„Вгледайте се дълбоко в природата и ще разберете всичко за живота по-добре.“
Алберт Айнщайн
Подготовките започнаха още от предния ден вечерта. На сутринта дори не изчаках будилника да ме събуди или както обикновено моята сива котка да ми се завърти с опашка, да ме погъделичка по носа или измяка за храна. Станах преди будилника и преди котката. Скочих набързо в новия екип за разходка в планината, който е изключително мек и приятен.. Сложих раницата и трескаво почаках компанията да дойде, за да ме вземе. Днес е важен ден в живота ми. От една страна се открива ще преоткрия природата, а от друга –това е първият ми излет от години наред. А първият излет в планината е като първото влюбване. Разходката е влюбване в природата, в хармонията и шума на животните.
Първо се срещаме дружно с групата. Организираме план от къде точно ще минем и през коя пътечка. Необходима е подготовка, защото ходенето из планината не е за подценявана. Нашата планинарска група е състав от младежи, в която кипи много енергия и хъс. Отговорникът на групичката ни набързо събра мислите си и изготви стратегически план, с който да можем да се изкачим по-бързо, но и да не се изморяваме чак толкова. Започнахме да изкачваме Стара планина. Районът е изключително труден и се налага да правим преход нагоре, докато стигнем „Националния парк“ в Централния Балкан. Там могат да се видят сърни и елени, ако не се изплашат. Нашият Балкан е невероятен. А тази Стара планина е толкова стръмна, че по едно време ме навести невероятно чувство. Сякаш от мене се изтръгваха лошите мисли, които се бяха натрупали с течение на цяла година. Отрицателната енергия сякаш изчезваше от мен. Всеки склон нагоре ми помогна да разбера всъщност колко труден е животът. А ние сме тук за малко! Уважавайте се, хора! По пътя нагоре оставахме все по-малко. Едни заставаха на определени места, за да наблюдават природата, да се вслушват в шума на реката, а другите продължаваха напред и нагоре. За членовете на нашата скромна групичка всичко е познато, знаеха какво ги очаква, а за мен – не. Аз тепърва откривах гората, емоциите и успокояващи гледки. Пътят нагоре бе изключително труден, но момчетата ми показваха как не трябва да се отказвам, и ме мотивираха да продължа. А по скалите имаше и чубрица. Какво по- хубаво от това да си набереш прясна свежа подправка? Всяка една домакиня има чубрица вкъщи. Най-накрая започнахме да стигаме до определеното място. Направихме си кръг. Поразчистихме листата, за да не шуми и зачакахме. В гората се мълчи, за да не се изплашат животните. Именно тогава човек може да развие онези черти – повече слушане и гледане, отколкото говорене. Затова имаме две уши и две очи, а само една уста. Ето тук идва и единението с природата. Взаимодействието с нея. Затова хората „бягат“ в природата. От една страна, за да останат сами с мислите си, а от друга – да си починат от непрекъснатото мрънкане на познатите и не само. Не се говори, а се вслушваш – в кълвача, който потропва по дървото, за да извади някое червейче; в мушичките, които кръжат наоколо.
Както си стоях в листата, покрай мен минаха две сърнички и един сръндак. За първи път виждам такава грация на сърни. Продължихме да чакаме да минат и други животни. А докато чакаме си изваждаме по един сандвич, за да не скучаем. Честите ни срещи с природата карат духа ни да се променя, да се преобразява. До върха не стигнахме, но пък за сметка на това прекарах чудесен следобед на една поляна високо в Стара планина. Моите стъпки до върха не свършват с този излет. Очакват ме дълги и приятни преходи през предстоящата година.