Не знам от къде да започна. Хойкам си по планините от няколко години, харесва ми да го правя, но най-много обичам да обхождам места, които не са за всеки. Терени по-които не всеки би дръзнал да тръгне. Искам всичко е да е по-диво, по-трудно и по-недостъпно. Съдбата си знае работата и ме срещна с подходящите хора. С тях, начинанията ни винаги се получават, колкото невероятни и недостижими да изглеждат в началото.
Двама мои приятели, Иван и Петко, решиха да са възползват от 3-те почивни дни на септември и да направят един по-екстремен преход в Пирин. Плана включваше тръгване от х. Бъндерица, минаване през улея преди х. Вихрен, катерене на вр. Вихрен по Джамджиевия ръб, след това качване на върховете Кутело 1 и 2, обяздване на Кончето, почивка на заслон Бански суходол (т.нар. заслон Кончето) и от там напред към Котешкия чал. Това бяха смелите мечти на моите другари, които за разлика от мен, бяха катерили няколко 4 хилядника и завършили курс по алпинизъм. От предишни наши общи преживявания, знаеха, че мога да вървя дълго и неуморно, нямам страх от високото и най-важното не мрънкам при каквито и да е трудности. И тъй като им трябваше трети луд за начинанието, прецениха, че аз съм човека. Хората този маршрут го правели за два дена, но не знам защо Петко реши, че бихме се справили за един. Двамата бяха много надъхани и техния ентусиазъм зарази и мен. Няма да забравя, как Петко ми звънеше през ден, да ме пита, дали не съм се отказала и да ме плаши, че ще вървим „само“ 16 часа. Притесняваше се да не се откажа в последния момент, но за мен връщане назад нямаше.
Връх Вихрен съм го качвала и от към Казаните и от към Кабата, но минаването по Джамджиевия ръб отдавна ми беше мечта и тази възможност не беше за изпускане. За Джамджиевия ръб бях слушала много и само от разказите на познати и приятели настръхвах , а за клиповете в интернет да не говорим. За мен това си беше предизвикателство от „high level”. След евентуалното минаване на Джамджийката и Котешки чал, вече спокойно можех да се пусна на нещо по екстремно в чужбина.
Не обичам да посещавам места, на които съм била скоро, но реших да направя компромис и да посетя могъщия Вихрен за 2-ри път тази година. Чувствам се себе си, когато съм някъде, където мога да чуя тишината, да се заслушам в звуците на природата и да се опитам да постигна хармония с тази система. Затова не харесвам лесно достъпните хижи, но заради дългия маршрут трябваше да направя и тази жертва.
Притеснявах само от минаването на Котешкият чал. Страхувах се от този екстремен участък и най-вероятно щях да чакам момчетата на заслон Кончето. Малко скептично бях настроена и отностно времето, защото Чолаков и руски сайт не даваха добра прогноза.
Петко беше запазил бунгало на хижа Бъндерица. Решихме да е там, защото готвеха вкусно и колата с инвентара да ни е по-близо. Първоначално мислеше да спим на палатка, но хубаво, че го даваха студено и се разубеди.
На 22.09.2017г. рано сутринта тръгнахме за София. Предупредихме хижарите, че ще закъснеем понеже пътувахме от Русе и решихме, че единия ни ден, така и така е пропилян в път, поне да си направим кефа, и да се поразходим тук-таме. Оказа се, че за пореден път си бях забравила нещо от екипировката. Лятото качих връх Мальовица с чужди обувки 42 номер, при положение, че съм 39. Чист късмет си беше, че в групата имаше човек с втори чифт обувки, защото имаше и вариант да мина 16-те километра преход с маратонки 47 номер. Този път бяха щеките, а те са ми като продължение на ръцете. Трудно щях да слизам без тях. Затова реших да си взема някакви евтини по пътя. Някъде на обед бяхме в магазина и покрай щеките си купихме и друга екипировка. Получи се както в хранителните магазини, винаги си намираш още нещо, от което „уж“ имаш нужда.
