Тази история започна от вечерта, в която Калин Калоянов загуби всичко. До този момент животът на Металната маска, както го наричаха всички приятели в Лас Вегас, беше едно непрестанно издигане – от мой съученик в гимназията, през помощник пицар в мръсно заведение на морския бряг в Златни пясъци, до една от младите звезди на покера в света. И всичко това – постигнато само за 15 години. Слабите оценки се бяха превърнали в златни пясъци. А златните пясъци се бяха превърнали в реки от злато. Реките от злато носеха по бързеите си лъскави коли – по-многобройни от пъстървите в рилски поток, първокласни питиета – кристални като пиринските езера и, разбира се, момичета… всякакви момичета. Момичета, също като реките – едни по-пълноводни и спокойно разливащи се, други шумни и бурни, трети бистри и слънчеви, четвърти мръсни и пълни със скрити опасности… Реките от злато се пълнеха благодарение на многобройните шарани, които Калин Калоянов ловеше благодарение на своята хитрост, решителност, предпазливост, интелект, нюх и разбира се – най-важното качество на великия покерджия – късметът.
А какво бях постигнал аз за тези 15 години? При мен отличните оценки се превърнаха в петгодишно търкане на университетски скамейки и спане по миризливи дюшеци в общежитие. След това – работа в никому неизвестен интернет сайт… Сватба, дете и апартамент под наем в Люлин 4…
Късметът никога не изневерявал на Калин Калоянов. До вечерта, в която той загубил всичко, вечерта на последния турнир High Stakes – организиран от популярен телевизионен канал в САЩ. Великолепно шоу за зрителите, по време на което всяка минута стотици хиляди долари сменяли притежателя си. На третия час от играта за всички станало ясно, че Калин нарушава най-важното си правило – никога да не се поддава на разочарованието от липса на късмет. Защо ли, вероятно са си мислили зрителите, Металната маска нарушава това правило? Дали защото просто никога досега късметът не го е изоставял? Никога. До сега.
На шестия час и шестнайсетата минута от играта коментаторите на телевизионния канал съобщили очевидното: Калоянов, известен като Металната маска напуска масата. Той изглежда унизен, видимо ядосан и… беден. Току що той загуби всичко, което беше спечелил през последните десет години.
Калин се прибрал в хотела си и за първи път от години спал сам.
Последното му гадже Тифани така и не го потърсило. Предишните му гаджета също.
Приятелите му… наистина ли е възможно още във второто изречение да съм излъгал толкова нагло? Всички приятели в Лас Вегас? Приятели той наричал хората, с които ходел по стриптийз барове и партита, с които харчел лесно спечелените пари. Щом златните реки пресъхнали, тези приятели изчезнали като сутрешни мъгли от планинско бѝло.
Но изненадващото било, че когато заспал за първи път сам в своя хотел, Калин се радвал на здрав и спокоен сън. Той изобщо не сънувал пресъхването на своите златни реки. Както ми призна няколко дни по-късно, тази нощ Калин сънувал едно цвете.
Един ден, в началото на юли, Калин ми се обади по телефона. Бяхме добри приятели от училище, но не се бяхме виждали вече 15 години. Аз редовно проверявах новините за него в интернет и завиждах за успехите му, седнал пред компютъра в своя идиличен люлински дом. Учудих се на обаждането му – изобщо не знаех от къде беше намерил телефона ми, но още повече се учудих на молбата му – да му купя билет за самолет от Вегас до София. Между другото, успя да ми разкаже как с няколко раздавания предната нощ загубил всичко, спечелено през годините.
– Ще ти върна парите. Имам чудесна идея. Чакай ме на летището.
Това бяха думите му, преди да затвори телефона, преди на 12 юли, малко след изгрева на слънцето, да пристигне на летището в София с една раница на гръб и налудничава усмивка на лице. Изглеждаше много по-стар отколкото на снимките от статиите в интернет. Лицето, заради което беше заслужил псевдонима си – грубовато, сякаш изсечено с 2-3 движения от някой мързелив скулптор, беше покрито с гъста брада, черните му очи се криеха под добре познатите ми нахално гъсти вежди, а гарвановата коса беше подстригана късо и нямаше помен от къдриците, с които беше известен в гимназията. Погледна ме и каза:
– Бързо, братле. Нямаме време. Нали си с кола?
– Да, с колата съм. Но – къде отиваме, Кальо?
