Пътят беше неравен, кален и стръмен, и мъглата не позволяваше да се види повече от метър напред. Знаех, че се изкачвам, но това продължаваше от много време, безкрайно много, не се виждаше било, само бялата гадна мъгла и калния хлъзгав път под краката ми. Понякога забързвах крачка, друг път започвах да се влача. Не можех да спра, ставаше ми студено, но и ходенето не беше много приятно. Безкрайно изкачване, което започна много отдавна и продължава всеки ден. Краката ми тежат, като от олово са, но нямам избор, трябва да се движа напред, трябва да вървя, иначе ще замръзна, а и нямам право, прекалено много хора разчитат на мен. Понякога през мъглата виждам неясна фигура на труп – няма смисъл да се заглеждам, знам какво е това – някой, който се е отказал, спрял е и е замръзнал безпомощно до пътя. В тази ничия земя няма кой да те погребе, освен снега, ако паднеш, просто оставаш тук завинаги. Не че някой ще забележи. Ускорявам крачка, страхът няма място в мен, и без това студът ме сковава и спира дъха ми. И мъчителното изкачване продължава. Нямам представа какво катеря. Не виждам връх. Само крачка напред от калния хлъзгав път.
Понякога има и резки смени на пейзажа: изведнъж мъглата се вдига и пред мен се ширва зелена поляна, с мека свежа трева. Небето е чисто, без нито един облак и е топло. Правя крачка невярващо и стъпвам върху тревата. Краката ми са боси и усещането е божествено. Вече не зъзна и не се подхлъзвам. Хуквам през поляната, размахвам ръце и бързам да се насладя на свободата си. Страхотно е, чувствам се лека и свободна, и мъглата и студът са много далеч, съвсем нереални, сякаш никога не са били. Някъде напред има истински пътища, които водят до хубави и приятни места, които не са осеяни с трупове и не вали вечен сняг.
И после, точно когато започвам да се надявам, че завинаги съм оставила онзи път зад себе си, се озовавам пак там. Нежелана мисъл или съмнение прелитат през главата ми, първо като малка мушица, която изведнъж нараства с размерите на птеродактил и скрива слънцето и зеленината, всичко потъва в сянка… Отново ме поглъща онова силно усещане за обреченост – като черна миризлива смола, която се стича по стените на съзнанието ми и ми пречи да мисля, изпълва ме с безпомощност и ме мята пак обратно на пътя. И преди да се опомня, отново се изкачвам, и подхлъзвам, и е много студено.
Има и други места, които са по-ужасяващи… Когато загубя равновесие, се озовавам в дълбока, тъмна урва, сред гъста бодлива гора. Там наистина е страшно, тъмно е и дори и път няма. Промъквам се през храстите, но бодлите разкъсват дрехите ми, драскат ме до кръв и нямам представа върху какво стъпвам… В сравнение с тази гора дори и хлъзгавият път е подобрение. А има и още, още по-страшни места, в които се надявам никога да не се озова. Има едно черно гъсто блато, мисля, че ако падна в него, няма да мога да изляза. Веднъж бях много близо до ръба на водата, но успях да се изкатеря обратно. Има и една дълбока пропаст, която води в нищото, пропълзявала съм по ръба ѝ и съм надниквала надолу, не знам какво се ще се случи, ако не успея да се задържа, докато я заобикалям.
Не винаги съм била на този път. Детството ми, макар и относително самотно, всъщност беше много спокойно, обичах да чета и прекарвах много време някъде другаде, в някой друг свят, в нечия чужда история. Често изпитвах невъобразимо щастие да се потопя в книгата и да забравя за всичко останало. Не си спомням такива мрачни пътешествия.
За първи път се озовах на пътя когато бях на 16 и се сблъсках с чувства, с които не знаех как да се справя. Тогава изпитах истински страх, че не мога да се измъкна оттам. Но успях… Може би в продължение на 10 години след това имах различни преживявания и периоди, и се справях както можех –малко напосоки и без определена система.
