Разбрах къде ми е мястото, когато дърветата в градинката станаха твърде ниски за мен. Скалите обаче са страшни-привлекателни. Нямах избор, поех нагоре.
Полите на планината бяха приветстващи и успокояващи. Точно като фустите на баба, които попиваха сълзите, оплакващи ожулените ми колене.
Само че тук, под върха, е друго. Снегът не хрупа, а хапе. Захапва все по-здраво, едвам откъсвам крак да стъпя. И отново падам. Запътила съм се към високото, а все падам –към спомени и тежки мисли.
Някога мислех, че съм родена в грешно време. Отдавна ги нямаше планинарите, които с голи ръце са градили пътеки, стълби и цели хижи. Исках и аз с тях да нося камъни на гръб.
Раницата ми обаче е достатъчен товар. Вече започва да ми тежи повече от камънака, към който отивам. Тя и в началото не беше лека, но сега се напълни с мисълта ми. Толкова е лесно да я оставя да ме повлече. Да падна в снега и да си остана на това място. Да заспя. Да поникна изпод бялата пухена завивка и да чакам примирено есента. Лесно е, но твърде красиво. Аз не съм цвете, нито пък стройно дръвче. Скала съм, а камъкът си тежи на мястото. Тук все още не е моето място.
Колко още остава? Крачка. Докато не започна да си мисля за снега като дом отново. Следващата стъпка ще е по- бавна. А върха къде е? На още крачка. Покорява ме все повече с всеки мой дъх, който вятърът отнася… Вятърът. Силен е. Заглушава. Само мислите не успява да притъпи. Защо? Аз трябва да се откъсна от тях. Сега по-важно от върха няма.
Върхът. Той изглеждаше близък отдолу, а сега бяга от мен по-далече, и по-далече, и… Прилича повече на мираж в студената пустош. Виелицата кристалчета го размива пред погледа ми и илюзията е пълна. Но аз съм се вкопчила в непостоянния му образ, следвам го както пеперуда – светлината. Ехото му ме вика нетърпеливо.
Боря се. Не мога… Мога! Предавам се… Не! Това ли беше… Близо е! Ето…
Тук съм. Пристигнах. Викаше ме и аз дойдох.
Тихо е. Няма го вятъра, няма го човека… Останала е тишината. От ръба не се вижда нищо надолу – само виелици, мъгла, борба. Друг свят е. Моят.
Свалям раницата. Отварям в. Изваждам камъка от нея и го поставям на земята. Стъпвам върху него.
Ще градя, като истински планинар, докато не достигна тези недостижими звездни висини!