Спряхме да хапнем на някакво крайпътно заведение и буквално загубихме представа за времето. Улисахме се в разговори и хапнахме вкусна храна, затова пристигнахме на хижа Бъндерица около 17 и 30 часа. С настаняването ни още разбрахме, че ако останем в това бунгалото ще сме все едно на палатка, какъвто беше и първоначалния „студен“ план на Петко. Вътре нямаше нито печка, нито крушка и за това отидох да го сменям за места в хижата. За наша радост имаше такива в общото помещение, но ни предупредиха, че втората вечер ще пристигнат още четирима мъже. Мен не ме бъркаше това, че ще спя с 6 мъжоря в една спалня, проблема ми беше само някой да не хърка. Ванката беше подготвен и имаше тапи за уши, а аз се надявах, че умората ми ще затъпи всички шумове и ще спя непробудно.
Вечерта си намерихме място в столовата близо до камината. От толкова много храна, която бяхме взели се чудехме от къде да я почнем. Имахме поне три вида мезета, но нямахме на какво да си ги нарежем. До нас празнуваше някаква компания и ни услужиха с дъската си за рязане. Ние върнахме жеста като им поднесохме от нашите деликатеси. Незнам защо, все аз попадам на агресивни вегани, които само с поглед те карат да се чувстваш виновен, все едно ти си убил животното. В случая попаднах на девойка, която при връщането на дъската отрупана с пастърма, не пожела да я вземе понеже цитирам: „…има труп на нея“. Изнесе ми такава лекция след която въобще съжалих, че съм яла някога месо. Много се дразня на такива реакции. Всеки има право на мнение, но е по-добре човек да го пази за себе си. Особенно когато е толкова крайно.
Същата група бяха решили да качват връх Вихрен от Кабата понеже не били физически подготвени. Не знам, каква им е била физическата подготовка, но изпиха всичкия алкохол и цяла вечер виха кръшни хора пред хижата. Чуваха се още дълго след като реших да си легна. Това провали плана ми да заспя преди Петко, който уж много хъркал.
Легнах си с надеждата снега, който прехвърчаше да не натрупа, за да си осъществим плана. Дълго време не можех да заспя мислейки си за Джамджиевия ръб. Незнам, толкова клипове в интернет бях изгледала, едни казват, че е много страшно, други, че не е за всеки, но се упокоявах с мисълта, че щом съм минала Трионите на Мусала и Кончето все някак ще се справя. Абе, аз съм минавала и по по-екстремни участъци, но никога не знаеш какво би ти сервирала съдбата.
Както стана ясно не успях да заспя преди „страшилището“ Петко да си легне. Мъжете под влиянието на алкохола заспаха като къпани. Аз не можех да се съсредоточа от равномерното и силно хъркане на Петко. Вдишваше и издишваше, като всеки път имах чувството, че ще се задави. Често поглеждах дали е добре. Ставах, разхождах се, гледах през прозореца в тъмнината и се надявах да различа нещо. Само там горе съм виждала такъв мрак, чак тръпки да те побият. Будуването ми имаше и хубава страна, защото ми позволи да видя света притихнал и чист. В нощ като тези осъзнаваш, че макар и за секунда можеш да повярваш отново в красотата на природата, която ни заобикаля. Според мен не трябва да губим вярата, че доброто побеждава независимо от всичко. И за това мисля, че зад станалото напоследък актуално, изречение „ДА СПАСИМ ПИРИН“ се крие много повече от поредната медийна шумотевица.
Минаваха ми какви ли не мисли, от това да намеря решение на проблемите, които имах, до това дали ще ни допусне планината в утрешния ден. Но така и не можех да заспя. По едно време хъркането стана стерео. Ванката и той започна да хърка. Такава какафония стана, че ми бе хем смешно, хем се молех да заспя по някакъв начин за да имам сили да катеря.
Oтброявах часовете. Наближаваше 5 часа. На Петко му звънна алармата, видно сънен, но щастлив ни попита как сме спали и дали сме готови за приключения. Идеше ми да го убия. През цялото време ми беше студено, и дори храната, не можа да оправи дискомфорта в организма ми. Разказах им, че не съм мигнала и през цялото време съм била в състояние Алфа (или по просто казано полузаспала), в което стоях и им слушах „дъскорезницата“. Притеснявах се как щях да катеря, все едно някой ме беше пребил с мокър парцал. След сутрешния тоалет, към 6ч. се нагласихме да тръгваме.
