Я виж ти кого са довлекли планинските ветрове…! Гръм да ме тръшне и цял живот салата от копър да ям, ако не си поредният с онези лачени машинки по колите. Жупиеси ли бяха, кво бяха… а, да бе, джипиеси, вярно. Признай си честно — доверил си се на оная пущина и тя те е довлякла баш тук, до къщата на стария Пантелей, вместо до… Ухловица, ще предположа? Ха, видя ли, че познах! Няма и как да е другояче — много малко са хората, които доброволно идват при мен, младежо… все по погрешка, случайно, без да искат, се озовават пред портата ми… Нищо де, така и така си тук, искаш ли чаша домашна лимонада? Че от тия жеги, гледам, си се изцедил и сбръчкал като слонски задник, да ме прощаваш за откровението. Влез де, не се стеснявай. Тъкмо ще ти покажа и градината си. Тя е моето детенце. Моята красота и гордост. Понякога мърка като котка, понякога се зъби като куче, а понякога мълчи и кърти като умрял ленивец. Но винаги е прекрасна.
Ето ги лимоните, от които е направена лимонадата, която пиеш в момента. Знам, знам, лимони в Родопите… Странна работа, викаш си наум и се чудиш с какви химии съм ги натъпкал, та да преживеят тукашното гнусно временце. Ама да знаеш, че старият Пантелей никога не пръска чедата си с разни гадости. Всяко едно цвете, дърво или бурен в тая градина е на хиляда процента истинско. От друго е силата им, не от химикали и други простотии…
Хм, от какво, питаш… Ела сега тук. Не се притеснявай — здрав, млад, корав човек като теб да се страхува от развалина като мен? Ха-ха! Да бе… А и не съм луд, за какъвто най-вероятно ме мислиш. Идваха едно време някакви важни клечки от Шоплука, ръчкаха ме с разни жици, тъпкаха ме с лекарства, взимаха проби от тоалетната ми даже, да ме прощаваш за откровението… и накрая се принудиха да признаят, че съм също толкова нормален, колкото и президентът на Съединените Смотани Щати. Не че той е критерий де…
Така. Виждаш ли сега тия слънчогледи тук? Знаеш ли защо са толкова много и защо цветовете им сякаш са полудели? Защото всеки път, когато някой влюбен се усмихне на любимата си, на бял свят се пръква още едно от тези слънчеви растения. Честен кръст! Да пукна, ако те лъжа, момче! Даже мога да ти обадя кой откъде е. Ето този красавец тук е от Бистрица. Този отляво пък е от Русе. А този великан пък е чак от Странджа. Колкото и да е странно, явно и там хората се обичат и се усмихват един на друг…
Слънчогледите са ясни, ами я хвърли едно око на божурите! Разкошни са, нали? Те се хранят с омраза — яко, а? Случвало ли ти се е някой път да се ядосаш толкова много на някой, че да ти причернее пред очите и да ти се прииска да прокълнеш цялата му родà до десето коляно? Да? Е, значи си допринесъл с едно цветенце за моята градинка, хе-хе… Искаш ли да пробваме да го издирим? Със сигурност още е тук… Не? Твоя воля, господине…
А, да, ама разбира се, забравих лимоните. Те стават все по-сочни с всяка изречена лъжа. А по тоя смотан свят се лъже на поразия, гражданче, от мен да го знаеш. Затова и старият Пантелей никога, никога няма да остане без прясна домашна лимонада. Вкусна е, проклетѝята, нали?
Кремовете пък са съвсем друга история, да ти кажа… Когато някой плаче и няма до себе си човек, който да избърше сълзите му, лехата с кремовете се увеличава с още едно ново попълнение. Виж ги само… много са, нали? Нека това не те натъжава. Просто така е устроен светът. Homo homini lupus est[1], все пак… Малко останаха хората, на които им пука за онези до и около тях, които плачат. Емпатията стана по-рядка птица и от шибания феникс. Хм… Откъде стар селяндур като мен знае думата „емпатия“, питаш… Е, може да не съм завършил колеж, ама не се бръсна с мотиката, хич да не е…
И редичката с калдъръмчетата е бонбон, нали? Сладки са, признавам, аз си ги обичам от малък… Е, после, когато разбрах, че всяко едно е душата на малтретирано дете, малко поохладнях към тях… Но пък са толкова шарени, весели и живи, че как да не ти бръкнат правичката в сърцето?
Хм… Взе да се прозяваш нещо. Няма да те отегчавам с приказки за лилиите, прасковите и бръшляна тогава. Дай да те заведа до розите. Не може да си тръгнеш, без да си видял розите.
Дай ръка да не се спънеш. Точно така. Хайде още малко…
А, ето ги и тях. Все забравям колко много са. Колко различни. И колко прекрасни…
Розите, друже, са най-великото творение на природата. Те са самото съвършенство. Ето защо, за да се появи роза в моята градинка, е необходимо нещо също толкова съвършено. Брутално истинско, необратимо и неизбежно.
Като смъртта.
Виждаш ли ги какво пъстро море са? Има червени, жълти, пурпурни, виолетови, дори зелени и черни… Ето това буйно храстче тук изникна след катастрофата в Искърското дефиле край Своге. Тази красавица пък тук се пръкна след като Емил Димитров, мир на праха му, хвърли топа. Ако вдъхнеш аромата ѝ, не след дълго самата ти душа ще запее някоя от неговите песни, да не се казвам Пантелей, ей ме на! По-отзад ми се намирва и едно цяло ъгълче с душите на войничетата, поналягали във войната в Сърбия…
О, ама ти съвсем взе да клюмаш, мистър! Чудесно. Вече бях почнал да си мисля, че съм оплескал нещо с грамажа на приспивателното. Ама и ти си здравеняк, да му се не знае… Трябваше да го пресметна по-добре. Нищо де, и така става. Ела сега тук… недей залита, опри се на ръката ми… точно така, браво на момчето! Полегни си ей тук, на това празно местенце. То няма да е празно още дълго де… ама засега ще има къде да положиш главица, докато старият Пантелей донесе брадвата и моторната резачка.
Какво?
А-а-а, „защо“! Ама говорѝ по-ясно де! Знам, че си надрусан като животно, ама това не е извинение… Какво „защо“? Защо резачката ли? Ами, разбира се, мога да те заколя и със сгъваемата ножка на покойния ми баща, не ми е проблем… но тогава пък няма да се мъчиш. Няма да пищиш от болка и да се молиш за милост, докато душата ти парченце по парченце отлита от тялото ти и се преражда в роза.
Виждаш ли, приятелче, дълго, много дълго опитвах, докато разбера, че само от душите на истински страдащи хора се раждат оранжеви рози.
А старият Пантелей обожава оранжеви рози.
[1] Човек за човека е вълк (лат.) (б.а.)