Да не се повтарям, но като че ли вървим някъде в Пирин. След малко падна мъгла. Сгъстихме колоната. Вървим, но къде ли. Дочух боботене зад мен. Навярно самолет минаваше. Отново пак загърмя. Зевс явно се бе преместил към Румънско и пускаше светкавици и гръмотевици. Дъждът се върна и вятър почна да брули. Е, поне раздухваше пелената, та можех да виждам къде ходя поне за кратко.

Има няма час-два, откакто сме в сърцето на планината. Пътеката ту се качва, ту слиза. По ръбчета вървя, но е хубаво. Някои ги хвана страх и намаляхме. Останахме малко, но стабилни и безстрашни. Започнах да се качвам. Стана топло. Дори се разминахме с група туристи. Скоро се оказахме на планинско било с табели. Облаци се стелеха надолу. Тук ставаха страхотни снимки и аз не закъснях с няколко кадъра. Слънцето се бе появило. Вятърът ни разхлади. Имахме път. Ето че се появи възможност да погледна какви вериги от планини се редят навред. Чувал съм от близки и познати, че Южните Карпати често са сравнявани с нашите Стара планина,  Рила и Пирин и това е самата истина. Усещах си сърцето как тупти, може би бе по-скоро от вълнение, а не от умора. Заслизах от билото. Някакви точици мърдаха. Бяха туристи. Тясната пътека слезе и постепенно започваше да се качва. Минах през едно ръбче подобно на пиринското Конче. Преодолели и този екстремен участък, след малко зърнах тъмнозелено петно. Установих, че това е голям масивен заслон. Приличаше на хижа. В него бяха посочени телефон за връзка с планинската спасителна база – тяхното БЧК, места за лягане, поставка за обувки,  отдушник, соларен панел. Ами какво мога да кажа, сравнението е излишно. Бистрото и чисто око на езерото Калтун привлече вниманието ни.То се намираше на  височина 2135 м, а едноименният връх  на – 2510 метра. И дотам ни се искаше да идем, но друг път. Починах малко, колкото за глътка вода, плод. Приближих се до края на близкия склон и забелязах колко високо сме се качили, но всъщност нищо не се усещаше. Безкраен простор, докъдето ти стига погледът. След няколко минутки отново катерим, струваше ми се, че сме близо. Мъгла падна. Спряхме за миг. Нашият маршрут е наляво, напред върви друга пътека с жълта маркировка, вероятно за първенеца Молдовяну. Настъпи сублимен момент. Тук скалата бе много гладка и се провира през тясна цепнатина, но си имаше синджир за улеснение. Всеки може да премине, лазейки, и да не е с голяма раница и дебеличък. Лека-полека се изкатерих барабар с двете раници и малко помощ. Ура, браво на мен. Отдавна бе избледняло в съзнанието ми хубавото и топло време в Куртя де Арджеш. Сезоните се променяха всяка минута. Но вървим устремени към заветната цел. Нещо изпъкна пред очите ни. Наоколо бе голо, каменисто. Стърчеше само метален пилон и румънският флаг, като че след малко ще излети. На върха сме!!! На Негою! На 2535 метра. За момент ми изскочиха в съзнанието вечните и незабрави думи на нашия български алпинист Христо Проданов от 20 април 1984 г. от връх Еверест. „Аз съм на върха, на върха съм“. Бурен и студен вятър брулеше всички ни. Като нищо можеше да ни отвее. Здраво държах българския флаг. За няколко минути си направихме групова и единични  снимки и се смъкнахме под скалите на завет. Бях горд, че успях да покоря румънското „връхче”. Сега бях спокоен. Следваше лесната част. С отмерени и малки стъпки заслизах обратно по обратния път, другарите ме следваха. В индианска нишка се движим. Вече е ранен следобед. Толкова хубаво бе, че не се сещам да погледна часовника си. Това, което ми привличаше често вниманието, бяха дългите и безкрайни сипеи, спускащи се някъде си долу. Вятърът бе издухал гъстите облаци и сега виждам през каква верига от планински върхове, ръбчета и урви е преминавал нашият маршрут.  Просторът бе невероятен, величествен, истински. С часове да си сред природата и красотата на Трансилванските Алпи. Орлите прелитат свободно над всичко и живеят по най-острите и недостъпни скали. Ех, сега да бяхме като тях. Зареян и аз в такива мисли, ето че съм до мястото, през което на качване бавно и внимателно се провирах и търсех подходящо стъпало. Помислих си, че ще бъде лесно сега, но не. Смъкване с дупето напред.  Екстремно, но не и непреодолимо. Ставаше топличко. Продължихме все така да следваме извивките на готината пътечка. Тревицата бе малко и на туфи, а някъде дори липсваше.  Появи се място, през което трябваше много да слезем и отново да се изкачим. Нещо като паница. Осъзнах през какви места съм минал, без да се замислям и да гледам много.