Мъжете бяха подсигурили въжетата и седалките за Котешкия чал, от мен се искаше да нося храната. Най-голяма беше новата раница на Петко. Беше решил да я натовари максимално, за да я тества. Чудех се как щеше да катери с тази тежест на гърба си.
На вън беше пълен мрак, имаше вятър и „газехме“ в един сантиметров сняг. Вървяхме на челници по асфалтовия път към хижа Вихрен. Някъде там Петко щеше да следи за пътеката, която са хванали през лятото, през улея към Джамджиеви скали. Вървяхме и се опитвахме да влезем в кондиция. Беше студено и хлъзгаво, най-лошата възможна комбинация за катерене. Молех се да се стопи тоя сняг по скалите, че какъвто и „вибрам“ да имах, нямаше да ме спаси от пързаляне. Трудно ми беше заради недоспиването, леко потрепервах и не знаех къде отивах. Най-тъмно е преди зазоряване, това си повтарях докато вървях.
Малко преди хижа Вихрен стигнахме мястото отбелязано на Петковата навигация. Намирахме се насред едно голямо нищо. Имаше клекове и камънак, личеше си, че е улей, ама колко е голям и дълъг само Господ знае.
Тръгнахме да катерим мокрите, неравномерни камъни по улея. В тъмното се чуваха само трополенето на щеките ни. Пълзяхме бавно нагоре. Явно организма на никой не беше във фаза за горене на калории. Петко се ядосваше, че бил загубил форма. Тюхкаше се, че бил левент навремето и никой ръб не можел да му се опре, а сега едва се сгъвал. Ванката беше най-пластичен. Вървеше с лекота нагоре и дума не обелваше, спираше се да ни чака и палеше по някоя цигара. Стигнахме до края на улея за вървене и тук насетне трябваше само да катерим.
Разведеляваше се, бяхме си спрели челниците, но си беше студено и мокро. Определено не бяхме случили на време. В основата на камъните, които образуваха улея имаше сняг, а тревата беше влажна, където и да се хванех се мокрех. Започнах да пълзя нагоре на четири крака.
Ванката, като най-пъргав го пуснахме да обхожда напред. Той пък взе, че качи от някакво друго място. Каза, че било много стръмно и е по-добре да минем по друг маршрут. Тръгнахме да се оглеждаме от къде освен по стръмния улей може да се покатерим, но уви нямаше друг вариант. Напред ставаше по-стръмно и по-трудно за изкачване. В далечината се виждаше като мравка хижа Вихрен и за първи път видях връх Тодорка от този ъгъл. Имаше мъгла, която беше обвила като одеяло Джамджиевия ръб, той не се виждаше и не знаех какво ме очакваше. Представата ми за него беше пречупена от снимки и видеа. Друго си беше да го видя, а в последствие и да го усетя.
Пиринския дял винаги ми е харесвал с тоя камънак и по специално Вихрен. Един такъв бял и величествен, притихнал в очакване за поредните смелчаци, които ще допусне да го изкачат.
Беше си студено, но ние се посгряхме с катеренето. Имах лек физически проблем. Схващаха ми се прасците и умората ме налягаше бързо. Притеснявах се, че бях в самото начало и до върха трудно щях да стигна. Петко ми показа как да катеря. За да не се притеснявам вървяхме като в сандвич. Аз бях „филето“ в средата, а Ванката и Петко, като две добри „филии“ ми показваха къде да стъпя.
Казаха ми да си представя улея, като комин на камина. Катерих го с широко отворени крака, като не смеех да гледам на долу. Вместо това съзерцавах улеите на връх Тодорка и Бъндеришки чукар, които ми се падаха встрани. Като го изкатерихме на Петко му дойде музата да пусне „мома Тудора” и пя с цяло гърло, заради невероятната гледка, която ни се разкри към връх Тодорка.