– На Мусала!
– Моля?
– На Мусала, братле. Няма време да разправям сега. Ще ти кажа по пътя.
– Но Мария ни чака за закуска вкъщи.
– Обади ѝ се. Тя ще те разбере. Щом те е изтърпяла толкова години, няма да те изостави заради една скапана закуска.
Не можах да измисля смислен отговор на този аргумент. Тръгнах към паркинга и след десет минути с Калин се насочихме към Боровец. Разговорът с жена ми свърши по учудващо безпроблемен начин – пожела ни приятно прекарване.
– Видя ли? – каза Калин, който подслушваше. – Жена ти е чудесна!
– По-добре ми кажи защо отиваме на Мусала! Надявам се да чуя изключително смислено обяснение…
– Естествено, братле! Отиваме да видим Божествената иглика! А сега искам да подремна… – той се прозина. – Ще ти разкажа после.
И заспа на предната седалка.
Половин час след осем сутринта бяхме спрели на паркинга на най-големия супермаркет в Самоков и чакахме да отворят. Калин ми поиска пари, влезе в магазина и след десет минути се върна с една баница, няколко кроасана, голяма бутилка минерална вода, две пликчета ореховки и шест пакетчета кафе. Когато тръгнахме към Боровец той започна да дъвче ореховки и докато мляскаше доволно, не спираше да говори:
– Знаеш ли, че Божествената иглика расте само тук? В Рила. Над 1900 метра височина. И цъфти само от средата на юли до началото на август… Това цвете е глациален реликт, което означава, че е от ледниковия период. Оцеляло е само тук – в най-високите части на планината, близо до потоци и езера. Представяш ли си? Корените и листата му се мият от студените води, които се оттичат от езерата…
– Глациален реликт? Откога ползваш такива думи?
– Ползвам Гугъл, братле.
– И аз го ползвам, но не знаех, че си толкова изкушен от ботаниката. В училище преписваше от мен по биология, а сега си взел да ми изнасяш лекция за някакво цвете! Защо е толкова важно да ходим и да търсим тази иглика?
Той ме погледна сякаш бях казал чутовна глупост.
– Нищо ли не помниш, братле? – промълви с нотка на обида в гласа си и млъкна, съсредоточавайки се върху ореховките.
Докато шофирах към Боровец се замислих какво ли очаква да си спомням. Още от гимназията Калин беше особен. Не общуваше с повечето от съучениците. Родителите му бяха разведени – и двамата живееха с вторите си семейства в чужбина, а Калин беше оставен на грижите на дядо си. Живеехме близо един до друг и ходехме заедно на училище, но за целия половин час той не обелваше нито думичка. Най-запомнящите се моменти, които бяхме изживели заедно? Не си спомнях нищо освен… Да, имаше нещо.
Беше се случило по време на лятната ваканция между десети и единайсети клас. Тогава аз, Калин и още няколко съученици бяхме на лагер край Боровец. Нощувахме в миризливи бунгала, които сякаш бяха строени през средновековието. Два дни преди да се приберем установихме, че ни е безкрайно скучно и решихме да станем рано, да оставим бележка на учителките и да се качим на Мусала. Аз, Калин и жена ми. Тя беше от друг клас, но на онзи лагер бяхме станали гаджета. И така – тримата избягахме, качихме се на лифта и поехме към върха. Но по време на това изкачване не се бе случило нищо необичайно – стигнахме върха по обед, после се спуснахме и се върнахме в бунгалото, за да бъдем навикани и наказани от учителките. И толкоз. Какво толкова трябваше да си спомням?
Спрях колата при кабинковия лифт и с Калин си купихме билети. Докато се качвахме в кабинката се зачудих на широко отворените очи на служителя от лифта, който ни упътваше. Какво толкова странно имаше – двама мъже над 30-те, които отиват на върха…? Вярно, че Калин беше облечен с хавайска риза, къси панталонки и маратонки, а аз бях със сив панталон, официални кожени обувки и снежнобяла риза с дълъг ръкав, но си мислех че по тези лифтове трябва да са свикнали с много по-големи атракции. Качихме се в кабинката и потеглихме нагоре – слънчевите лъчи докосваха върховете на боровете под нас, докато се издигахме все по-високо.
– Виждаш ли се с някой от класа? – попита Калин, докато ровеше в раницата си.
