3 жени + 21 дни + 1 планина. Ужас и безумие в очите на всичките ни приятели. „Как така
три жени сами в гората?“, “Не ви ли е страх?” , “100 % ще се загубите“, „Ами ако има
мечки?“, „О вие няма да издържите, ще се откажете“. Това беше реакцията на всички,
когато заявих, че тази година ще поема по маршрута Ком-Емине с Бети и Калина. След
като им отговорих, че едва ли има нещо по-страшно в планината от три уморени, рошави
и изнервени жени, те поклатиха замислено глава и признаха желязната ми логика.
И тъй както всички приключения започват на шега, така и ние с Бети няколко месеца по-
рано се смеехме, че тръгваме на преход, ама ще си вземем и токчетата да се снимаме по
върховете, разбирате ли. Калина ни чу и реши да сподели нашето приключение, защото
какво по-хубаво има от това да бродиш в планината с две луди жени? И така, великото
женско трио се сформира и се започна с едно съставяне на дълги списъци, събиране на
информация и кроене на планове на терасата в нас. Дните отминаваха неусетно, а ние си
набавяхме екипировка със същия ентусиазъм с който си купуваме роклички и лак за нокти.
Раниците се пълнеха, а търпението ни бързо изтичаше като песъчинки в пясъчен часовник.
Аз бях помъкнала 3 кг палатка, 2кг фотографска техника, да не изпусна случайно кадъра на
живота ми нали, и още 11кг дребни нещица. Калина носеше 1 килограм изотоник,
магнезий, сребърна вода и аптечка, по-добре заредена от линейките на Пирогов, а Бети
беше навигаторът на групата, запасена с компас, карти, пътеводител, GPS, 2 телефона и
радиостанция за връзка с кораба-майка. Не мисля, че тогава която и да е от нас имаше
представа в какво се забъркваме, но подготовката ни беше като за оцеляване след
Апокалипсис.
Така неусетно дойде мечтаният ден – 24.06, когато се натъпкахме с целия багаж в колата и
се озовахме на старата хижа Ком, и въпреки че бяхме натоварени като камили, тръгнахме
по дългия път към морето, весели и устремени като стрели. Хората казват, че първите
стъпки са най-трудни, но за мен това начало не беше по – различно от всеки друг път
когато съм била в планината – аз просто се прибирах вкъщи. Спомням си, че нямах
търпение да излезем от горския пояс и да погледна на изток, представях си Стара планина
като змия, която се вие и гъне през поля и равнини, чак до лазурното море. Представях си
какво ли е да видиш морето в далечината, и от връх Ком наистина го видях – безкрайни
зелени вълни, неподвижни, но плаващи, когато отместиш очи от тях, и огромно небе с
ванилови облаци. Погледнах момичетата и си казах:“ Господи, очакват ни 20 магически
дни в планината“. Щракнахме се набързо, избрахме възможно най-малките камъчета,
които щяха да пропътуват с нас 650 километра, и направихме първата крачка на изток
заедно.
Няколко часа по-късно пристигнахме в хижа Петрохан която беше крайната ни точка за
деня. Бяхме минали само около 16км и вече искахме да си изхвърлим раниците и краката.
Обещаващо начало!!! Разбира се, настроението ни рязко спадна, защото бяхме абсолютно
наясно с факта, че следващите дни ще трябва да покриваме 2 пъти по-голямо разстояние
от изминатото днес. Говорехме си, че трябва да се опитваме да си поддържаме духа, за да
минават по-леко дните, а и за да не искаме да се самоубием на километър преди хижата.
Това самонадъхване подозрително много ми приличаше на ситуация в която трябва да си
вземеш леден душ – знаеш че ти предстои да преживееш ужас и си казваш “Хайде, ще
бъде набързо, не е чак толкова студена водата, стегни се! “, но вътрешно усещаш, че те
чака адският психо трилър. С натежали сърца си легнахме в палатките и сънувахме
кошмари с огромни, тежки раници и безкрайно вървене.