Бях доволна, че започнахме добре начинанието, но ми се плачеше, ей така за изчезващата българщина… за отдалечаването ни от корените ни, за назе си, за много неща български, които загиват.Няма нищо по подходящо от това да слушаш българска народна песен в планината. Разбира се, пуснах и любимите ми песни „Притури се планината” и „100 Каба гайди”, превърнали се в наш химн. Те ни зареждаха със сили да продължим. Мъжете изпушиха по една цигара и надъхани от добрия старт продължихме нагоре. Бяхме в основата на Джамджиеви скали.
Времето се оправяше. Мъглата много завоялирано ту се спускаше, ту се дигаше, имаше много лек студен вятър, който се позасили на самите скали. Опасността дебнеше непрекъснато, но все пак красотата и предизвикателството бяха по-силни от всякога. И като ми се откри тая ми ти красота. Виждах нагоре цялото ребро на скалите, надолу връх Тодорка и Стражите, беше невероятно. Винаги съм харесвала в композициите, които се разкриват пред нас да има по-малко от всичко. Облачета, слънце, цветовете да се открояват, абе да е шарено.
Катеренето не е трудно и не изисква специални умения, стига да не те е страх от високото и да не се панираш от огромните стръмнини. И въпреки, че казах, че не е трудно, не е точно така. Имаше един по-тегав участък в началото на ръба, за който почти през цялото време нямаш ясна видимост за това какво предстои. Аз гледах Ванката и се ориентирах спрямо него. Скалите над главата ми не изглеждаха да могат да се минат. В последствие се оказа, че може, но нямаш пътека, нямаш ясни ориентири, от къде точно да се движиш. Сама не бих се наела да мина през това място. Не желаех да минавам баш по ръба. Нямах доверие в нищо и никого, дори и в собствените си възможности.
Подсичането е далеч по лесно, но пак трябва да се внимава, защото при едно пързаляне надолу, не е ясно къде ще спреш, но поне линията на придвижване е ясна. Някой си беше играл да прави стрелки в оранжево за подсичане на ръба. Снега в основата на самите скали ме плашеше, плашеха ме и откъртващите се камъни в ръцете ми. Въпреки, че се наслаждавах на гледката, то го правех с лека смиреност и ми беше едно присвито на душичката.
На няколко стотин метра от нас имаше стадо диви кози, които катериха наравно с нас. Или бяхме безшумни, или не ни приемаха за заплаха, но си беше голямо удоволствие да ги наблюдаваме. Разбира се, видях и прословутите еделвайси, помествани в много „фейсбук“ групи. Те бяха популярни и емблематични за Пирин, точно толкова, колкото отбелязването на Кончето. За моя радост дори и замръзнали не губеха неповторимостта си.
През цялото време питах, Петко къде да стъпя. Той вървеше пред мен доста уверено, докато аз крачех по-бавно, леко приклекнала, но така се чувствах по-стабилна.
В 12 и 30 часа качихме връх Вихрен. Аз буквално го възкачих и се увих за снимка със знамето. Толкова бях щастлива и горда от себе си, че не знаех какво да сторя. Стоях и се наслаждавах на разкрилата ми се красота от върха.
На върха срещнахме групата, която купонясваше до сутринта. Дори и там се бяха хванали на хоро. Настроението беше на 6 и всички бяхме много щастливи, имахме време да се насладим на гледката от върха от която се виждаше връх Тодорка, Бъндеришки чукар, зад него Башлийски чукар, началото на Дончови Караули, Рибното езеро, Голямата стража, Ушиците и Полежан.
Петко отдавна беше отписал Котешкия чал. Бяхме изостанали много от графика, а и късния следобед даваха времето да се разваля още. На слизане имаше сняг до глезена и на места беше тежко да се придвижва човек. Трудно си беше надолу, по тоя мрамор. Бяхме уморени, само Ванката подскачаше от едно обезопасително въже на друго. Той слезе за полови час и ни чакаше полузаспал на Премката, съзерцаващ следващата ни цел връх Кутело.
