Още няколко крачки и ще съм там.. Още шепа усилия и ще успея. Задържам дъха си, затварям очи. Спирам мига и знам, че сега той е в моя власт. Искам да усетя с цялото си същество нетърпението от предстоящата среща. Мога само да си представям красотата на гледката, която ще се разкрие пред очите ми, а убедеността, че реалното ще надмине очакванията ми, не ме напуска… Идвала съм тук и преди. Връщам се сега, за да възкреся в себе си онези чувства на възхищение, преминаващи в кротко смирение, пред божественото величие на всичко около мен. Чувствам се толкова малка тук. Опитвам се да си припомня наситеността на цветовете, очертанията на картината, запазили се в паметта ми отпреди години. Хълмът свършва, а красивото е скрито зад него -толкова близо. Отварям очи, поемам въздух, вдишвам дълбоко от всичко наоколо. Планинското езеро е пред мен – спокойно, с гладка повърхност, малко замислено. Зеленото от заострените възвишения сякаш влиза в него, прелива в наситено синьо. Приближавам се. Погледът ми потъва надолу, в бездънието. Тук сякаш времето е спряло – всичко е толкова старо, почти вечно, пропито с мъдрост, далеч от всички житейски вълнения. Потъвам в тишината, а хаотичните мисли в главата ми отстъпват пред една пречистваща празнота. Лека съм, проникната от светлината на този върховен миг на сливане с Природата – Майката, от която идвам. Усещам единството от Скална твърд, Вода, Синьо небе и Себе си. Знам, че и звездите трептят някъде над мен, че нося светлината им в душата си. Опитвам се с частица от разума си да задържа това усещане на свързаност още малко, да го запомня добре… Защото след минути ще тръгна оттук, ще сляза пак долу, в ниското, и земните страсти ще нахлуят отново в съществото ми, ще ме разкъсват и ще отнемат всеки път частица от мен. Искам да отнеса хубавото от тази среща със себе си, за да си припомням по-често коя съм, от къде идвам. И да намирам достатъчно сили в себе си, за да бъда по-истинска, по-добра…
