Слънчев зимен ден, високо в планината. И една, на пръв поглед, случайна среща, постави двама човек на един нов, но и неочаквано непознат за тях път. Единият носеше огромен запас хаос от неспирно препускащи една след друга идеи, другият – огромно желание да реализира тези идеи. Нито един от двамата не бе с ясна представа, как, но силният прилив на желание бе като подемна сила в онзи момент и мястото на първото събитие бе фиксирано. Началото, стартът на новото, непознато, нещо различно за онези хора, които имаха по-специални потребности. За онези хора, които – да, по някакъв начин са по-различни, но имат същите мисли и чувства, същите мечти и копнежи като всички нас. Хора като нас, които обаче не могат да тръгнат нито за Езерата, нито за Кончето, нито дори за Черни връх.

  • онзи миг на хаос, носен от вдъхновението, разкъсал оковите на мисълта, се роди една красива история. Понесе се в пространството като танцуваща звезда. Роди се там, на минус 18 метра, дълбоко под върха, в недрата на земята, в пещерата Съева дупка.

Един слънчев майски ден, трайно запечатал се в личната история на 15 човека в неравностойно положение. Суетнята около подготовката

 

  • нежният грохот на търкалящи се инвалидни колички, потропващи бастунчета и проходилки, придружени от дважди повече обувки на придружители, пробудиха в ранното утро, заспалия град. С туптящи сърца, изпълнени с копнеж, 15-те необичайни туристи потеглиха към непознатото и с трепет очаквано място – пещерата. Място, което бяха виждали само на картинка, но дори не смееха да мечтаят, че някога може да посетят. Кортежът от превозни средства се отклони от главния път, навлезе в гора. Там, в края му, обляни в слънчеви лъчи, ги очакваше група от 30-тина доброволци, облечени в червено, планински и пещерни спасители. И ето, първата среща – онзи магичен миг на първата стъпка на танца, който ни кара да полетим и изцяло да му се отдадем. Този миг постави всички на новия път към върха. Невидим за очите, но висок и често трудно достижим. Шест, десет, тридесет – всички те, доброволците в червено, самоотвержено, нещадящи сили, полагаха внимателно в специални носилки, един по един пристигналите с помощни средства. Шестима, облечени в червено, доброволци-спасители, разпределени равномерно от двете страни на първата носилка, се отправиха към скалния отвор на пещерата. Прагът на новия, непознат свят. Първата стъпка към танца на звездата, на прага на дансинга. Мигът, в който сърцето заиграва

все по-силно, кръвта бушува във вените, изпълвайки се от трепетно очакване за докосването с непознатото. Мисълта полита далеч над оковите на съзнанието, което нашепва: Да, вече съм тук, на прага, и в следващия миг – мечтата става реалност. Първата „крачка“ е вече факт, обратен път няма. Оставен в ръцете на шестимата спасители, онзи човечец, за когото друг свят от четирите изпъстрени бетонови стени нямаше, вече е там, под земята, в пещерата, потопен в красивия свят на приказното подземно царство. Скални форми, слизащи от тавана и издигащи се от земята, пленяваха сетивата. След няколко метра носилката се изправи. Ново усещане, положение, забравено от години, даващо възможност да се види в пълнота красотата, несътворена от човешка ръка – неподправена и пленяваща. Гледка, която за цял живот се запечатва в сърцето на всеки един от 15-те нови посетители. В другият край на пещерата , по редуващи се нагоре стълби и скални форми, вървеше тя, млада жена, с помощта на проходилка, с нестабилна и лакатушеща походка, придържана от двама доброволци-спасители. Залитайки и с трудно координирани движения, ускоряваше хода си и се придвижваше все по-устремено и бързо нагоре. От входа на пещерата, в началото на дансинга, пристъпи

  • онзи невиждащ човек, опипващ с ръце скалните форми, въртящ глава в търсене на по-светли и по-тъмни участъци, и вдишващ дълбоко въздуха, имащ за него различен аромат. Придружен от доброволците в червено, незрящият навлизаше все по-напред, и по-напред, политайки в пленителния и непознат до този момент танц на звездата.

Хаосът, от мисли и чувства, който всеки носеше в душата си, роди – в онзи майски слънчев ден, една прекрасна танцуваща звезда. Във вихъра на танца й се преплитаха усмивки, насълзени от радост очи, треперещо бързащи по буквени шаблони пръсти, „изписващи“ – Благодаря. Ще има ли пак? Кога?

На края, пред входа на пещерата, групата от 15-те нови посетители, в хор отправиха огромното си и сърдечно БЛАГОДАРЯ към всичките, облечени в червено, доброволци.

Неподправената и искрена радост, изписана на лицата, бе най-големият подарък. Да бъдеш причината за щастието на другия.

Денят вървеше към своя край, но споменът от преживяното е жив и днес. Множество разкази и снимки напомнят отново, и отново, онзи първи допир с непознатия пещерен свят.

Звездата танцуваше в сърцата, в мислите и се превърна в нова мечта, която да отведе групата от 15 човека до ново, труднодостъпно място, с помощта на всеотдайните доброволци.