Направо си дремнах на Премката. Бях уморена от притесненията по ръба, а и ми се спеше, но успях да събера всичките си останали сили. Изкачихме Кутело 1 и 2 и част от Кончето за да се върнем по светло. Както обикновено имаше много хора по това трасе. По пътеката на горе към Кутело 1, Петко изпитваше дискомфорт в стомаха си. На няколко места беше готов да заголва задник, но по някаква причина устискваше и продължаваше. Иван не беше свенлив и маркира територията, като кученце. Запечатах го на снимка J. По бързата процедура разгледахме и си направихме снимки. Имаше един мъж, който беше с пинчера си и му говореше, като го питаше дали иска да го снима. Предложихме му с усмивка да ги снимаме, но той отказа, имал селфи стик със себе си. Оставихме ги да се наслаждават един на друг и продължихме към Кутело 2.
Другия хлъзгав участък, който минахме беше от Кутело 2 към Кончето. Нямаше металното въже, но не беше страшно. Самата скала беше гладка и нямаше толкова неравности за да се законтря, затова се подпирах ту на Петко, ту на Ванката J.
Започнахме да се разминаваме с върволица от хора на Кончето. Някои явно идваха за първи път, виждаше се страха и паниката в очите им. Много безотговорни млади хора има. Не само като екипировка, но и като поведение.
Вече капнали трябваше да се прибираме, но краката много ни боляха и едва ги сгъвахме. Бяхме вдървени и от сега беше ясно, че трудно бихме отишли до таолетната сами J. Цялото прибиране от Премката през Големия и Малкия Казан ни се стори като цяла вечност. По пътя надолу вървяхме със трима софиянци. Те през седмица били в Пирин и защо да не бъдат, като им е в „задния двор“. Завиждах им благородно.
Криво ляво се прибрахме в хижата. Бързахме да се насладим на вечерята и да се отдадем на заслужена почивка. Нашите съквартиранти бяха пристигнали и ги посъветвах, да си легнат по-рано, че няма да заспят от „мечката“ в компанията ни. За мой ужас те ме увериха, че били големи дъскорезници и най-много моя приятел да будува на дивана от вън. Нужно беше само да заспят и сами да се уверят. Може би съм била в лека просъница, когато ме събуди разговора между 4-мата новобранци. Бяха се събудили от хъркането на Петко и негодуваха от това. Започнаха да му пляскат с ръце, да хвърлят чехли, викаха му, най-накрая го събудиха и той спря. За мое съжаление обаче, започна дъскорезница на четири гласа.
Успяхме да си отспим, едва когато четиримата станаха и тръгнаха за върха. На сутринта Петко разправя, че тъкмо бил заспал и тия го били събудили. Недоволстваше понеже трябваше да минем и през София за да купим легло с 2 матрака, понеже жена му беше продала тяхното, докато го нямаше J. Натоварихме колата като катун. Аз проспах пътя прегърнала новите матраци и бях първата която ги тества. Не ми беше много комфортно, но на фона на това което бях преживяла тия дни си беше песен.
Когато се прибрахме, бяхме като завърнали се от войната. Едва вървяхме, а да не говорим, че не можехме да седнем без да изохкаме. Явно тоя Джамджиев ръб ми беше взел страха. Приятеля ми разказа, че вечерта съм бълнувала „Петко къде да стъпя, къде”. На всеки страха му се отразяваше различно. Голямо пазене беше по тия мокри скали да не падна. Не се отказвам лесно, но си знам възможностите и гледам да не подценявам ситуацията. В планината с майката природа шега не бива. Трябва да пазим и да продължаваме да и се възхищаваме смирено.
Бях горда и доволна от себе си, но се надявам тайничко лятото да ми се отвори прозорец и да видя всичко отгоре в други багри.
Няма човек който да е видял света от това вълшебно място планината, да е усетил колко е крехък и безпомощен пред природата и да не се е върнал от там променен. Обичам да присядам, или на полянка, или на някоя скала и да се заслушвам в тишината, като се надявам тя да прогони всичките ми страхове, умора и грижи. Аз съм авантюристично настроена и винаги когато се върна в цивилизацията се чувстрам, по- различно, по-добра, по-смирена и заредена с положителна енергия.