Иска ми се да кажа, че на следващият ден се събудихме свежи и отпочинали, но истината
беше, че бяхме ужасно схванати и недоспали. И всичко болеше, дори там където не
можеш да си обясниш какво толкова има, за да те боли така. Събрахме цирка и
потеглихме към прохода Лакатник, който всъщност е най-ниската точка от маршрута.
Опитахме се да се изгубим няколко пъти, защото маркировката в този район не е особено
добра, но когато се прецакахме 3,4 пъти да вървим в грешна посока и после да се
връщаме, започнахме да забелязваме лентичките по дърветата като орел – мишка в
полето. Отново ми се иска да кажа, че този ден беше прекрасен за мен, но реалността се
оказа жестока от романтиката. Установих два генерални проблема. Първият естествено
беше свързан с мазолите и по-конкретно, с чорапите. Разбира се, преди да тръгна,
направих задълбочено проучване, разпитах сериозни планинари, и според съветите на
всички си взех за прехода само дебели вълнени чорапи. Не че отричам магическите
свойства на вълната, но не съобразих факта, че от топлината и многото ходене краката се
подуват, обувките започват да стискат, започва едно триене и нататък продължението е
ясно. Положението беше временно спасено с лейкопласт и Sudocream, за чието чудодейно
действие бих написала отделна статия. Въпреки това, закупуването на други чорапи беше
въпрос на оцеляване. Вторият проблем, който тотално крашна системата беше свързан с
раницата. Поради непонятни за мен обстоятелства, частта от гърба на раницата, която
омекотява и помага за отвеждане на влагата, се беше пречупила навън посока кръста ми,
и съответно след 10 часа носене ми направи доста гадна рана. Изобщо не ме е срам да си
призная, че последните 5 км до Лакатник ревах от яд, че още така да се каже, още не
бяхме тръгнали, а вече имах сериозен проблем за разрешаване. Когато пристигнахме в
селото, изядохме по един сладолед за успокоение и взехме политическото решение да
спим в къща за гости, вместо на палатка. Всеизвестен факт е, че когато човек е уморен и
ядосан, не взима адекватни решения. Така и аз вместо да потърся магазин за чорапи
(помните проблем 1) когато пристигнахме в Лакатник, се заех да убеждавам Мърчето
(жената, която държи къщата) да ми продаде чифт от нейните. Тя разбира се, тактично
отклоняваше моите отчаяни молби, с извинението че нямала чорапи в къщата. Въпреки
това, беше така добра да прати човек да ми вземе чорапи от магазина, обясних й какво ми
трябва и с прилив на облекчение, се концентрирах върху решението на проблем номер 2.
Изкъпахме се в готината баня, мозъкът ми започна да работи нормално и се заех да си да
си ремонтирам раницата. Приложих уменията си по шев и кройка и положението се
подобряваше с всяка изминала минута, до момента в който Бети ми донесе купените от
приятеля на Мърчето чорапи. Оказа се, че аз в делириума си съм казала на Мърчето, че
искам тънки чорапи до глезена, имайки предвид памучни тънки, а не дебели. Тя е
разбрала тънки, найлонови….. Тук както можете да се досетите почти се разревах отново, а
Калина се опита да ме успокои, че поне ще сме стилни в планината. Посъвзех се малко и
отидох пак да се моля на Мърчето да ми продаде от нейните чорапи. Тя продължаваше
да твърди, че няма налични, но поне ме успокои, че магазинът за чорапи отваря в 7.
Между другото, моите отчаяни молби й бяха напомнили и за други подобни случаи и на
сутринта ни сподели, че обмисля варианта да зареди къщата с резервни чорапи. Много
добро решение! Както и да е, останалата част от вечерта премина бързо в приятни
разговори и планиране на следващите дни, след което дойде прекрасният момент, в който
си легнахме в меките като памук легла.