– Не – отговорих аз. – Никой не се обажда, нали знаеш как е – всички сме семейни, работим…
– Само аз ли не съм женен?
– Сякаш не ти остана време да се ожениш от печеленето на милиони – отбелязах аз.
– И загубих всичко за една вечер.
– Как успя?
– Нямах късмет. Случва се на всеки…
– Винаги съм те смятал за най-големия късметлия на света.
– Мен ли? Сериозно? Ти си идиот, Ице. Често съм ти го казвал.
– О, да. И тази сутрин е доказателство на тази теза. Тръгнал съм с теб на Мусала без изобщо да имам идея за причи…
Но той не ме слушаше, а говореше:
– Защото аз винаги съм смятал теб за най-големия късметлия на света.
– Мен ли?
Калин смени темата и започна да разказва спомени от ученическите ни години, но аз не го слушах. Наистина ли мисли, че аз съм късметлия – този човек, който покори първенствата по покер в Щатите, спечели толкова пари, обиколи света… Мен, който завърших безперспективно висше образование, заработих като редактор на безумен интернет сайт, ожених се и заживях с жена си и детето в Люлин 4… Напускал съм родината общо три пъти – веднъж на море в Гърция, веднъж на екскурзия в Турция и веднъж на сватба на братовчедка ми в Италия… Уверен бях, че се шегува, да, Металната маска бе решил да си направи някаква неуместна шега със своя стар приятел.
Слязохме от лифта и поехме по пътя към хижа Мусала. Калин си подсвиркваше някаква мелодийка, докато подминавахме голяма група китайски туристи, които се опитваха да заснемат паднала шишарка с апаратите си. Върхът се виждаше срещу нас. Не се бях качвал тук откакто бях ученик.
– Изглежда толкова близо, нали? – казах аз.
– Върхът ли?
– Да. А не е близо.
– Красив е.
След няколко минути мълчание попитах:
– Защо отиваме там?
– На върха ли?
– Аха.
– Нали знаеш какво отговарят алпинистите на въпроса защо искат да изкачват върховете? Защото ги има.
– Но ние не сме алпинисти, Кальо.
– Всички сме алпинисти, Ице.
Засмя се и продължи:
– Всички сме алпинисти, но всеки си избира различен връх. Ето – виж ме мен. Покорих върховете в света на покера. Флъш, фул хаус, стрейт… и обирах парите на хиляди хора. Но нека ти кажа, че през цялото време дори не си и представях, че това са истински пари – средства, за които всички по света се скъсват от работа, изоставят мечтите си, семействата си, забравят защо наистина са тук, на земята. За мен парите не бяха цел. Дори не бяха и пари – това бяха чипове, които се трупаха на купища пред мен, после някакви абстрактни числа в банковите ми сметки, спортни коли, напитки с чадърчета по непознати плажове и безчувствен секс с красиви момичета. Честно казано, така и не открих смисъла… Не само смисъла от изкачването, не открих и къде точно беше върхът, към който крачех.
– От това да имаш пари ли?
– Да. Замислял ли си се какво ще направиш, ако утре се събудиш и имаш половин милион долара?
– Хм. Не мисля, че ще ми бъде много трудно. Първо – ще си купя ново жилище на място, където няма да знам какво готвят всичките ми съседи. После ще си купя кола, която да няма нищо общо с 20 годишния ми таралясник, който като го запаля мирише по-лошо и от кулинарните шедьоври на съседите ми. О, да, и ще запиша детето в някое престижно училище. Освен това – ще пътувам! Да, много ще пътувам…
Калин се засмя на мечтите ми.
– Аз го постигнах – каза той. – Живеех във Вегас, карах последни модели коли, пътувах по всички континенти. Но не открих смисъла. В един момент се попитах защо го правя. Защо?
– Защото е хубаво? Защото така си щастлив?
– Не, Ице, грешиш. Нито за момент не бях щастлив. И знаеш ли защо? След малко ще ти покажа едно цвете. То расте тук, под върха. Но ако го вземеш и го засадиш на което и да е място по света, грижиш се за него всеки ден, всеки час, осигуриш му най-скъпата почва, най-подходящите условия, то ще умре. Защото то трябва да е тук. Защото само това е мястото му. Под това небе, в което грее това слънце. В подножието на тази планина, която е сурова през зимата и нежна през лятото. Цветето не иска да расте в парник и да се грижат за него, то иска да се огъва под есенните ветрове, да спи под януарския сняг, да го обливат студените потоци от топящи се ледове през пролетта, за да разцъфне през лятото. Защото цветовете му са като нашите усмивки – те показват, че е щастливо. А аз не бях щастлив, защото растях в парник. Разбираш ли ме?
