Поглеждам мобилния си телефон – часовникът показва 03.20. Навън е тъмно, вероятно и студено. Но на мен ми е добре под дебелите завивки. Поглеждам встрани – там се очертават силуети на разни неща из стаята – шкафове, картини, празната чаша за вода. Ясно различавам и друг силует – на мой много добър другар – тежащ около четиринадесет килограма, здраво закопчан и подготвен за поредното предизвикателство. Раницата е най-верният спътник на планинаря в планината, казват. Като изключим спътниците на планинаря, разбира се, и ако изобщо можем да се наречем планинари. Но се предполага, че щом сме там някъде нависоко, би трябвало да имаме скромното право поне за малко да се наречем такива. Както и да е, това сега е без значение, защото раницата е готова и отново ме чака приключение.

Отлично зная, че трябва да си почина – очакват ни около десет часа път с 14-килограмовия ми приятел на гръб. Денивелация около 1000м. – никак не е малко – а и на фона на десетте часа път е повече от ясно, че ще има изкачвания, спускания, после пак изкачвания и пак спускания…и така до финала, ако стигнем до него въобще. Но ние от нашата малка секта с абревиатура от три букви не се предаваме. Доказали сме през годините, че сме корави к…лета или поне се мислим за такива. Зная, че трябва да спя, но уви – не мога. Както всеки път, когато ми предстои подобно събитие, не мога да спя. Въртя се из леглото и си мисля какво ли ще зърнат очите ми утре!? Ще видят ли отново диви животни – там, където природата ги е създала и иска да бъдат? Ще видят ли отново спиращи дъха гледки на изгряващо иззад стръмните върхове слънце, озаряващо слисаните ни безмълвни лица? Ще видим ли лицата отново на най-близките приятели, с които ще се радваме заедно, че отново сме там – в Планината?

Отминава 04.00. Все още не мога да заспя. Отделените няколко часа за събиране на багаж са едни от най-приятните в месеца и в никакъв случай не могат да се назоват „загубено време“. Както всеки път внимателно помислих от какво ще имам нужда – приготвих достатъчно дрехи, приготвих вода – студена и 46-градусова. Консервите също са там – в раницата. Посуда, въже, дъждобран, слънцезащитен крем – всички дребни неща, които се оказват толкова ценни там горе. Стегнах раницата и малко след полунощ затворих очи. Но те не искаха да стоят затворени задълго. По-малко от два часа по-късно се бях вторачил в отсрещната стена и си мислех за часовете, които ми предстоят – онази незабравима 10-часова разходка в Рая, която предстои. И така до момента, в който алармата не свири за атака и аз с ловко движение, изпълнен със сила от нетърпение, изскочих от леглото, устремих се към банята и малко по-късно вече се бях озовал по тъмните улици, носейки своя „приятел“ на гръб. Наоколо преминаваше по някое такси, отвеждащо поуморени от среднощно пиянство нощни птици към техните гнезда, които аз снизходително поглеждах, осъзнавайки колко съм щастлив в недоспиването и съжалявайки тях заради пиянския сън, който им предстои.

И ето ни – два часа по-късно сме се събрали на уреченото място . Пристигат все повече и повече коли, все повече и повече познати и непознати лица. Всички са в приповдигнато настроение – лицата им са озарени от предстоящото приключение или от сутрешната бира или баничка, кафе или топъл чай. Всеки прави последна проверка на екипировката и се отправяме нагоре. Поемаме по една тясна пътечка, криволичеща между пожълтели храсталаци и оголени камъни. В дълга индианска нишка поемаме един след друг нагоре. Знаем, че ни чака дълъг път, но не пестим сили в приятни разговори и забавни шеги. Така набързо минава първия час. Поели нагоре и само напред, следвайки нашите водачи, се движим неуморно в правилната посока. Или поне така си мислим. Но историята мълчи за тези неща. След като приключихме с едночасовото изкачване се озовахме близо до ръба на скала, от която имаше чудесен изглед към отсрещната страна, която бе прорязана от стичащата се по нейния гръб река, която от немалка височина се сипеше надолу към основите на планината. Красиво! Оставаш за минутка и се опитваш да запазиш в съзнанието си всяко ъгълче на тази прекрасна гледка, всеки жълто-зелен храст, всяка капчица роса, всяка глътка въздух. Отпиваш малко вода и загърбваш невероятната картина, която се е разкрила в цялата си прелест пред теб, за да отправиш взора си към други, нови красоти, които неминуемо предстоят.

След около половин час навлязохме в един дълбок лес, прорязан от забързана рекичка. Пътеката се движеше успоредно на нея, като на едно-две места се налагаше и да я прекосим. Веригата, която бяхме образували по-долу, се бе разкъсала. Движехме се на малки групи. И по-добре, защото нямаше кой да те разсейва. На това място майката природа с пълни шепи бе раздавала от своята красота, а ние – стъпка по стъпка – вървяхме като омагьосани. Страхотна феерия от цветове – празник на суетата – ни връхлиташе от всяка посока. С всяко вдишване дробовете се пълнеха с най-чистия въздух, който човек можеше да желае. Ромоленето на поточето ни пееше и озаряваше слуха ни. А застинехме ли за миг, можехме да си помислим, че ще живеем вечно! Вървяхме и усещахме как с всяка крачка намирахме търсеното единство между човек и природа, душите ни се освобождаваха от оковите на ежедневието и се чувствахме истински живи!