На следващата сутрин се успяхме да се понаспим, пихме по едно кафе и тръгнахме с бодра
крачка. Аз си купих 2 чифта бамбукови чорапи и една тубичка вазелин, ремонтираната
раница вече не ме убиваше. Окрилена от тази нова надежда за успех, смело изкрещях: “Ей
планина, сега ще те разцепя!” Както по-късно се оказа, това което се разцепи, беше
единственият ми дълъг панталон. Ааа и сандалите на Бети.… но това е една друга история.
От този ден нататък напуснахме цивилизацията, за да се гмурнем във величествените
гори на Западна Стара планина. Следващите дни телата и умувете ни свикнаха с тежестта
на раниците и дългите километри, а ние започнахме все по-често да вдигаме поглед от
краката си. И тъй като нарочно бяхме тръгнали малко по-рано от големите групи, почти
през цялото време бродехме сами в гората, като истински горски феи, а по-късно орки,
защото несъмнено в един определен момент претърпяваш тази трансформация.
Знам, че има хора които биха се стреснали при мисълта да се озоват сами в гората на
километри от други хора и цивилизация, но вярвам, че това е просто страх от непознатото.
За това сега ще се опитам да опиша какво е да си там. Закърнелите в градската среда
сетива се събуждат и всяка клетка на тялото ти се стреми да докосне природата. Очите ти
поглъщат всичките цветове на света около теб. В стотиците нюанси зелено на листата,
стръкчетата и мъховете се прокрадват нежни цветя в розово, жълто, оранжево, лилаво, а
дърветата и земята са смесица от пастелни тонове на сиво и кафяво. През листата прозира
яркото синьо, а белите облаци се разливат в небето като топящ се сметанов сладолед .
Много рано сутрин се виждат лъчите на слънцето, които прорязват гората като жълти
лазери. Ароматът на въздуха и цветята е толкова силен и наситен, че почти го усещаш с
небцето си, когато поемеш дъх. Слухът ти може да различи всеки тон от песента на
птиците, чуваш скърцането на дърветата, жуженето на насекомите, вятъра в листата.
Потапяш се в звуците от собственото ти движение, ритъма на ходене, обувките, които
скърцат върху камъчетата или отекват глухо върху кухата земя, начина по който канчето се
удря в ремъка на раницата. Научаваш звуците на другите, техните стъпки, щеките им дори
и в един момент без да се обръщаш, знаеш кой точно върви след теб. И усещаш че всичко
е живо и се движи непрестанно. Усещаш, че не си най-великият на света, дори не си важен
в този момент. На всички мухи, скакалци, паяци и бръмбари не им пука кой си – тук ти си
гост в техния свят. Или си стоиш в удобната среда на градския бетон, или преглъщаш егото
си и ставаш част от този свят. Помня, че около Мургаш обрахме толкова много паяжини, че
заприличахме на мумии. А мен по принцип ме е страх от паяци. Но преходът Ком-Емине е
точно за това – да пречупиш себе си.
И като стана въпрос за пречупване, за да не ни се счупят гърбовете и колената, взехме
единодушно решение, че на Витиня разтоварваме къмпинг оборудването и ще разчитаме
на хижите за подслон. Ангели ни се явиха тогава, маскирани като приятели, на които си
натресохме част от багажа. Аз зарязах тежките обективи и си оставих само китовия. Тук
сигурно всички про-фотографи ще ме анатемосат, но не те ми носиха раницата! И тогава, о
Боже, сякаш пораснаха ми крила и чух арфите райски – раницата ми беше олекнала с 4
килограма! На следващия ден просто летяхме и ако до тогава имахме съмнения дали ще
издържим, вече бяхме сигурни, че ще видим морето. Денят стана още пo-хубав, когато
стигнахме до хижа Чавдар, последната точка на Западна Стара планина. Иво – хижарят,
който не стига, че ни беше сготвил пиле със зеле, а ни пусна и пералня. Не можете да си
представите какъв товар ти пада от и без това уморените рамене, че нямаш сто неща да
переш и все пак ще си чист. Вечерта беше прекрасна, бяхме си само ние в хижата, пихме
сангрия и си бърборихме до късно, въпреки че на следващия ден трябваше да станем в 5.