После той започна да ми разказва за живота си на покер звезда. На мен всичко ми звучеше прекрасно и не разбирах защо този човек до мен се сравнява с цвете и твърди, че не е бил щастлив. Дали защото беше загубил всичко преди няколко дни? Или имаше някаква друга причина, непонятна за мен?
Стигнахме до хижата малко след десет. Седнахме край езерото, Калин разтвори кафе в две пластмасови чашки, извадихме кроасаните и започнахме да ядем. Около нас се събираха групи, ентусиазирани от предстоящото изкачване на върха, някакви момчета крещяха, наслаждавайки се на ехото, а момичетата си правеха снимки до езерото.
– Защо е толкова важна тази Божествена иглика? – попитах го десет минути по-късно, когато тръгнахме по пътеката към Леденото езеро.
– Ще ти кажа на върха.
– Тя на върха ли расте?
– Не. Расте някъде около нас. Тук, в подножието.
– Какво ще правим, когато я открием?
– Ще седнем и ще я погледаме.
Това бе най-изчерпателното обяснение, което той ми даде. Последва още един час изкачване по пътеката – вървяхме край снежни преспи, пресичахме планински потоци и често се въртяхме, за да се насладим на гледката. Под нас се появяваше все по-далечна панорама от хълмове, планини, градчета, язовири, а над нас непристъпно се беше изправил върхът – примамливо огрян от юлското слънце, обграден от малки бели облачета, нарисувани сякаш със случаен замах от четката на природата. Накрая чух как Калин каза тихо пред мен:
– Ето я!
Бяха четири малки стъбълца, сгушени до голяма скала. Нежни лилави цветчета събираха светлината на прежурящото планинско слънце и се огъваха лекичко от полъха на вятъра. Калин седна до цветята и повтори:
– Ето я!
Седнах до него.
– Това цвете е тук преди нас. Повече от десет хиляди години е тук. Можеш ли да си представиш цялото това време? То е тук, ще остане тук и след нас. Оцеляло е, адаптирало се е, само на това място – под върховете на Рила. Няма го никъде другаде. Само заради него си заслужава човек да пропътува целия свят – за да се върне и да го види, защото в неговите цветчета живее вечността.
Никога не го бях чувал да говори така. Опитах се да споделя вълнението му, но успях да кажа само:
– Явно му харесва тук.
– И никъде другаде – потвърди спътникът ми. Той докосна нежно стъбълцата и лилавите цветчета и продължи да говори тихо, сякаш на себе си. – Цветето може да живее на едно единствено място на света, тук… Ето го!
След няколко минути съзерцание Калин стана, усмихна се широко и каза:
– А сега – към Мусала!
Пътеката ставаше все по-стръмна. Подминаваха ни опитни туристи с големи раници и планинарски щеки, хора с домашни кучета, групи от чужденци, а ние крачехме бавно нагоре и редовно спирахме да почиваме. Калин кашляше все по-често. Миналия път изкачването ми се стори по-лесно, все едно върхът беше по-близо – казах, когато стигнахме до заслона при Леденото езеро. Калин изсумтя и се настани върху една напечена от слънцето скала. Събу маратонките си и извади второто пакетче ореховки. Когато ги изядохме той се обу и влезе в заслона за чай. Аз седях и гледах хората наоколо, които се снимаха, събличаха и обличаха дебелите си дрехи след всеки полъх на вятъра и всяко появяване на слънцето зад пухкавите бели облачета, танцуващи около върха. Ризата ми беше цялата в мокри петна от пот. Обувките ми бяха прашни и издраскани. Панталонът – намачкан и мръсен. Но се чувствах жив.