Понеже основната пътека криволичеше ту вляво, ту вдясно и се качваше през грамада от камънаци с различна форма, реших да мина по съседна по-лека след едно от другарчетата ми. Видя ми се лесна и достъпна. Тръгнах. Другите след мен, около мен или пред мен. Забелязах, че всички бяха вперили поглед напред. Неусетно се озовах буквално под една грамада. С раница и фотоапарат. Обърнах се назад за момент. Бях се изкачил точно там, откъдето човекът пред мен бе минал. Малеее, пътеката едвам я виждах поради това че се сливаше с отделните каменисти връхчета, а пък приятелите ми бяха джуджета. Денивелацията си беше сериозна. Последно се напрегнах и се качих вече на по- широко и безопасно място. Хм! Слънцето все повече грееше и ме спира, за да снимам  прелестните върхове съседни на билната пътека, по която се връщаме към „Бъля”. Като че ли вървя по Северния джендем в Стара планина. Това ми напомняше мястото, през което преминавам. Накъдето и да се обръщах, все едно виждах отделна планина с нейния заслужен първенец. Ясно се открояваха всички. Синьото небе даваше предпоставки, че най-сетне времето е решило да се оправи. А Негою постепенно се скриваше сред своите малки и средни братя върхове назад. За последно падна мъгла, на метър нищо не се виждаше. Минути по-късно някакви силуети на езеро, сгради, коли изникнаха из гъстата пелена. Това е добре. На няколко метра сме от комплекс „Бъля”. Заплеснах се в снимки. Светлината наоколо бе прекрасна и се възползвах максимално. Погледнах и назад. Последните лъчи на слънцето огряваха по малкият брат на Молдовяну – Негою.  Черни облаци, обагрени в жълто, ме чакаха да се разделя с последен поглед към румънския исполин, преди да го покрият за вечерта. Аз и другарите бяхме здрави и щастливи, че въпреки дългото ходене сред планинските чукари и пътеки, както и променящото се капризно време превзехме  големия малък великан на Трансилванските Алпи – Южни Карпати, Негою с неговите завидни 2535 метра. Бих казал, че денят ми бе изпълнен с величествени гледки, емоции и адреналин. Ледниковото езеро Бъля ме привлече със своята магнетична прелест. Бистро, самотно, аз се оглеждах в него. А и не само аз, цялата планина сутрин и вечер се подготвяше пред него, за да посреща своите любители и гости. Намираше се на 2040 метра, в близост бяха се подредили две хотелчета с пазар и паркинг – да не му е скучно. По склоновете свободно пасяха стада овце. Тук е и моментът да отбележа, че всеки може да гледа от високо Трансфъгърашкото шосе, виещо се като змия към град Сибиу. Кабинков лифт свързваше хижа „Бъля” с езерото. Всички удобства има за всеки турист. Друг път ще се кача на лифта. Разделих се подобаващо с планината, минавайки именно през този път към цивилизацията.