Но нямаше как! Иво е един от онези редки хора, които са истински богати, разказват ти
целия свят и владеят магически похвати за убеждаване. Много подмолно ни увещаваше
да останем при него още няколко дни, но ние проявихме силна воля и на следващия ден
се сбогувахме с прохладната сянка на гората, за да започнем плавно да изкачваме към
Централен Балкан.
Doom day – така кръстихме този ден, след като го оцеляхме. В най-горещия ден от лятото
се мъкнахме от хижа Чавдар до хижа Момина поляна 13 часа без прясна вода по билото
на убийствен пек, а за разкош видяхме и труп на кон. По принцип не се стресираме лесно,
но жегата в комбинация с 35-те километра които трябваше да извървим и милото конче,
ни подейства меко казано ужасно. Към 15:00 часа вече знаех как се чувстват бедстващите в
пустинята и бях в бойна готовност да вадя спасителното одеяло в случай, че някоя от нас
прегрее. Бети беше сигурна, че ще намерим и човешки труп, а Калина буквално
халюцинираше хижата. Спокойно можем да си признаем, че слънчасахме доста успешно,
но понеже сме hard to kill, след обилно наливане с вода и аспирини и няколко часова кома
в леглата, на следващата сутрин ни бяха останали само лошите спомени. И тъй като в
природата всичко е баланс, след кошмара който преживяхме, планината ни показа своята
магия. И беше велико. Да си горе и срещу теб да се извисява Юмрука. Да видиш Вежен
облян в розовата светлина на изгрева. Да вървиш по тясната пътека към Козя стена и
изведнъж под краката ти да изплува цялата долина. И да съзреш в далечината Арката на
Свободата и Купена. Да те пронизва вятърът и да настръхваш, ноне от него, а от величието
на планината. Да вървиш сред конете. Да видиш началото на Райското пръскало. Да
гледаш как мъглите плуват в небето и крият срамежливия връх Ботев. Да легнеш на
земята и времето да спре. Да усещаш колко си незначителен и малък и въпреки това, да ти
се плаче от радост, че просто съществуваш в този момент, там горе. Сърцето ти да прелива
от благодарност, че планината те е допуснала да се докоснеш до нея. Душата ти да е
пълна и нищо да не ти липсва. Защото когато магията на планината те сграбчи, заживява в
теб и те дърпа към себе си до края на живота ти.
Моят най-магичен момент от цялото пътешествие беше, когато видяхме новородено
конче малко след хижа Козя стена. Случи се рано сутринта – кончето беше родено преди
не повече от 15, 20 минути. Още не можеше да се изправи, а майка му му говореше и го
побутваше с муцуна. Аз естествено бях ужасно любопитна и се опитах да се приближа, но
тя не ми позволи. За това, заедно с другите погледахме малко отстрани чудото на живота и
си продължихме по пътя с усмивки до уши. Наистина е невероятно на какво можеш да
станеш свидетел в планината: един ден виждаш смърт, на следващия – зараждането на
нов живот. Девет дни слънцето те пече бавно на шиш, а на десетия – небето те замерва по
главата с ледени късове. Да, така дълго чаканият дъжд дойде, обърна на градушка и
буквално покри в бяло цялата поляна пред хижа Добрила. Тогава бяхме там и
благодарение на Калина, която прояви здрав разум и отказа да тръгне в това време,
прекарахме този ден в спане, пране и игра на карти. Беше ни малко странно да стоим
затворени на едно място и да не вървим поне 8 часа, но човек трябва и да си почива от
време на време. Поне така съм чувала. Използвах момента да си зашия дългите
панталони, които вече бяха наполовина сцепени, с надеждата, че ще издържат до края. В
крайна сметка усилията ми се оказаха безплодни, но на финала вече изобщо не ми
пукаше.