Калин се върна с две пластмасови чашки, пълни с топъл чай. Изпихме го и тръгнахме по най-тежката част от маршрута. Почивахме на всеки пет минути. Почти не говорехме. Имах чувството, че дишането ми се чува от всички в радиус от половин километър, а кашлицата на Калин оглася склоновете на Рила поне до Боровец. Три пъти се подхлъзнах по малките камъчета, застилащи пътеката, но така и не успях да падна. В един часа след пладне вече бяхме на върха. Там се виеше опашка от снимащи се, а по поляната бяха насядали многобройни хора. С Калин седнахме до западния склон. В очакване дишането ни да се успокои се загледахме в зелените върхове на планината, които бяха под нас. Събухме обувките си, съблякох бялата риза и я опънах върху един камък да съхне, докато вятърът бръснеше мокрия ми гръб. Калин извади баницата, разкъса найлоновата опаковка и задъвка с удоволствие:
– Най-вкусното нещо, което съм хапвал от години – отбеляза той.
Баницата беше от онези полуфабрикати, които се продават замразени и трябва само да ги сложиш във фурната. В супермаркета я бяха изпекли, но имаше вкус на алуминий. Наядохме се и легнахме на тревата, загледани в светлосиньото небе. Дори срамежливите бели облачета бяха останали под нас.
Тогава, докато лежахме по гръб, усещайки под себе си цялата планина, всички гори, реки, градове и пътища, Калин ми разказа всичко.
– Доведох те тук, братле, за да ти призная, че някога бях влюбен. Момичето беше от гимназията ни. Разбира се, нищо не се получи, нали помниш какъв бях в гимназията… Свързвам това място – този връх и цветята в подножието му, само с нея. Тя беше непристъпен връх за мен, но любовта ми остана тук. Любовта ми е като Божествената иглика – не може да расте на никое друго място по света. Преди години, тук, до тези лилави цветя аз ѝ споделих какво чувствам. Знаех, че не трябва да го правя, защото беше късно – тя бе избрала друг. Но сега си спомням за този миг и не съм нещастен, в никакъв случай. Щастлив съм, защото това беше единственото ми обяснение в любов. А и съм щастлив, защото тя избра чудесен човек и сега е женена за него, имат си дете… и аз съм сигурен, че те трябва да са най-щастливите хора на света.
Слушах го и усещах как собственият ми пулс, успокоен след тежкото изкачване, се слива с пулса на планината дълбоко под мен.
– Бил си влюбен в жена ми? – попитах тихо.
– Да. И още съм влюбен. Но обичам и теб. Аз… се радвам за вас.
– Но кога – не довърших, но Калин веднага се досети какво го питам:
– Онзи ден, в който избягахме от лагера и се качихме на Мусала. Само ние тримата, помниш ли? Това беше най-хубавият ден в живота ми, защото го прекарах изцяло с нея. Вие вече бяхте гаджета. От два или три дни… Спомням си ви как седяхте тук – на същия този западен склон, вие се прегръщахте, а аз стоях до вас. И я обожавах. Исках да те блъсна по склона, признавам си. Исках я за себе си. Но знаех, че това няма да помогне, защото тя обичаше теб. После, на връщане от върха, преди да стигнем до хижата, тя се спря до едни цветя. Това беше Божествената иглика. Ти бързаше напред – така и не се обърна, после каза, че 20 минути си ни чакал пред хижата, за да продължим заедно надолу. Тогава аз останах с нея. Гледахме цветята. Дълго се любувахме на нежните крехки цветчета. И тогава аз ѝ казах, че я обичам. А тя… Знаеш ли какво ми отговори тя? Каза само: знам. А аз продължих да говоря, казвах ѝ за всички неща, които ще направя за нея, обещавах ѝ живота си. Но през цялото време знаех, че тя ще си остане твоя. Завинаги твоя. И че с теб ще бъде най-щастлива.
Чувствах как вятърът ми донася отдалече смеха на едно малко детенце, гласа на една по-красива от всичко жена, въздишките на двама старци, докато думите на Калин дълбаеха дупки в главата ми.
Към два и половина поехме обратно по пътя. По небето се събираха все повече тъмни облаци, вятърът се засилваше и ни караше да треперим. Толкова мисли се люлееха в съзнанието ми, докато мълчаливо се спускахме към Леденото езеро. Аз ли съм този голям щастливец, за когото разказваше Калин? Аз и жена ми Мария. Как е възможно тя никога да не ми е разказвала за неговото признание при Божествената иглика? И все пак – защо той ме доведе тук? Защо мен? Сега, когато кариерата му в покера окончателно беше приключила, защо вместо да дойде да закуси у нас, пожела да отидем на Мусала?