Но да се върнем на пътя – не след дълго се наложи да търсим брод, тъй като пътеката ни водеше през споменатия поток. Понеже нямаше мост, трябваше да търсим алтернативи. И намерихме – малко по-нагоре по течението имаше паднало дърво, което някои от нас успешно, а други не толкова, успяхме да използваме и да минем на отсрещния бряг. И след това поехме стремглаво нагоре, тъй като пътят ни водеше към билото на планината. Чакаше ни двучасово изкачване, което щеше да покаже кой колко усилия е полагал през годината за по-добра подготовка и кой колко време е прекарвал в леглото пред телевизора. Изкачването беше дълго и изморително – направихме една почивка преди да преполовим. Там събрахме цялата група. Взе се решение да се разделим – част от групата – тези, които очевидно се бяха потрудили повече преди нашата скромна разхода – искаше да си постави допълнително изпитание и да изкачи един-два от върховете встрани от основната пътека. Смело предизвикателство, което те приеха без особени колебания. Останалите продължихме пътя си. И така като погледнеше човек нагоре по склона, виждаше как многобройни завоеватели кретаха по стръмното в опит да достигнат върховете. Видяхме и как по-смелата група се отклони, достигна билото и изчезна от погледите ни.

Ние продължихме – щяхме да прехвърлим билото по-надолу. Стигайки до един разклон и след разгорещен дебат, решихме да поемем наляво, отклонявайки се напълно от групата, която по-рано се бе отделила. На не повече от петдесет метра от върха спряхме за почивка, а зад нас се откри поредната спираща дъха гледка. Видяхме там – долу – как се виеше пътеката, по която бяхме минали. Тя изчезваше в гората, където потокът вероятно продължаваше своята тиха унасяща песен, а феерията от цветове спираше дъха на други гости на Планината. С усмивка на лице си взехме довиждане и продължихме нагоре. Не след дълго стигнахме билото, а там ни очакваше нещо ново и неподозирано. Вместо жълто-зелените поляни, с които бяхме свикнали предходните няколко часа, ни връхлетя с цялата си прелест истинска зимна картина! Природата рисуваше пред нас друга не по-малко красива картина от онези, с които ни срещна по-рано. Слънцето и топлината се смениха за миг с вятър, сняг, лед и мъгла – това ни очакваше през следващите три часа. Поехме надолу, а природата не оставяше и за момент четката и боите, с които създаваше своите произведения на изкуството. Докъдето ни стигаше взорът, се виждаха снежни върхове и техните побелели склонове. Студът също се опитваше да си проправи път, но разумното приготвяне на багажа предната вечер си каза тежката дума. Вървяхме бодро и улисани от безкрайната побеляла шир след по-малко от три часа забелязахме издигащият се до небето тъмен стълб, който предвещаваше топлина, почивка и вкусна гозба. Предстоеше ни вечер пълна с поредна доза шеги, с приятни разговори и песни – заслужена награда след дългия преход. Не вярвах как нещо толкова обикновено може да ти донесе такава наслада.

Утрото посрещнахме рано с чаша чай и в компанията на изгрева. Слънцето, появявайки се иззад острите побелели върхове, ни напомни, че почивката няма да бъде дълга. Заслушани в тишината, закусвайки топли мекици, ние вкусвахме от най-доброто, което животът можеше да ни даде. Мигове, които се запечатваха трайно в нашето съзнание, и създадоха в него място за утеха, място за почивка, място, на което душата можеше да намери себе си, да намери теб, ако тръгнеш да се губиш в сериозността на ежедневието. Място, на което нищо не можеше да наруши хармонията между тленното и духовното, хармония, която се бе възцарила наоколо – един върховен триумф на свободата.

Времето ни изтичаше – трябваше да поемаме по обратния път. Цивилизацията ни очакваше. С неохота събрахме раниците и поехме напред. Назад към ежедневието. Към пошлото ежедневие, пълно с капризите на алчността, лошото възпитание, арогантността и недоверието. Връщахме се там, където живеехме, но където не бяхме истински живи. Сивият свят на парите отново ни обгръщаше с горчивата си пелерина, опитвайки се бавно да разбие на милион парчета волята ни да бъдем живи. Там, където среща си даваха хората без много човешко у тях, мечтите биваха стъпквани като мръсен парцал, а ценностите губеха смисъл. Там – защо се връщахме там?

Не можах да си отговоря на този въпрос през целия път обратно. Не можах да намеря смелост и да попитам. Просто вървях напред, вървях с другите. Говорихме по-малко, повече вървяхме. Всеки от нас бе останал насаме с мислите си, със себе си. Може би и други си задаваха същия този въпрос. Дали някой бе успял да намери отговор? Не зная, може би. Зная само, че аз не успях. Нито този ден по пътя обратно, нито през нощта, когато затворих очи, нито на следващия. Няколко дни по-късно го бях и забравил и повече не търсех отговора. Но не бях забравил онези невероятни картини, които се бяха разкрили пред нас, не бях забравил онези приятни другари, с които се бях запознал, не бях забравил онези вкусни мекици, каквито другаде не бях опитвал, не бях забравил топлината на първите слънчеви лъчи, които бяха галили лицето ми, не бях забравил онова невероятно чувство да си жив, да си свободен, което ми даде Планината. Не бях забравил! Може би не съм забравил и въпроса. Може би някъде в себе си зная и отговора. Може би.

Да, аз ще се върна там, със сигурност ще се върна там – горе.