И така, след тази непредвидена почивка, продължихме към заслон Ботев. Разбира се, по
закона на всемирната гадост, на следващия ден един мускул на левия ми крак крампира
толкова силно, че цял ден не можех да си опъна крака, а breaking point-a дойде на хижа
Тъжа, когато Вальо (наш приятел, който се присъедини към групата от Ехо до Котел) ми
каза: “Ирена, не ми харесваш!”. Аз съответно веднага отидох да си порева десетина
минути в тоалетната. Като цяло всички си поревахме стабилно по време на прехода, както
Калина казва: „Вървиш и ревеш, но и ти не знаеш защо точно ревеш“. Както и да е,
постегнах се и изкуцуках до Мазалат. На другият ден положението беше значително по-
добре и километрите се затъркаляха все по-бързо и по-бързо: Шипка, Бузлуджа, гора,
Грамадлива, гора, гора, Чумерна, гора, Вратник, гора, гора… Нетърпението ни да стигнем
до морето растеше чудовищно, а в главите вече се прокрадваше мисълта за пясъка и
вълните. Спомням си, че след Ботев всеки следващ ден минаваше все по-неусетно, и
сякаш с едно мигване се озовахме в Източна Стара планина, а с още едно – в Котел.
Котел – градът на мечтите и сънищата ни. Честно казано, никога не съм се радвала повече
да пристигна в някой град. Щастието ни беше безгранично, защото Котел за нас беше
бленувана цел от ден първи – място на което ще ядем до припадък пици, спагети, торти,
банички, бозаааа и сладолед! О да, защото когато 15 дни караш на боб, сандвичи, вафли и
гъбена супа, буквално започваш да сънуваш храна и очите ти се насълзяват при мисълта за
леден сладолед или разтопен кашкавал върху пареща пица. Излишно е да споменавам, че
в пицарията се държахме като неандерталци попаднали в бъдещето, и буквално
всмукахме за секунди храната, която ни донесоха. А пихме и мента със спрайт – дори не
мога да опиша екстаза в който изпаднахме при първата глътка! Разбира се, по-късно ни
беше лошо, защото бяхме жестоко преяли, но си заслужаваше!!
На следващата сутрин бързо – бързо изтичах до баничарницата и след поредното
настървено ядене, стегнахме цирка и ударихме черта на изток. Вече нямахме търпение да
стигнем до морето и следващите дни буквално ги взехме на fast forward. Тук държа да
отбележа, че горските феи (както се наричахме в началото) вече отдавна ги нямаше, а на
тяхно място се бяха появили онези три уморени, рошави, мръсни и изнервени жени или
накратко – орките от Мордор. Защото повярвайте ми, Източна Стара планина изкарва най-
лошото у теб. Лоша маркировка, постоянно въртене, заобикаляне, прескачане на паднали
дървета и катерене в дерета. Безкрайни обрасли с трънаци пътеки, задушаваща жега и пак
паяжини, ама този път като от филми на ужасите. Някъде преди Ришки проход видях
огромен паяк с дебели, космати, жълти крака – още потръпвам при мисълта, че почти
скочих върху него. Калина всеки ден я болеше все повече и повече единия крак и вечер
сякаш го откачаше, а сутрин го монтираше отново, за да продължи напред. Бяхме целите
издрани, нахапани от всякакви твари, изприщени от мръсотия и изморени. И изнервени.
Много много изнервени. Заклевам се, и мечка да ни беше излязла на пътя, щеше да избяга
с писъци от нас. И ние бихме избягали с писъци, ако се бяхме видели отстрани. В това
чудесно състояние пристигнахме в село Козичино (последната ни спирка преди морето) и
за допълнително наше удоволствие цяла нощ ни хапаха щипалки и бълхи. Добре че, ни
беше предпоследен ден и мисълта за хладната прегръдка на морето ни възпря от това да
избием всичко живо по пътя! Казах ви – истински Мордорски орки.