Исках да те блъсна по склона, признавам си. Исках я за себе си. Думите му отекнаха в мислите ми в момента, в който загубих равновесие на сантиметри от стръмната урва. Обувките ми се понесоха надолу. Съзнанието ми се замъгли. Усещах силна болка в глезена. Рамото ми беше одраскано. Но не падах надолу по отвесната урва. Стоях на ръба, докато една ръка ме дърпаше към пътеката. Това беше ръката на Калин.
Около нас се събраха доста хора, когато Калин ме повдигна и каза:
– Опитай се да стъпиш.
Опитах, но почувствах силна болка в глезена. Не можех да ходя. Тогава той ме качи на гръб и ме понесе надолу. В заслона намери отнякъде носилка и заедно с още един мъж ме отнесоха до хижа Мусала. Болката пулсираше в мен по целия път. От време на време обръщах глава в страни и често виждах игликите, тези Божествени иглики, скупчени, сякаш събрани в красиви букети от ръката на Господ.
В хижата имаше фелдшер, който каза, че глезенът ми е счупен и че ще трябва да изчакаме половин час да дойде джип, който да ме откара до лифта. Калин седеше до мен и пиеше чай, докато фелдшерът ме превързваше.
– Благодаря – казах.
– Нали знаеш, че те обичам. Тя е щастлива с теб. А и аз… Аз загубих всичко, нали?
– Ти загуби парите си, но животът… та той е пред теб…
– Не са само парите – прекъсна ме той. – Слушай, Ице, това беше театър. Моята загуба в покера беше нещо, което направих нарочно. Заради договорите – трябваше да продължа да играя цяло лято, ала аз исках да се върна тук, защото… аз съм свършен вече. Болен съм. Остава ми около месец и то в най-добрия случай. Това е моята истинска загуба.
– Не може да е вярно – прошепнах. Просто не знаех какво друго да кажа.
– Вярно е, братле. За съжаление е вярно. Аз загубих. Всичко.
Впечатленията от този странен ден се завъртяха в главата ми като мръсни дрехи в центрофугираща перална машина. Състареното лице на съученика ми, ентусиазма, с който ме поведе към върха, спомените от гимназията, признанието му на върха и моето падане… И сега това горчиво заключение, тази неумолима реалност, този камшичен удар… Той умира. Но защо…? Продължавах да не разбирам защо дойде, защо ме доведе на Мусала… Реших да го попитам, но точно в този момент се върна фелдшерът Дюстабанлиев и обяви, че джипът е пристигнал.
– Да тръгваме – казах на Калин.
– Ти тръгваш, братле. Аз оставам – каза спокойно той.
– Къде оставаш?
– Оставам тук, под Мусала. Няма да се върна, защото няма при кого да отида. Поздрави Мария от мен. Сигурно се чудиш защо те доведох тук днес, защо ми трябваше да те карам да се катериш чак до върха, за да научиш горчивата истина за мен. Да кажем, че постъпих егоистично. Пожелах ти да ме доведеш тук, където да остана до края – за да не съм сам в последното си пътуване. Но имаше и друга причина – исках да разбереш с какво щастие си дарен, за да не го пропиляваш. Бъдете щастливи, Ице. А аз ще ходя до последния си ден при моето цвете, ще си спомням какви бяхме и какво имахме. И накрая ще умра тук, защото в тази планина е вечността. Тук цветята са оцелели от ледниковия период, тук ще оцелее и духът на един глупав мъж, който спечели много пари, живя бързо и безсмислено… и най-хубавото нещо, което направи през живота си, беше че се осмели да признае любовта си на едно момиче, макар че всичко беше безнадеждно. Безнадежден е и животът ми, особено сега. Но, все пак, щом едно цвете е оцеляло повече от десет хиляди години на това място, значи нищо не е толкова безнадеждно, колкото изглежда, нали?
В тъмните му очи блестяха сълзи. Сълзите на един мъж, загубил всичко. Сълзите на спомена за едно момче, влюбено в едно момиче. Това беше последния път, в който го видях.
Калин Калоянов умря в средата на август, в една студена планинска нощ, в съня си, в своето твърдо легло, в малката си стаичка на втория етаж на хижата. Сигурен съм, че се е радвал на здрав и спокоен сън. И изобщо не е сънувал нито пресъхването на своите златни реки, нито разтопяването на металната му маска, нито коварната болест, изцеждаща жизнените сокове от тялото му.
Сигурен съм, че и тази нощ Калин е сънувал едно цвете.