Имах и един много дълъг период, който прекарах сред слънце и зеленина. Толкова дълъг, че почти бях забравила за останалите варианти на трасето. Тогава тичах през тучни полета, вървях бавно през уханни сенчести гори, хванала за ръка любимия, радвах се на слънцето и топлината и забравих за страха от студа и тъмата. Бях млада и много щастлива. Мислех, че съм победила мрака завинаги. Но не, не бях. Той ме дебнеше и чакаше подходящия момент да ме привика отново.
И така, един ден, отново се озовах на пътят от никъде за никъде, и беше много по-трудно, защото носех и товара на много по-голяма отговорност – вече имах дете и трябваше да изляза от това зловещо място на всяка цена и да намеря начин да не се връщам там, трябваше да съм силна и заради него. Ужасно и много плашещо е когато осъзнаваш, че носиш оковите в душата си и сам си изградил затвора, от който не можеш да излезеш, защото самия ти си част от клетката. И тогава си обещах, че няма да спра да опитвам да се пренеса завинаги на слънчевата поляна, че ще намеря начин да превърна тази клетка в градина.
Оттогава минаха още доста години. Децата ми вече са две и отговорностите много повече. Научих се да живея между мрака и слънцето, да стискам зъби, когато се катеря, да се радвам на спокойствието, когато го има и да не спирам да се боря. Това е планината, която изкачвам непрекъснато и тя има всякакви лица.
Но отскоро имам повече надежда. Тя дойде, когато започнах най-сетне да използвам моята малка магия. Да, някога през живота си осъзнах, че съм способна на една не много силна, но все пак специална магия. Беше част от моите фантазии като дете, когато не исках да изляза от историите, в които живеех. Но един ден осъзнах, че когато започна да разказвам история, започвам да плета паяжина около събеседника си и да го изтеглям в своята реалност. Понякога го правя несъзнателно, почти машинално, особено когато имам нужда да се защитя или да се почувствам по-силна. Започвам да разказвам и виждам, как очите на хората, с които говоря, придобиват един отнесен, леко замъглен вид, понякога се усмихват, понякога напрягат лице. Обикновено разказвах историите, които съм чела и съм запомнила най-добре. Но магията ми е много крехка и чуплива, и не държи дълго. Това, което може би винаги ми е пречело, беше, че не разбирам същността ѝ и я интерпретирах по съвсем друг начин; използвах я за грешните цели. Дори се дразнех как преживявам истински вълшебни моменти, докато разказвам, които после се стопяват в нищото и сякаш изчезват, и същността на които съм разбрала единствено аз. Докато не проумях, че всъщност това е моят път към зелената поляна и слънцето. Че не трябва да я прилагам върху други хора, да ги омагьосвам за кратки моменти с чужди истории. А трябва да дам живот на моите истории, които от години кръжат в главата ми като стъклени водни кончета, на моменти се открояват и после пак загубват очертания, но са там, пърхат с крила, аз просто трябва да ги изпълня с цвят и да ги пусна да летят… И те ще победят черните гигантски хищни птици и ще ме водят към светлината.
Сядам и започвам да пиша. Първо и най-вече за себе си, после за другите. Постепенно започвам да разплитам кълбото от емоции, което ме е хванало в капан. Подреждам нишките една по една, давам им име и така ги лишавам от силата да ме душат. Неназованото е непознато и страшно, но когато нещата си имат име, те се свиват до нормалните си размери и могат да бъдат подредени, прибрани, а ако се налага – дори и изхвърлени. И хлъзгавият път вече не е неизбежен, а е просто разклонение, което мога да избера да отмина. И моята планина си има връх. Всъщност има много връхчета. Сега седя на един от тях. Може би в покоряването на следващите ще има още урви и подхлъзвания, но се надявам водните ми кончета да станат с размерите на пегаси и да ми помагат да се измъквам от тях.