Логично, на следващата сутрин се събудихме в ужасно състояние и настроение. Спомням
си, че тогава се чудех дали изобщо ще успеем да минем последните 40 километра до
село Емона или ще умрем от изтощение някъде по пътя. Такива черни мисли ме
занимаваха когато тръгнахме от бунгалото, но сутрешната гледка бързо изми тези глупости
от главата ми. За добре свършената работа, а именно, че бяхме успели да се дотътрим до
тук, получихме подарък – най-прекрасният изгрев за всички 21 дни. Облаците бяха облени
в нежната розова светлина на току-що събудилото се слънце, а луната висеше над тях и ни
наблюдаваше като гигантско немигащо око. Никога не съм била от ранобудните птици и
винаги съм предпочитала залезите, но смятам че гледката на планета и звезда, увиснали
заедно в небето, е един особен вид магия, заради която си заслужава да се напънеш да
станеш рано. И така, под тези две небесни очи, тръгнахме за последен път.
Ако мога да опиша с една дума какво е усещането да вървиш последните си километри
към морето, то тази дума би била: нереалност. Абсолютна, тотална, извън всякакви
граници на възприятие и осъзнаване. Вървиш и не вярваш. Не вярваш че си стигнал, че си
успял да пречупиш себе си, че си издържал, че си се справил. Не вярваш, че е дошъл краят
на великото приключение. Съзнанието ти е дотолкова свикнало с присъствието на
планината, че виждайки море, отрича неговото съществуване и се опитва да избяга назад
в спомена за безкрайните пътеки, топлата прегръдка на гората и величествените
планински хребети. В този момент се прокрадва и носталгия по всичките мигове на
отмора, усмивки и дребни радости, всичките трудности, преодолени заедно, всяка една
споделена секунда. Спомените за преживяванията те заливат като морски вълни и
едновременно се радваш, че си достигнал заветната точка, и ти е тъжно, че мечтата все
пак има своя край. В последните метри преди оградата на нос Емине се смеехме, че утре
няма да ставаме рано, няма да носим повече тежки раници и няма да вървим 30км.
Тъгата по отминалото се смеси с облекчението, че мъките са свършили, с радостта и
гордостта от постигнатото и щастието от споделеното пътешествие. И въпреки, че нямаше
кой да ни посрещне в последната ни крачка от маршрута Ком-Емине, ние трите си бяхме
достатъчни, защото само ние си знаем какво ни е било и през какво сме преминали. Сега,
обръщайки се назад, знам че приключенията са още по-хубави когато са споделени!
Нашето пътешествие завърши окончателно когато си хвърлихме камъчетата в морето и с
облекчение се заровихме в пясъка на плажа. Следващите дни бяха отредени за спане,
почивка, палачинки и естествено, обиране на лаври и поздравления от всичките ни
приятели. Явно три жени, преминали сами по Ком-Емине, си е big deal. Но какво да ви
кажа, инатът е голяма движеща сила 😀 И така, след три дни активно ровене в пясъка
дойде време да се приберем в големия бетонен град и да се заемем с епичното чистене
на екипировката, както и разбира се, с не леката задача да се превърнем отново в
момичета. Доста бързо се върнахме към градската реалност, но този път със синьото небе
в очите ни и със Стара планина в сърцата ни. Завинаги. Спомням си, че след това някой ме
попита: “Насити ли се вече на планината?”, отговорът на този въпрос дойде два дни по-
късно в полите на Рила, посока Урдини езера. Защото драги приятели, се оказва че
планините и приключенията никога не могат да ти “стигнат”, но за това пък ти ще се
опитваш да ги “стигнеш” до края на живота си.
The end